Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 67

Девическото училище с униформа а ла Мария-Антоанета

Бедни девойки от околията се подготвят за домакини и занаятчийки

И след освобождението в Свиленград продължава традицията на театралната сцена да се изявяват предимно жени. Мъжките и женските роли в различните пиеси се играят от представителки на нежния пол, което се прави за по-силен ефект, не от назадничавост. По онова време не е позната още практиката на зрителите да се раздава предварително програма и това обстоятелство дава възможност на местните артистки да укриват имената си. Облечени в костюми или селски аби, в шалвари или рицарски доспехи, те държат салона в неведение кои са изпълнителките на отделните роли.

Ученички от Стопанското училище в официална униформа

„Наистина забавно е например при седянка да засвири момък овчар с кавал. А всъщност момъкът е някоя учителка, облечена като прост овчар. Тя само се прави, че свири, а зад кулисите Митю Кавалджията надува кавала, без публиката да се сеща“, пише градският вестник в отзив за пиесата „Овчарова жалба“, изнесена от девическото занаятчийско училище и женското дружество „Светлина“. След войните дружеството развива широка просветителска и благотворителна дейност. Организираните от свиленградския дамски клуб обществени прояви – в много случаи с участието на градския оркестър, му донасят голяма популярност.

Благотворителното и образователно дружество „Светлина“ е плод на свободите, дадени от Хуриета през юли 1908г. След преврата на младотурците в българските земи, останали в пределите на Отоманската империя, се създават нови условия за развитие на обществените и културните организации, включително и женските. Отхвърлен е завинаги вековният закон на османлиите, че жената е нищо, а мъжът – всичко.

В края на същата година, а според други сведения – в началото на следващата, десетина учителки и по-събудени гражданки след отпус в църквата „Св. Троица“се събират в Червеното училище. Те обсъждат възможността да създадат сдружение, което, съобразено с официалните изисквания на турската държава, да подпомага бедни жени и семействата им. За председател е избрана Мария Варналиева, а за неин заместник и касиер – Мария Вапцарова. Секретар на организацията става Олга Шопова. Василка Караколева. Фота Марашлиева, Василка Караатанасова, Шина Владимирова, Мария Балъкчиева и неколцина други се записват като членове.

Макар и под робство, със сплотеност и труд „Светлина“ разгръща завидна просветна и общественополезна дейност. То изнася сказки, организира четения, поставя театрални пиеси, храни бедни деца, изпраща девойки да се учат в Одрин и в свободна България. С финансова подкрепа на дружеството образование завършват Анастасия Бургуджиева и Анастасия Анастасова, които после стават учителки. През 1911г. клубът, заинтересован живо от въпросите за здравето на децата, довежда от Лозенград дипломираната акушерка Милка Николова. Завършила 5-и клас в Одрин, а след една-две години учителстване и курс по акушерство, тя е посрещната с голямо недоверие от населението и управата на града. Младата жена проявява упоритост, опознава добре мисленето и традициите на местните жители и успява да ги убеди, че бабуването е отживелица. Първата жена, на която тя акушира при раждане, е заместник-председателката Мария Вапцарова.

По време на войните дружеството прекратява дейността си, но през 1918г. е възстановено и застава отново наред с другите просветни и родолюбиви организации в града. Без да разчита на имоти и други източници на финансиране, женското сдружение организира вечеринки, забави, томболи за набиране на средства. То не отказва съдействие на културни и благотворителни начинания, финансира читалището и няколко пъти – ученическата трапезария. Най-много сили се отдават за подпомагане на бедни и болни хора. На по-големите християнски празници се събират дарения за нуждаещите се.

През 1938г. дружество „Светлина“, оглавявано от Радка Старирадева, съпруга на кмета Стойчо Старирадев, си поставя нова цел – да открие девическо занаятчийско училище, от което градът и околията изпитват голяма нужда. Проучване на просветни учреждения показва, че много девойки след завършване на трети прогимназиален клас по една или друга причина, но най-вече поради недостиг на средства, не могат да продължат образованието си в гимназията. В района на турската граница няма друго средно учебно заведение с професионална насоченост. Най-близкото е в Харманли, но обучението там е свързано с разноски, а освен това никой от родителите не иска да остави детето си без родителски контрол. За такива именно момичета на 1 октомври 1938г. се открива девическо занаятчийско училище, придобило известност с името стопанско.

То се отнася към категорията на практическите и специални средни училища, създавани у нас по немски образец, чиято основна цел е да дадат на младите девойки достатъчна подготовка за самостоятелно упражняване на професия по търговията и занаятите. Продължителността на обучението е 3 години, а таксата – по-ниска от тази на другите учебни заведения. Всички ученички, издържали изпита за завършен курс, прекарват 12 месеца професионална практика в учредена при дружеството работилница или в частна фабрика, но задължително под контрола на училището. След това могат да положат изпит за майсторско свидетелство.

Целта е девицата да се подготви за бъдеща просветена майка, домакиня и занаятчийка, посочва г-жа Старирадева в апел за подкрепа и съдействие към свиленградското гражданство. Училището отваря първоначално с една паралелка от 28 ученички, две от тях са приети по бедност – без такса. Класна наставница на първокурсничките е Надежда Дойчинова, която същевременно е и директор на школото. През втората учебна година то има вече два класа и за ръководителка на новата паралелка е назначена Василка Стаменова. На третата година паралелките са 3, новата класна наставница е г-жа Първанова. Училището разполага със собствен персонал и администрация и привлича за лектори по определени предмети преподаватели от гимназия „Д-р П. Берон“.

В девическото училище се учат най-вече деца на занаятчии, дребни търговци, служители и работници. Изучават се сметководство и търговска кореспонденция, педагогика, гражданско учение и законодателство, хигиена, рисуване с хармония на боите, история на облеклото, теория и практика на облеклото, бродерия, готварство, домакинство, пеене, гимнастика. В същото време програмата включва и общообразователни предмети – български език, френски език, история, география. Особено внимание се обръща на практическите занятия. Всяка ученичка трябва сама да си ушие и бродира официалната униформа – стилизиран везан сукман с бяла риза и шапка със запретната периферия а ла Мария-Антоанета. Изискването е това да стане още през първата учебна година за празничното шествие на 24 май. В делничните дни ученичките носят обикновена униформа.

Чиновете са направени във формата на широки маси, за да се използват и за кроене на различни видове облекла. Младите дизайнерки често органезерат импровизирани ревюта на своите модели. Периодично те представят изработените от тях произведения на изложби, което се превръща в традиция. През първата година от съществуването си девическото занаятчийско училище се помещава в къща близо до днешната градска библиотека. После ръководството наема сграда в пресечна улица до гимназията, за известно време се използват и класните стаи на училище „Хр. Попмарков“.

През 1939г. дружество „Светлина“ решава да изгради самостоятелно училище. Разчита се на скромни спестявания, към които прибавят и 25 000 лв., дадени от общината с обещание, че ще бъде предоставен парцел за строителство в централната градска част. Войната осуетява плановете за нов възход на най-доброто стопанско училище в околията.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 66

Местят Одринската гимназия в Свиленград

Управата иска капитала на д-р Петър Берон като антикризисна мярка

Гимназията в Свиленград се открива при крайно тежки икономически условия през второто десетилетие на миналия век, когато местните жители изнемогват от бедност и непоносими задължения. Изминали са само няколко години от разорението на града през Междусъюзническата война и последвалите за България две национални катастрофи. Извикана на живот от нуждата на един новоосвободен български край да се възземе духовно след преживяната трагедия и да съдейства за културното му развитие, тя е плод на големи материални лишения и жертви от всички среди на обществото.

Свиленградската гимназия Д-р Петър Берон , наследница на Одринската гимназия

Министерството на просвещението одобрява на 31 май 1922г. искането на градското ръководство за откриване на гимназия, внесено по-рано чрез окръжния училищен съвет в Ст. Загора. Новото учебно заведение започва с 40 ученици, които са настанени в помощна сграда на училище „Хр. Попмарков“ – някогашно седалище на църковно-училищната община. За първи директор е назначен Станко Разбойников. По-късно училището се премества в едноетажна постройка на мястото на сегашната професионална гимназия по селско стопанство и икономика „Хр. Ботев“ и се преобразува в непълна смесена гимназия с три класа – четвърти, пети и шести.

През учебната 1931-1932г. с благословията на тогавашния министър на образованието Константин Муравиев се открива и седми клас. Първият випуск е от 37 ученици. Според Закона за народната просвета в гимназията се изучават български език и литература, философска пропедевтика и възпитание, френски, немски или английски език, математика и дескриптивна геометрия, българска и обща история и история на християнството, отечествена и обща география, гражданско учение с политическа икономия, физика, химия, естествена история, латински, гръцки и руски език, рисуване, пеене, гимнастика, ръкоделие (ръчна работа) и стенография.

Учениците плащат за обучението си годишна такса 500 лв., която остава в специален фонд на училището. От такса се освобождават само инвалидите и децата им, децата на поборниците и опълченците от 1877-1878г., на доброволците ветерани от Сръбско-българската война, децата на взелите участие в боевете при Одрин през 1912-1913г., на убитите и умрелите от рани и болести войници и офицери през войните.

В периода на световната икономическа криза управлението на града изпада в състояние на неплатежоспособност и настоява държавата да поеме част от издръжката на средното училище. „Без държавна помощ ще бъдем принудени да го затворим. Никой да не си прави илюзията, че можем сами да финансираме обучението – възможностите на общината са много слаби“, заявява кметът Атанас Хаджиколев. В търсене на изход от ситуацията общинският съвет взима решение да се направят постъпки за преместване на Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“ в Свиленград. Целта е да се използват лихвите от фонда, завещан от големия дарител за построяване и поддържане на главния просветен център на българите в Източна Тракия.

Гимназията в Одрин е открита в края на 19 век, но през Балканската война занятията се прекратяват и сградата е присвоена от турската държава. Освен приходи от капитала свилeнградската управа се надява да получи и част от инвентара на добре обзаведените кабинети и класни стаи, както и богатата школска библиотека. В края на юли 1931г. трима съветници заминават за София със задача да изложат искането в просветното министерство. Понеже фондът на д-р Петър Берон се управлява от Светия синод на Българската православна църква, делегацията се среща със синодалните старци и търси подкрепа от Софийския митрополит Стефан.

Като пълна гимназията посреща следващите две години, но през 1934-а е превърната в средно реално училище с тригодишен срок на обучение. Това става по силата на предприета реформа, която засяга повечето наши средни училища. „Реалката“ в Свиленград се помещава в закрития в началото на 30-те години пансион за сираци от войнитe. След известно време промените в образователната система са отхвърлени и старите гимназии започват постепенно да се възстановяват. С прекъсване от четири години възвръща статуквото си и местната гимназия. На 7 октомври 1938г. е получено разрешение тя да носи името на д-р П. Берон с призвание да бъде духовна (но не и финансова) приемница на знаменитата Одринска българска мъжка гимназия. Новината идва в период на силен образователен подем, който се увенчава с нова сграда за учебното заведение и откриване на девическо занаятчийско училище.

Седмица след получаване на телеграмата кметът на града и председател на училищното настоятелство Стойчо Старирадев събира представителите на всички културно-просветни и професионални организации и поставя за разрешение „сложения на дневен ред въпрос“ – откриването на гимназията и общинските хали. Събранието излъчва из средите си комитет, който се натоварва с изнасяне на тържеството за новата постройка. За председател е избран кметът, а за секретар – директорът на гимназията Борис Иванов. Членове са помощник-кметът Иван Карлов, учителят Герасим Дишлиев, председателят на родитело-учителския комитет Иван Димитров, директорът на на фабрика „Коприна“ Владимир Разбойников и Георги Янков, председател на градското читалище „Просвета“.

„На мен ми беше възложено служебното задължение да ръководя гимназията почти от основаването й, пише Благой Златарoв в издадения за събитието юбилеен лист. Ако по отношение на просветните задачи имам смелостта да констатирам максимум постижения, не бих могъл със същата гордост да заявя, че училището е отговорило на своите възпитателни цели. След тежката стопанска криза нашата страна преживя политически и морален срив, който не можеше да остане без отклик сред учащата се младеж. Делото на училището в неговия стремеж да облагороди духа, да възвиси характера и да насади в душата на своите питомци здрави национални чувства и любов към родината беше минирано от чужди на образованието среди, които без всякакво чувство на отговорност тровеха детското съзнание и внасяха смут в неговата душа“. Това казва Златаров за проникналите в гимназията марксистки идеи, довели до шумна стачка на учениците през учебната 1932-1933г.

„Д-р Петър Берон е нашата гордост в миналото, наше упование и вдъхновение днес, наша вяра в бъдещето. Сега, когато родният ни град става фар на културата на границите с Турция и Гърция, пръскащ обилна светлина между тракийското българско население, ние трябва да отправим поглед към големия българин, да се изпълним с признателност и благодарност пред неговия подвиг. Поклон пред праха на великия благодетел!“, заявява в реч на 14 май 1939г. при освещаването на новата сграда на гимназията директорът Борис Иванов. На тържеството се стича целият град. Цар Борис и министрите от кабинета, поканени за откриването на новото училище, не успяват да дойдат. Официалната правителствена делегация се води от просветния министър проф. Богдан Филов.

След Иванов вълнуващо слово произнася кметът Стойчо Старирадев. Той се връща години назад, за да припомни драматичните събития в Свиленград след освобождението му. Със забележителна патетика градоначалникът описва страданията на местното население и неговото огромно желание да навакса изоставането вследствие на дългите години робство: „Вместо отчаяние, гражданството заработи с безпримерно упорство и из пепелището като феникс възкръсна новият град – в кратко време, без ничия помощ, и не само догони, но и надхвърли духовния и материален ръст на много други градове, живели по-дълъг и свободен живот. Така с много труд и лишения и с една желязна воля за творчество той литна в необятните простори на всестранния си възход, за да бъде гордост за тези, които с труд и мисъл го пресъздадоха и издигнаха на завидна висота, които и днес с най-трогателна синовна обич не престават да работят за културния му, просветен и стопански напредък“. „Да живей България!“, вика народът.
Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 64

Любовта по-вярна става, когато пари се дават

Свиленградчанки смайват с красиви тоалети в кризата

„Когато се появя с някой нов тоалет, всички ме гледат с интерес и ме питат: „Кога си направи тази рокля? Кой ти я уши така чудесно?” А аз отвръщам: „Нали знаете, че не сме богати. Едничкото наследство от майка ми бяха нейните стари рокли. Някога те бяха широки и дълги и затова се удават на поправка. Платът не ми струва нищо, а модела си го избрах, като прегледах наши модни списания”, пише в дневника си 19-годишната свиленградчанка Елена С.

Ученички от Стопанското училище

През първата половина на миналия век младите дами си водят редовно записки на своите преживявания, чувства и душевни терзания. По-нататък в дневника на момичето следват грижливо преписани от списание „Домакинство и мода” някои особености на модни за 1929г. ръкоделия: изящно изработена покривка за кръгла маса с бяла бродерия, красиво мильо от брюкселска дантела, съставено от 8 неправилни карета, скици за работа върху етамин.

Елена С. е моята баба, която много ме обичаше и по всеки повод казваше, че съм най-доброто момче на света. Над кушетката си тя държеше ковьор в класическото съчетание сини конци върху бял плат и сюжет от живота: сред гирлянди от едри цветя младеж с вратовръзка, тиранти и къси панталони протяга банкноти към девойка в модерна рокля, а тя с учудено свенливо изражение разтваря нежната си ръка. Отдолу имаше избродиран надпис: „Любовта по-вярна става, когато пари се дават“.

След Първата световна война обществото иска да забрави колкото се може по-скоро мисълта за дните на големи лишения и бедност. В Париж изгрява звездата на Коко Шанел и дамите започват да пълнят гардеробите си с най-различни тоалети, диктувани от плеяда западни интелектуалци и актриси. Кафявите, черни и морави рокли от плюш и тежко кадифе, така характерни за 19 век, отстъпват място на по-удобни тоалети. Полата се скъсява така, че да се вижда глезенът. Към края на 20-те и началото на 30-те години се появява правата рокля с асиметрична кройка и ниска талия. Главата се покрива с малка шапка, а при официални случаи – с диадема. По същото време на мода излизат и деколтираните блузи, смятани от някои за „разгърдени“.

Модните повеи от Запад идват в Свиленград с голямо закъснение. Причината е, че от всички български селища той е най-далече от Франция. Освен това десетки години след Освобождението градът продължава да бъде в пределите на османска Турция. Още при султан Абдул Хамид обаче по-образованите, богати и напредничави свиленградчани започват да се обличат по европейски. В спомените си Георги Василев разказва един много интересен епизод от живота на местната младеж:

„Учителите и няколко ученици решихме през лятото да си набавим сламени шапки, та да не си потим главите с турския фес. Така с шапки около 25 души минахме неделния ден покрай околийското управление, за да отидем на прохлада на един от островите на Марица“, пише даскалът. За свалянето на фесовете е докладвано на каймакамина Изет бей. Той привиква незабавно архиерейския наместник Мавроди Гочев и го пита: „Папаз ефенди, какъв е тоя сербезлик?“ Свещеникът се опитва да обясни, но не може да понесе заповедния тон и напуска конака без позволение. Това изопва нервите на турските власти. Чрез Михаил Стефов, който става свидетел на разговора, те искат още същия ден извинение от попа, но не го получават.

По онова време – в началото на миналия век, в града вече има френктерзии, които шият главно мъжки костюми по европейски образец от по-фина аба. Те намират клиентела сред градските чиновници, служителите и учителите. Постепенно техни клиенти стават и жени от по-заможните съсловия, които дотогава си доставят модерни европейски дрехи от Одрин, Цариград и Пловдив. Основател на френктерзийството и първият моден дизайнер в града е Георги Костадинов. Родом от одринското село Демирдеш, той учи абаджийски занаят в Одрин. По-късно се установява в Свиленград, като донася със себе си и шевна машина (макина на турски). Поради това местните го наричат Макинаджията. Предприемчивият и с тънък усет момък развива успешно модерното шивачество, което му донася популярност, особено сред младите хора. Негови ученици стават Тодор Иванов и братята Теню и Страти Христови. Георги Макинаджията изучава в занаята и жени, като им доставя ръчни шевни машини за работа вкъщи.

Макар и плахо в началото, сподирени от насмешки, младите свиленградчанки зопочват да скъсяват дългите доземи рокли. Кройките на тоалетите са много опростени, а моделите – обикновени заради съсипаната икономика. Това се вижда на снимките, запазени от времето между двете световни войни. През 1929г. със съдействието на Популярната банка се открива занаятчийско училище с шивашка работилница. По този повод „Свиленградски обшински вестник“ отбелязва следното: „В борбата срещу тежката конкуренция на индустриалните и фабричните производства занаятчията трябва да се подготви да задоволи повишените изисквания, по-издигнатия вкус на днешните граждани. Червените катъри и подкованите с килограм желязо кондури са вече в музея. На изчезване са и традиционните емении (половинки без токове, б.а.), шаячните потури и салтамарките. Не е далече времето, когато всеки работник и земеделец ще изхвърли сегашното грубо облекло и ще го замени с нещо по-практично“, прогнозира изданието.

Настъпилата кономическата криза слага край на възхода на модата. Инфлацията и увеличаващата се безработица принуждават голяма част от жените да вземат иглата и сами да майсторят дрехите си. Към това ги подтикват и модните по това време журнали. Те съветват своите абонатки да преправят старите рокли и да проявяват въображение при ушиването на нови тоалети.

Кризата в народното стопанство все пак е преодоляна и през 1932г. цветята – от плат или кожа, отново се връщат на мода. Предобедните рокли са спортни в различни форми и макар семпли, са украсени по най-разнообразни начини с басти. Следобед се предпочита туника, която прави фигурата тънка, стройна и прикриваща ханша. Много модерно и практично е гарнирането на всекидневните рокли с якички от бяло пике. Чантите се носят съобразно шапката, която е с тенденция към по-висок венец и по-тясна периферия. След вечеря обаче се носят чанти от копринена материя. Елегантните дами украсяват палтото си с малко, но скъпа кожа.

Излъчването на 30-те години е много женствено и елегантно. Прическите от това време са прилепнали към главата – на вълни, кокове, прибрани плътно и с характерни украшения в косите. Какъв е бил идеалът за женска красота узнаваме от любовна картичка, която местната красавица Анастасия М. получава от свой далечен приятел. На гърба на картичката пише: „Розовобяло лице, обли яснозелени очи под тънки руси вежди, подстригани руси коси, що закрилят красиво лице, устица с тънки устни, които смутено прошепват: „Обичам те“.

В края на 30-те и началото на 40-те изключително модерни са роклите от жоржет или емприме. Жакетът е втален, с оригинална платка на гърба. Хит през лятото е копринената рокля, гарнирана с широки ажури. За есента се препоръчва елегантен тайор от вълнен плат с дълъг жакет и права пола. Въпреки ограничените възможности свиленградският хайлайф влиза “в тон” с модата и тукашните дами са сред най-елегантните красавици. Съпругите на търговците, банковите и административните чиновници, граничните, полицейски и митнически началници не правят компромиси с облеклото си. Изисканите млади дами и кавалери от фотографиите ни пренасят в българската la belle еpoque, която се появява съвсем за малко и е бледо копие на оригинала. Сюжетите обаче са същите: излети сред природата, флиртове, разходкa в градската градина привечер, после на ресторант, смях в лодките по Марица. Това е времето, в което хората преоткриват красотата на света.

Изготвено от: Иван Чончев