Посетете Свиленград онлайн

Пълен справочник на Хотели, Ресторанти и Казина в Свиленград

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 31

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

20 заклани зверски в салханата. Градът на коприната е превърнат в пепелище една година след освобождението му

Енвер паша с лого

Енвер паша

Като се възползват от конфликтите на България с бившите й съюзници Гърция и Сърбия, прераснали в Междусъюзническа война, на 30 юни 1913г. турските войски преминават линията Мидия-Енос, определена по Лондонския мирен договор за източна граница на отстъпените от Османската империя владения, и започват настъпление в Източна Тракия. Армията на султана не среща сериозна съпротива от малобройните български гранични подразделения и на 10 юли, почти без бой, завзема Одрин. В някои селища войските извършват кланета над българското население. Много хора са избити или отвлечени в плен. За да се спасят от ужасите на турската реокупация, хиляди българи напускат своя дом и търсят убежище в България. Те бягат на големи тълпи от Чорлу, Люлебургаз, Бабаески, Кешан, Родосто, Бунархисар.

Сведения за драматичните събития дава проф. Любомир Милетич. В своя труд „Разорението на тракийските българи“ той пише следното: „Отрядът на Енвер бей продължава нашествието си от Одрин през Мустафапаша (Свиленград) в посока към старата българска граница, а други негови части се упътват на запад към Ортакьойско (Ивайловградско). По пътя войската се отдава на гонения, убийства и грабежи над българите, неуспели да избягат“.

Населението на одринското с. Татарлъ е пресрещнато от турска кавалерия на няколко километра от селото и част от мъжете са съсечени. Близо 20 души са изклани като овце пред хората, отбелязва Милетич. „Много жени и момичета са изнасилени, а след това убити. И от село Османли всичките жени са обезчестени. Някои от селяните в Ениджия, разправи селския поп, искаха да избягат, но не можаха, защото всеки, който се опитваше да бяга, на място го застрелваха. Овчарят Атанас Арабов хукна, но турците викнаха: „Дур, дур!“(Стой, стой! ) и го убиха. Също тъй и едно момче на 8 години – Станое Апостолов, убиха. По същата причина застреляха и 6-годишния Стоян Николов, а Илия Проданов войниците разсякоха с касатурите си. Застреляха още Гергин Георги, Благой Ценов и Атанас Тананов. Като видяхме всичко туй, разбрахме, че сме изгубени“.

Грозната вест, че турците колят и палят наред по пътя към Свиленград, се разнася като мълния. Управата се опитва да успокои местните жители, че няма основания за паника. Тя призовава мъжете да заминат за Одрин и да помогнат на българската пехота и кавалерия при защитата на града. Явяват се Митю Писюзов, Христо Катранджиев, Жеко Арабов, Янко Желязков, Стефан и Христо Ганюеневи, Георги Николакев, Гялон Льондев и други още около 50 доброволци. Те се въоръжават набързо и тръгват, но много скоро се връщат назад, защото българските власти вече са се оттеглили от Одрин.

Цяла седмица преди това кервани от хора с волски коли, овце и говеда от Малгарско, Узункьопрюйско, Хайреболско, напуснали своя роден край и тръгнали да търсят спасение в старите предели на България, минават през града, разправяйки за сеч, кръв и насилие. Чаршията е задръстена от бежанци. На 7 юли, след като става ясно, че Одрин е изоставен на турците, целият град тръгва да бяга. Местните жители бързо пресичат границата, за да се

избавят от турския ятаган. Остават само стари хора и няколко мъже, които не успяват навреме да заминат или разчитат на защита от местни турци.

Турската войска пристига по шосето от Одрин на 12 юли, пише проф. Милетич. Той не успява да дойде в Свиленград след кървавата трагедия и отлага посещението си за по-късно. Междувременно в печата се появяват описания на страшните събития от кмета Спас Разбойников и народния представител Александър Кипров. Милетич предава техните данни за погрома: „Щом идват турците, на следния ден те залавят всички мъже, които се намират в града – около 25 души. Държат ги 11 дена при най-жестоки изтезания. Неколцина от тях успяват да се отърват с пари, а останалите са предадени на прочутия със своята кръвожадност турчин Карагьоз Али. Той закарал пленените мирни граждани в салханата (кланицата) край Марица и там ги изклал. Баба Господиновица, която е била там и останала жива, разправяла, че Карагьоз Али си направил удоволствието бавно, един по един, да коли нещастните хора.“

Жертвите са принудени да гледат кървавата баня и да чакат покорно смъртта си на дръвника. Обезглавен, трупът на 25-годишен мъж върви изправен няколко метра по течението на реката. Някои не издържат на гледката и се опитват да избягат, но са върнати обратно.“Един младеж, по име Александър Шопов, се помолил по-скоро да го погубят, за да не гледа тия ужаси, а главорезът, пушейки бавно от цигарата си, му думал: „Бъди спокоен, чоджум, и на тебе редът ще дойде“. Тодор Кирези Петров, останал в града и се спасил, като бил укрит от познати нему турци, съобщава имената на изкланите при скотобойната и къщите: 70-годишния учител Димитър Въгларов, Иван Бургуджиев, Анастас Метларов, Вангел Костадинов, Янаки Тодоров и брат му Иван, учителят Янаки Илиев, Михаил Жеков, Недялко Текелиев, братя Аргир и Христаки Попови, Александър Шопов, Димитър Хаджипетров, дядо Вълко Воденичаря, Сребрьо Воденичаря и дядо Бойчо.

Избити са по най-жесток начин и стари жени, след като са ги мъчили дълго за пари. Майката на Александър Кипров – 84-годишната Мария Попниколова, е била убита на 13 юли в дома й. След това турски войници я хвърлят в кладенец. Трупът й е открит след два месеца – на 16 септември. Дрехите й се намерили в двора, напоени с кръв, а една част от косата й е отрязана заедно с кожа от главата. В двора на убития учител Янаки Илиев са намерени 4 глави на стари жени“, пише проф. Любомир Милетич. Повечето убийства се извършват по заповед на турските офицери. Няма данни местните турци да са участвали в кръвопролитията. В кварталите Гебран и Баяндър възрастни жени са заставени да играят хоро съблечени. Понеже в града не останали млади жени, нито девойки, турските войници искат от бабите да им намерят и се гаврят с тях.

На 28 юли 1913г. е подписан договор между България, от една страна, и Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора, от друга. Въпреки позицията на българското правителство, че с Турция не трябва да се преговаря, дипломатите все пак сядат зад зеленото сукно и на 16 септември същата година в Цариград е подписан българо-турски мирен договор. По силата му Свиленград и околията, Малко Търново и няколко села в Странджа, остават в пределите на България.

Това е знак за Енвер бей да разруши града. Разправят, че с пристигането си той попитал как е новото име на Мустафапаша. Отговорили му: „Свилен“. Военачалникът, който по-късно става министър на войната в Турция, се подсмихнал и казал: „Силин“, което на турски значи „да се изтрие“, „да се изличи от лицето на земята“. По негова заповед войниците му започват да рушат къщите, обществените сгради, казармите, военните фурни, конака, болницата. Те къртят

врати, прозорци, греди и изнасят дървен и строителен материал по шосето за Одрин и към село Виран теке (по-късно преименувано на Капитан Андреево). Там се основава ново селище, наречено Йени Мустафапаша (Нова Мустафапаша).

Местните турци, завърнали се преди няколко месеца след падането на Одрин, позакърпили и позатегнали своите къщи, насила са заставени от аскера да ги разрушат и да си тръгнат от града. В същото време са изсечени дърветата по улиците, дворовете и черничевите градини. Преди да се оттегли, Енвер бей нарежда градът да се запали къща по къща. Подпомогнати от цигани, турските войници палят поред жилища, дюкяни, бубарници, складове, обори, плевни. Пламва огромен пожар, който поглъща махалите от край до край. В огъня изгарят всички къщи, конакът, правителствените учреждения, училищата, църквите и джамията до стария мост. Свиленград е сринат до основи.

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Изготвено от: Иван Чончев

share

Comments are closed, but trackbacks and pingbacks are open.