Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 62

Искаш ли да се видим в градската градина?

Военен оркестър свири валс за гражданите

Градската градина е една легенда. Красива малка перла в самото сърце на града, тя отдавна се е превърнала в емблема на неговия растеж след войните. Ако можем да погледнем в миналото, ще видим как след работа надвечер много хора, облечени с чисти и нови дрехи, тръгват към Марица, срещат се и дълго време се движат насам-натам, като разговарят на различни теми, други се отправят към близкия Остров на блажените или се разхождат с лодка по реката. От това днес не е останало нищо, освен няколко пожълтели фотографии. Те хвърлят бледа светлина върху действителността такава, каквато я помнят очевидците.

Градската градина с езерото със златните рибки

„Градината се намираше край шосето за Одрин близо до стария мост на Марица. Тя беше може би единственото място за разходка в града – започваше от читалищното кино и стигаше до пощата срещу полицейския участък. От всички страни това зелено пространство беше оградено с ниска тухлена ограда, с входове от различни посоки. Главният беше откъм киното – повечето граждани влизаха през него. Вторият се намираше откъм моста и беше предназначен за жителите на квартал Гебран, третият беше от страна на черменската махала, а четвъртият – малка вратичка срещу полицията, се ползваше най-вече от живеещите наблизо и влюбени двойки, проявили желание да разгледат реката от брега. Нямаше по-приятно кътче, в което и млади, и стари да се радват на миговете от живота и да се чувстват тъй щастливи“, пише в спомените си Христо Полихронов.

От запазените стари снимки се вижда, че градината е с елипсовидна форма и една главна алея с наредени околовръст дървени скамейки. От двете страни на алеята се извисяват кипариси, които на места образуват тунел от вечнозелените си клонки. В средата сред жив плет от декоративни растения пръска струи неголям фонтан. Пейзажът се допълва от цветни площи с преливащи нюанси на багрите.

Този малък шедьовър на парковото строителство се създава през 30-те години на миналия век. По това време Свиленград вече е със самочувствие на модерен град – с добре планирано архитектурно устройство, водоснабдителна мрежа, осветление, здравно и просветно дело, уредени административни и обществени сгради. Градината се прави близо две десетилетия. За първи път въпросът е поставен през 1916г., когато се отделят 1 000 лв. за „място, където гражданите да почиват през лятото“. Според приетия две години по-рано план на града, утвърден от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустрояването, градината трябвало да бъде разположена от двете страни на главната улица в отсечката между джамията и новопостроеното кметство. Изпълнението на плана се отлага заради започналата световна война.

Пред 1922г. е приет нов план, който отрежда градската градина да е покрай Марица и е обявена процедура по отчуждаване на близо 35 частни дворове. По-късно управата намира, че парцелът е твърде отдалечен и няма да облужва населението на целия град, а само отделни квартали и затова иска да бъде отредено ново място. Проектът за градска градина е възложен на техническото отделение и общинският съвет го одобрява, но отново отлага изпълнението му – този път причината е световната икономическа криза.

„Въпреки желанието на свиленградчани да имат място за разходка в празничните дни, засадено с цветя и дървета, които да освежават и украсяват градския център, идеята все още не е осъществена. Похарчените стредства за уреждането й не дават резултат, защото няма система в работата и не са назначени градинари“, отбелязва „Свиленградски общински вестник“ през 1929-а. Същата година с решение на управата е поканена софийската фирма за паркостроителство и разсадници „Флора“, която да прегледа определените по план терени и „в скоро време ги обърне в цветущ парк“. Приема се също общинският остров на Марица да се пригоди за летен отдих на гражданите, като се отдаде на концесия за най-малко 3 години.

Строителството на нова градина трябва да покаже израстването на града в условията на бърз стопански напредък. Тя е неговата европейска визия след откъсването му от пределите на Османската империя и еманация на неговия устрем по пътя на свободното развитие. Затова и планировката й е в европейски стил – с алеи, декоративни настилки, прости и сложни геометрични фигури, тематични композиционни елементи. Чрез нея общинското управление ясно заявява следното: много важно е градът да разполага с място за почивка и отмора, да звучи съвременна музика, на която гражданите да се наслаждават в свободното си време. За управата е важно да посочи от какво значение са дърветата и тревата за градския човек, откъснат от майката природа. Паркът е задължителен елемент от урбанистичната среда, предоставящ гледка – дали към стария каменен мост и шосето, по което вървят автомобили за София и Истанбул, или към тихите води на Марица, няма значение. Важното е гражданите да се почувстват покорители на полиса.

„Всяка вечер с приключването на работния ден служителите от кметството, банковите и митническите чиновници, търговските посредници, мъже, жени и деца се отправяха към градината, изпълнена със свежест, прохлада и аромат. За младите, посочва в спомените си Ангел Вълчев, това беше място за любовни срещи. Те се разхождаха по алеите в две колони от по четирима-петима души така, че всеки да види всеки. При разминаване се разменяха погледи, поздрави, закачки. Тих говор и весел смях озвучаваха простора наоколо. Тук започваше голямата любов, сгледата за предстоящ годеж, изборът на снаха и зет.

В неделя надвечер пристигаше военен оркестър, който свиреше забавни мелодии, шлагери, валсове. Музиката се дирижираше от капелмайстор, но обикновено присъстваха и офицери, дошли да се запознаят с някоя красива девойка. След дългата разходка в парка приятелските компании се отправяха към отсрещния ресторант-казино, където можеше да се похапне и пийне нещо разхладително. Пред заведението също имаше шадраван и водният му стълб се издигаше високо-високо. Водните струи падаха в басейн, в който плуваха малки рибки и в него сякаш се отразяваха всичките звезди на небето“.

Целият град – пепиниера

От протоколите на кметството разбираме, че градската градина не разполага със собствен разсадник (пепиниера), в който да се произвеждат необходимите дървета, храсти и цветя. Посадъчният материал идва от частни къщи. При това даром, от сърце. За управител на градината общинската управа назначава Георги Дулев, който с тънък естетически усет и чувство за отговорност пред гражданството върши работата си много професионално. Той е с ранг на главен паркостроител и селекционер на растителните видове. Пръв помощник на Дулев е Дългото Петре. Двамата обикалят от къща на къща, събират семена и грудки от различни цветя, търсят екзотична флора, засяват, опрашват и резултатите им са изумителни – Свиленград има градина за приказ.

Пътниците пристигат с файтони

До кокетната градска градина, близо до моста, става посрещането на пътниците, които пристигат с влак до гарата, а оттам тръгват към града. По това време все още няма обществен транспорт и за придвижване на по-големи разстояния се използват каруци и файтони. Местните жители знаят наизуст разписанието на влаковете и като наближи часът, се струпват да чакат поредната група.

Съвременници описват събитието така: „Чуваше се шум от звънци, от скърцащи колелета, удари от копитата на коне, викове и смях. Обикновено пръв пристигаше файтонът на дядо Стефан. Конете му – два черни жребеца, носеха пискюли и блестящи синци. Гърбовете им бяха покрити с хубави чулове, а когато не работеха, собственикът провисваше през главите им торби със зоб и ечемик. След Стефан Файтонджията пристигаха и останалите. Пътниците слизаха до градската градина, за да се отправят кой към къщи, кой към хотела или казиното“.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 61

Уволнения заливат 5-ий пост

Заради допуснати пропуски – нулификация на митницата в Капитан Андреево

Митническата служба придобива след войните голямо значение за бюджетa. На нея е възложено да събере 1/4 от приходите. Тя подпомага акцизната администрация и управлението на общинските налози, като събира над 1 милиард лева такси от вноса, износа и транзита на стоки.

„За да може да изпълни тая мисия с успех, посочва началникът на отделението за косвени данъци Янко Чакалов, митницата трябва да бъде запазена от партизански назначения, местения и уволнения. Митнишкият персонал е необходимо да бъде добре възнаграден, за да не дезертира от ведомството и да не изпада в апатия към своите служебни обязаности и в нещо по-лошо от това.“

Граница с Турция

„Нещо по-лошо от това“означава вземане на подкупи и злоупотреби със служебното положение. В началото на миналия век все по-често се говори за „скрити заплати“ на митничарите – вечния проблем за корупцията в държавната администрация. За да се ограничат контактите между митничари и търговци, е разпоредено постоянно разместване на служителите на браздата, а Народното събрание разглежда въпроса за заплащането им. Според приетия правилник чиновниците в митницата, с изключение на писарите, бройците и жените прегледвачки, старшите и младшите стражари, се класифицират в 10 степени. Определят се допълнителни възнаграждения от постъпили през годината суми от глоби и конфискации.

„От странство експресът пристига./Дежурен съм – на поста бдя като страж./В прегледвалнята шум се вдига./Усърдно ровя пътнишки багаж“. Така в стихове описва трудовото си всекидневие митничар през 1933г. Митническият чиновник преглежда вързопи, денкове, пакети навред и укритото прибира, защото „тъй гласи законний ред“. Млада дама протестира за отнетите й при проверката стъкълца с пудра и парфюм, господин на средна възраст стиска в ръце копринен плат и не иска да плаща мито. „Трети плаши ме, че бил е от запаса,/ четвърти – в пресата щял да изнася…“, жали се униформеният служител.

В началото на 30-те години наред с охраната на държавната граница проверките на влаковете продължават да бъдат основна дейност на граничната митническа служба в Свиленград и непрекъснато и създават главоболия. Трудностите при установяване на контрол върху пристигащите от чужбина стоки и пътници идват най-вече от неспазване на митническите формалности – стоки се стоварват не на определените места, без да се представят манифести за количеството, вида и теглото им, или се изхвърлят от влаковете извън района на гарата. В същото време търговците се опитват да минат без плащане на такси и берии, и когато все пак бъдат заставени, започват да се пазарят, както е било в турско време.

За по-добър ред е въведена специална организация, която се състои в следното: 10 минути преди пристигането на влака старшият стражар при митницата проверява дали всеки от стражата е заел определеното му място. Прегледът на пътниците се прави от двама митничари, които започват проверка едновременно от началото на композицията. С тях върви банков чиновник, за да извърши обмяна на валута, ако пътниците желаят. Стражарят при локомотива не напуска мястото си, додето първият по ранг митнически чиновник не дойде и не направи щателна проверка на машинистите.

След свързването на железопътната линия Цариград-София с други вътрешни и международни линии пътниците и товарите се увеличават значително. Затова е разпоредено треновете да се проверяват от трима митнически чиновници, вместо от двама. Назначени са главни служители по прегледа на влизащите и излизащите. Първият е задължен да бъде в митницата през цялото денонощие, а вторият предупреждава пасажерите, че трябва да се явят за преглед в прегледвалнята и сам започва проверка. Трети дежурен чиновник е винаги в помощ на първите двама. За валута задължително вече се издава бордеро, а прегледът на дамите се извършва от прегледвачка.

„Обръщам внимание на митническите чиновници да бъдат внимателни и вежливи в обноските си, да влагат нужната експедитивност при всички възложени им задачи, да влагат старание в предварително проучване на личността на пътника и съгласно законните разпоредби нагаждат своя преглед. При повече пътници и работа в митницата свободните от наряд митнически чиновници следва веднага да се явят, ако бъдат повикани“, гласи заповед на началника на свиленградската митница от това време. Дежурството в митарственото учреждение започва в 8 часа сутринта и свършва в 8 на другата сутрин.

Въпреки предприетите мерки оплакванията от страна на пътници зачестяват, за да се стигне до грандиозен скандал, описан във вестниците. Установява се, че касиерът на митницата Крум Атанасов задържал пари неправомерно. Според тогавашните изисквания валутата на пътници, за която няма издадено разрешение за износ, се откупува, като получената сума в български лева се иззема срещу разписка. На 16 август 1937г. при проверка у търговеца Аврам Менахем от Одрин и Иван Кайков, чиновник от Българската екзархия в Цариград, са били открити турски лири в повече от допустимото. Митническият касиер взел валутата от пътниците, но разписки не издал, понеже в момента на писането им ударил звънецът и той бил принуден да слезе от влака, без да довърши работата си.

В обяснение за случая митническото управление заявява, че в основата на скандала е прикрита неприязненост от някои митничари, понеже Крум Атанасов отказвал да им услужи с пари, както правел бившият касиер Рачков. С цел да го уязвят, те освободили влака преждевременно. Запитан откъде се явява разлика от 500 лв., открита при направената внезапна ревизия след потеглянето на влака, чиновникът отговорил така: „Не си спомням да съм взел пари от пътниците. Допускам, че ако все пак съм ги взел, в онзи момент на силно напрежение не съм ги прибрал добре и може да са паднали във влака“. Митницата заставя провинения служител да плати сумата, след което го уволнява.

Според запазената архива наказанията се отнасят по-често за митнишките стражари, патрулиращи по държавната граница. С мотива за небрежно носене на службата и неспазване на дисциплината младшият пеши стражар Илия Костов, заведующ 9-ий пост „Марица“, е преместен на пост Присадец, а Георги Калчев е уволнен. Младшият стражар Боян Тонев е изгонен за „самоволни действия, петнящи честта му на държавен служител“. По същото време заради слабо проявена служебна деятелност са уволнени стражарите Илия Тричков, Димитър Михалев, Никола Михов, Димитър Маджаров, Ганчо Иванов и други още трима техни колеги от 5-ий пост край Капитан Андреево. Митнишките стражари Петър Стоянов и Кр. Недялков са уволнени „в интерес на службата“.

„Понеже младшият пеши стражар Атанас Димитров е оставил поста си и се е заловил с друга работа, уволнявам го. За недобро изпълнение на службата от стражарите Петър Апостолов и Стоян Стоянов първия уволнявам, а втория глобявам“, постановява със заповед управителят на митницата Иван Костадинов. Той уволнява също Александър Атанасов и Нико Радилов, понеже „станали некадърни за служба“. Последно предупреждение е отправено към младшия пеши стражар Тодор Желязков, който бил изпратен в с. Константиново да вземе пощата на митницата, но се завърнал оттам със закъснение.

Сякаш за да подсилят уволненията, в митническото управление се появяват донесения колко лесно се минава границата с Турция. В тях се твърди, че Одрин бил станал като махала за контрабандистите – те можели да идат там по всяко време и да се върнат. Под силен натиск на 29 март 1941г. началникът на митнишкия клон в Капитан Андреево Георги Георгиев и всичките служители са освободени от работа. Управлението се поема от Белчо Белчев. На новите стражари е наредено да бъдат бдителни за движещи се съмнителни лица в граничната зона. Те трябва да изучат начините и пътищата, по които е възможно да мине стока, да правят дневни и нощни засади и въобще да вземат всички мерки за прекъсването на каквато и да е контрабанда.

Въвеждат се нови правила за преминаване през бариерата. От началото на април прегледът на пътниците, пътуващи с автомобили, се извършва лично от началника на пункта. Той е длъжен да се явява на граничната линия при прехвърляне на пощата, пътниците и стоките и да се разпореди за придружаването им до митницата, както и да заверява билетите на преминаващите. По нов начин се проверяват и автомобилите, пристигнали на митницата в Свиленград – митничарите поемат грижата багажът им да бъде отнесен за преглед и след извършването му трябва да се върнат веднага в канцеларията на работа, „а не да се разхождат по гарата“. На 4 септември същата година по заповед от главното митнишко управление началникът на митницата тръгва на 10-дневна обиколка по границата.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 57

Аптека и баня – отлични постижения на градското здравеопазване

Молят за държавна болница на 3 околии

„И днеска Свиленград има вид на колония, в която българската държавна власт праща чиновници, каквито и откъдето намери за добре. Няма ни един лекар, ни един адвокат, ни един инженер от града или околията“, отбелязва“Свиленградски общински вестник“ в статия за здравеопазването от август 1929г.

Градската аптека , 30-те години на XX в

По това време градски лекар е д-р Крум Запрянов от Борисовград (дн. Първомай). Той заема мястото на д-р Илия Милчев от София, който се отказва доброволно. Още с встъпването си новият доктор вдига двойно цената за преглед и заявява, че ще приема само болни от града. Болните от околията да отиват при околийския лекар, казва той. Отговорът на общинската управа е следният: при голям наплив на болни, за да не страдат интересите на местните граждани, лекарят най-напред да приема болните от града, а след това, ако има време, и от околията. За различните пациенти се въвеждат и различни такси в градската амбулатория. Гражданите заплащат за преглед 20 лв., а селяните – 25 лв. От 10 до 40 лв. е разликата за отделните манипулации и превръзки.

В първите дни след освобождението от османско робство управата нарежда на д-р Симперопулос да създаде санитарна служба и обявява болницата при джамията за градска. Кметството плаща 220 лв. на арменеца Жан Пещималджиян да достави лекарства за бедните граждани. През 1916г. Жан отваря аптека в пресечка на двайсетина метра от главната улица. Той работи заедно със своя син Артин на първия етаж, вторият е за семейството му, майка му Устик и сестра му Армавени. За кратко време аптеката с красива ограда и врата от ковано желязо става известна в цялата околия. Жан умее да прави инжекции и се държи като лекар, викат го по къщите.

През 1922г. се отваря и общинска аптека. Първоначално тя се помещава в къщата на Г. Стефанов, която се е намирала близо до читалището. Според запазените архиви в повечето случаи лекарствата се доставят без търг. „Защото при търг резултатът ще бъде да се държат ненужни лекарства, които често подлежат на развала, и да не можем да купим нови“, аргументират се общинските съветници. Управител на аптеката е Станко Разбойников. Той е и първият дипломиран фармацевт от Свиленград, след като завършва висше образование в Загреб. Негови помощници в различни периоди са Драгомир Добрев, Г. Радомиров, Люба Павлова и Ангел Ангелов – страстен почитател на музиката и дългогодишен диригент на градския хор.

Представа за състоянието, в което се намира здравното обслужване, дават пресата и протоколите от заседанията на местния общински съвет. Докато голяма част от вестникарските страници заемат просветни статии по медицина като“Съвети към младите момчета“, „Предпазване новороденото от туберкулоза“, „Детето и слънцето“, „Училища на открито“, грижите на общината са други. През 1927г. се въвежда натурална повинност за здравеопазване. Това решение се взима по доклад, че „в разните махали на града се намират ниски места, които постоянно се пълнят с вода и са се обърнали на локви“. От хигиенична гредна точка е необходимо те да се запълнят, но понеже са необходими огромни количества пясък и пръст, се преценява, че работата не е по силите на отделни граждани. Затова по Закона за градските общини задължават селата „да изваждат в празнични дни необходимите коля и хора“.

На следващата година управата разрешава за пълнеж на дупките да се насече нужното количество върби от общинския остров на Марица. Определят се по-големи глоби за неспазване на наредбата за градската чистота, тъй като много граждани продължават да хвърлят боклуците си, където завърнат. Има случаи на улицата да се изхвърлят дори джибрите от сварената ракия. „Свиленградски общински вестник“ пише, че въпреки издадената изрична заповед, много кучета, кокошки и дребен добитък се скитат по улиците, влизат в частни дворове и нанасят пакости. Кметът Александър Хаджиатанасов е принуден да предупреди „за последен път“ стопаните, че ако не вземат мерки, ще им бъдат съставени актове за глобяване.

Предупреждение в същия тон е отправено и към младите майки – да се откажат от бабуването и да използват при раждане грижите на правоспособни лекари и акушерки. Градската акушерка Елена Ценкова е с гарантирана заплата през цялата година. Понеже обикаля из целия град, тя подава заявление, с което моли да не плаща данък за служебния си велосипед. Същата молба отправя и надзорникът при местната телеграфопощенска станция Иван Трифонов. Общинският съвет удовлетворява искането им с мотива, че бициклетите служат при носене на службата и са без мотор. Това не пречи скоро Ценкова да бъде освободена. В града има три дипломирани акушерки и управата преценя, че по-ефикасна и по-бърза помощ ще се даде, ако се плаща възнаграждение на която и да е от тях, явила се на раждането, отколкото ако се издържа на заплата щатна акушерка. Преминаването към възнаграждения на частна практика за сметка на постоянна заплата е продиктувано и от голямата икономическа криза, настъпила в началото на 30-те години на миналия век.

По това време списъкът на бедните надхвърля 260 души и се поставя въпросът за построяване на нова болница. Нашият град е назад в културно-хигиенно отношение, общественият интерес към санитарните предприятия е тъй слаб, че можем да бъдем сравнени с коя да е паланка, заявява кметът при обсъждането на въпроса. Като подходящо за целта здание той посочва пансионът за сираци, изграден за децата на загинали войници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световно война със средства на държавата и общината.

Съветниците са на мнение, че Свиленград не е в състояние да издържа дори и третокласна болница: „Като се има предвид, че околията се простира на дължина 80 километра по гръцката и турската граница, големи части от Елховска и Ивайловградска околия са отдалечени от жп линията и при това положение на болните там не може да се помогне своевременно, единственият начин за ефикасна медицинска помощ на жителите от града и съседните околии е да се открие държавна болница“. Обединени около този идея, представителите в местната управа упълномощават градоначалника да замине за София, където да се моли първо в Министерството на народното здраве за откриване на болница, а след това – в Министерството на войната за освобождаване на сградата на пансиона, в която да бъдат настанени болните и необходимият медицински персонал.

През 1932-а., след почти десетгодишна работа, управителят на общинската аптека Станко Разбойников напуска Свиленград. Той е изпратен с благодарности за добросъвестната му служба, усърдието и труда му, благодарение на които „предприятието е уредено и напредващо“. На неговото място е назначен Борис Шишков, магистър-фармацевт от Пловдив, а за помощник – И. Илиев. Понеже аптечната дейност се увеличава, управата взема решение“за направа на собствено здание за 450 000 лв.“ Новата аптека – двуетажна стилна сграда на главната улица, е завършена през 1936г. и е обзаведена с оригинални стелажи от орехово дърво. Тя е обособена в самостоятелно стопанско предприятие „Аптека Свиленград“ с годишен бюджет близо 1 млн. лв.

Аптеката е от голямо значение за здравните нужди на града и дава възможност да се подпомагат бедните граждани с лекарства по леснодостъпен начин, отбелязва общинското управление в отчет за 1939г. Като „отлично постижение на градското здравеопазване“ управата отчита и построяването на нова обществена баня върху развалините на стария турски хамам край река Марица.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 56

Дянков спасява „Коприна“ от фалит

Основателят на фирмата я извежда от реанимация 20 години по-късно

През 1935г. в Свиленград се изгражда първото в страната кооперативно предприятие – филатура за производство на естествена коприна. От Италия са доставени машини и модерни басейни (долапи) за източване на копринените нишки от пашкулите. Италиански специалисти се заемат с обучението на наетите близо 100 работнички във фабрика „Коприна“, които по преценка на управата „успяват да се справят с възложената работа и да я схванат в едно късо време“. За персонала се въвежда 8-часов работен ден при надница от 29 до 50 лв. Наред с грижите за филатурата „Коприна“ продължава да развива основната си дейност по закупуване, сушене и сортиране на пашкули от членовете на бубарската кооперация – над 2 300 души според регистрите. Сдружението започва да изкупува и памук, което по издадена специална наредба-закон става монопол на дирекция „Храноизнос“.

Управителният и Контролният съвет на кооперация Коприна от 1921 до 1926

През 1937г. предприятието спира работа за няколко месеца поради липса на пашкули. Въпреки че са събрани близо 100 хил. кг, в Свиленград остават 1/3 от тях. Останалите количества са разпределени от Българската земеделска и кооперативна банка (БЗКБ) в други фабрики. Управата на кооперацията протестира с аргумента, че е вложила огромни инвестиции за развитие на бубарството и е редно да събира стоката от производителите с цел да я преработи и продаде. Отговорът на банката е, че законът не позволява това да се прави на едно място. В същото време „Коприна“ е разтърсена от стачки, организирани от районния комитет на комунистическата партия. Комунистите се опитват да овладеят управлението на фирмата, но домогванията им са пресечени. През 1942г. по Закона за защита на държавата от длъжност са отстранени членовете на управителния и контролния съвет. С цел да заздрави дисциплината и гарантира производството БЗКБ поверява коприненото дружество на неговия основател и първи председател на управителния съвет Христо Дянков.

Христо Дянков се ражда през февруари 1882г. в Свиленград. На 17-годишна възраст постъпва в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“. Той се учи отлично и след завършване на училището, воден от желание „да се запознае с географическото положение на Одринския вилает“, сe отдава на учителската професия и тръгва да даскалува в Малкотърновско, Узункьопрюйско и Кешанско. „След Преображенското въстание от 1903г. учителстването стана много трудно, защото турските власти почнаха да гледат на българския учител като най-голям душманин на държавата и създават големи пречки при пътуване до местоназначението им. Те искат разрешително за откриване на училището, извършват цензура на всички учебници и помагала“, пише младият учител в дневника си. Поради непреодолими причини той е принуден да се върне в родния си град, където продължава да работи като учител до обявяването на Балканската война.

Междувременно Дянков завършва в Бурса специален курс за произвеждане на бубено семе. Така той става един от първите греньори в Свиленград. По времето на Хуриета и дадените от младотурците „всестранни“ свободи местните учители сформират околийско учителско дружество, което си поставя задача „да преследва духовното и материално повдигане на своите членове.“ Дружеството със секретар Христо Дянков възобновява дейността си след края на I световна война с пиесата „Край мътния поток“, която обаче му донася много неприятности заради обвинения, че пропагандира леви идеи. Учителите, подкрепени от по-интелигентните граждани, организират подписка за възстановяване на градското читалище „Звезда“и се впускат в уреждане на представления и вечеринки, за да съберат средства за собствена сграда. С подкрепата на Популярната банка за близо 200 хил лв. и с решение на общинската управа, която отстъпва на читалището разрушена джамия близо до чаршията, започва подготовка за строителство на театрален салон.

Съзидателното дело на учителите в следвоенните години се увенчава с Общо кооперативно сдружение на бубохранителите в Свиленград, по-късно преименувано в „Районна кооперация „Коприна“. Това става през декември 1921г., когато е приет устав на организацията и е избран управителен съвет с председател Христо Дянков. Длъжността той заема до 1927г. и след кратко прекъсване получава доверие за още един мандат с продължителност до 1931г. Цели 8 години Дянков направлява усилията на свиленградските бубари да възстановят поминъка след опустошителните войни и да модернизират производството на пашкули и естествена коприна. Под неговото ръководство и със съдействието на професионалисти в бранша „Коприна“ постига забележителен възход – за един кратък период тя разпростира влиянието си в цялата околия и се превръща в най-стабилната кооперативна организация, занимаваща се с добив, обработка и продажба на пашкули. Само 4 години след учредяването й се изграждат модерни складове за сушене и съхранение на продукцията върху площ от около 11 000 квадратни метра. Кооперацията превръща Свиленград в национален първенец в бубарството, но не спира дотук и в началото на 30-те години навлиза смело в свилоточенето и тъкачеството.

През 1936г. въпреки наложените монополни мерки върху пашкулите управата взима решение да продължи инвестициите в индустриалния сектор с инсталиране на плетачни машини и станове. Дружеството обаче е лишено от право да изкупува стоката на своите членове, което довежда до временно преустановяване на дейността. „Поради монополния режим на пашкулите и памука „Коприна“ престана да изпълнява своята предначертана от устава роля – да събира направо от кооператорите техните производства. Тя стана обикновена наемодателка, като отдаде съоръженията си под наем на Българската земеделска и кооперативна банка и дирекция „Храноизнос“, описва създалата се ситуация председателят Владимир Разбойников. По думите му допълнително масло в огъня наливат комунистите, опитвайки се да овладеят контрола върху предприятието.

Кризата се задълбочава от увеличаващия се по това време внос на изкуствена коприна, която подбива цените и прави производството неконкурентоспособно. През 1938г. кооперацията отчита първа загуба от създаването си. Управителният съвет, „загрижен за нормализиране на живота на „Коприна“, счита за дълг да уведоми своята кредиторка и покровителка – Българската земеделска и кооперативна банка, за причините, спъващи развитието на коприненото сдружение“. Тези причини според ръководството са променените стопански условия и намесата на държавата с монополни действия, които отнемат правото на кооперацията да изкупува пашкули и й отреждат роля на комисионер. „Вследствие на икономическата криза много кооператори посегнаха на своите спестявания и се отказаха от членство, като изтеглиха дяловия си капитал“, се посочва в поверително писмо, изпратено до банката.

В търсене на изход БЗКБ уволнява борда на дружеството. На 22 април 1942г. по Закона за защита на държавата са отстранени членовете на управителния съвет Иван Сарафов, Христо Воденичаров, Михаил Цветков, Васил Канев, Димитър Кирков, Вангел Чакъров и Тодор Кирков, а също и членовете на контролния съвет Райчо Петков, Мирчо Демирев и Стефан Крушев. Уволнени са директорът Анастас Циганчев, счетоводителят Марин Маринов, касиерът Михаил Катерински, книговодителят Петър Кавръков и техническият ръководител Илия Писюзев. За нови членове на управителния съвет са назначени Христо Дянков, Спас Добрев, Владимир Шопов, Христо Янакиев, Атанас Юруков, Иван Станков и Милчо Ковачев, а за членове на контролния съвет – Александър Фурнаджиев, Георги Качикозов и Васил Вапцаров.

Новият мениджмънт на „Коприна“ начело с Христо Дянков и опитния стопански ръководител и администратор Спас Добрев прилага оздравителен план. Обуздани са партийните противоборства, които според анализ на състоянието са отворили язви с изключително тежки последици. „Политика и партийни речи – извън двора на предприятието“, заявява на работниците и служителите Дянков. Верен на принципа за разумно и предвидливо управление, той затяга финансовата дисциплина с цел компанията да се стабилизира и възвърне позициите си на копринения пазар. С писмено нареждане се налагат ограничения на разходите. Остарялото техническо оборудване и системи като генераторите за ток, станали ненужни след електрифицирането на града от мини Перник, са предложени за продажба. В резултат на предприетите мерки твърде скоро общото събрание отчита „добри резултати от стегнатостта в работата“. Политиката на рестрикции продължава до октомври 1944г., когато със заповед „буржоазният“ управителен съвет е разтурен. Освободените места заемат членовете, отстранени по ЗЗД. През 1952г. Районната кооперация на бубохранителите „Коприна“ е обявена за държавна.

Изготвено от: Иван Чончев