Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 29

Свиленград нараства два пъти след масовото изселване на българи от Тракия

„Току-що пристигнали бежанци от Ениджия, Урумбегли и Бунархисар, Лозенградско, разправят ужасни работи, вършени от турците, които просто сковават човешкия ум, вледеняват сърцето и го карат неволно да тръпне и заедно с вас да пита възможно ли е наистина. Но, уви, това не е сън, а грозна действителност“, докладват на министър-председателя Васил Радославов на 2 октомври 1913г.

Бежанци , изселени от Демир Хисар , на гара Свиленград , 1925 г

Подложени на убийства, изтезания, грабежи и жестоко преследване по време на Балканската война, българите от Одринска Тракия напускат домовете си и търсят спасение в свободните части на своето отечество. Комисията Карнеги посочва, че турската армия унищожава или прогонва население от 15 690 души само в Малгарска и Хайроболска кази. Десетки хиляди българи са прогонени от Западна Тракия. Много от тях умират по пътя от глад или въоръжени нападения. „Плачевно е положението на всички ни, заявяват изгнаниците до българското правителство, защото средствата, с които разполагаме, са твърде оскъдни, а помощта, която ни се дава от държавата или благотворителни дружества, е нищожна. Принудени сме да живеем в открито поле – без подслон, храна и завивки. Всекидневно погребваме умрели и наред с построените колиби вече и толкова гробове стърчат“.

Бежанки от селата Башклисе и Каяджик (Западна Тракия) в Свиленград , 30-те години на XX в

Бежанците се настаняват из разни краища на България, но предимно в южните гранични окръзи. През октомври 1913г. е образувана смесена българо-турска комисия, която да се занимае с подслона на прокудените „отсам и оттатък новата граница между двете държави“. Постигнато е споразумение, останало в историята като Одринско съглашение, според което българските бежанци от Лозенградски и Одрински санджаци трябва да бъдат настанени в изпразнените турски села, намиращи се в отстъпените на България територии от Тракия, тъй като техните села са заети от мюсюлмански бежанци, дошли от споменатите земи. Договорът формално гарантира свободното завръщане на българите, пропъдени от земите им. На практика обаче поради политиката, провеждана от турските власти, това се оказва невъзможно.

Още с преминаването на първите бежанци през границата българското правителство се разпорежда добитъкът и покъщнината им да бъдат пропускани без мито. Сформирани са специални комисии със задача да се грижат за посрещането и подслона им. Под формата на свръхсметни кредити се отпускат на няколко пъти средства за прехрана, които се оказват крайно недостатъчни. Бежанците идат голи и боси от райони, отдалечени на стотици километри. Те са гладни, измъчени, без покрив над главата си, имущество и каквото и да е препитание. В Свиленград е устроен лагер от болнични палатки за настаняването им, тъй като градът и околните села са опожарени. През Междусъюзническата война местните жители напускат масово своя дом и се отправят към вътрешността на страната, за да станат част от хилядите български бежанци, изпитали горчивия залък на страданието. Завърнали се подир оттеглянето на турската войска, те намират къщите си изравнени със земята и нямат друг избор, освен да започнат живота си от начало. Въпреки тежките условия управата на града заявява, че ще прибере всички изгнаници, прокудени от родните им огнища.

Бежанци на път

Заселването на големи групи от хора в разорения до основи град е съпроводено с изключителни трудности и лишения, свидетелстват запазени сведения от онова време. С официално писмо кметството моли тиловото управление на армията да се отстъпят червата на животните, които се колят от военните, „за да се извлече полза за населението и новите заселници“. Общинското управление отпуска известни суми за поправяне на по-здравите турски къщи, където да се настанят пристигащи бежанци. Понеже постройките не стигат, се взима решение да започне строителство на дървени бараки. В началото на февруари 1914г. кметът Христо Хаджиниколов е командирован в София да моли министъра на вътрешните работи за строителен материал.

За решаването на сложните проблеми през пролетта на същата година са приети „Временни упътвания“ за настаняване на бежанците. Желанието на правителството е да настани страдалците в новоосвободените земи, като за целта се използват изоставените там безстопанствени имоти на забегнали турци и гърци, държавни, обществени, църковни и вакъфски земи. На местните власти е наредено да обяснят на бежанците, че “ няма да бъдат настанени в стара България“. Скоро след това в Свиленград е сформирана международна комисия на Червения кръст.

Заселването в т. нар. нови земи има за цел да даде подслон на бежанските семейства и да им се предостави възможност за препитание. Основните правила, по които комисиите се водят в своята работа, са следните: бежанците да се настаняват в села и градове със сходни на родните им места стопански и климатични условия, хора от едно и също село да се заселват по възможност заедно, на едно семейство да се дава по едно жилище с принадлежащия към него двор и стопански сгради и най-малко толкова земя, колкото е имало по-рано едно средно стопанство в селото. Най-важното е да им се даде колкото се може по-скоро земя. Помощите от държавния кредит се предвижда да се раздават до 1 април 1914 г. След тая дата всеки трудоспособен бежанец е длъжен да се захване с работа и да изкарва сам прехраната си. Изключение се прави само за сираци до 14 години, вдовици с малолетни деца и инвалиди. Тъй като бежанците нямат достатъчно работен добитък, инвентар и сечива, им се разрешава да образуват временни сдружения (кооперации) за задружна обработка на земята.

През 1914г. градът е сполетян от наводнение, голяма част от посевите са унищожени. Общинската управа не може да събере от населението възложените му налози и берии, а това поставя финансите в извънредно трудно положение. Липсват даже средства за заплати на чиновниците. В търсене на изход от трудната ситуация кметът Димитър Попмилев настоява в касата на общината да влезе връхнината върху данъка на военните чинове по време на Балканската война. Положението се влошава рязко през зимата на следващата година. „Деца, жени и старци скитат гладни по улиците и подлагат ръка за милост, а други удариха на грабеж“, пише вестник „Народ“. На много места тълпи от гладни бежанци разграбват фурни и складове с брашно. Вестник „Нова България“ съобщава за „глад и мизерия в Свиленград“. Според изданието някои изселнически семейства се хранели веднъж на два дни. Околийският началник поискал да изсели бежанци от село Харалагюн, Малгарско, но те заявили следното: „По-добре да ни избият, отколкото да ни разкарват отново“.

Властите се опитват да решат бежанския въпрос с осигуряване на прехрана и възможности за бързо построяване на къщи, закупуване на земеделски инвентар и добитък. Под гаранцията на държавата е отпуснат заем за населението „покрай старата граница и в новите земи, а също и на бежанците преселници в тия райони” Максималният размер на сумите е 1 000 лева на домакинство с падеж най-малко до една година и с право на продължение още две години. На бежанците се правят някои улеснения и им се дават известни привилегии. Ония, които желаят да се преселят от старите предели на България в новоосвободените земи, имат право да пътуват безплатно по жп линиите. От пострадалите бежански семейства не се вземат новобранци, дава им се възможност да закрепнат, да си направят къщи, да засеят нивите си.

На 28 септември 1915г., малко след обявяването на мобилизацията за Първата световна война, Свиленград е изваден от Старозагорски окръг и е предаден към новосъздадения Одрински окръг. Председател на тричленната комисия за управление на града става Драгия Ненчов, а негови помощници – Димитър Сидеров и Георги Стоев, който скоро след това заминава на фронта. Общината купува от Анастас Георгиев, Панайот Янев и Никола Атанасов 600 хляба и 91 кг сирене и ги изпраща за пострадалите от бомбардировките в Дедеагач (дн. Александруполис). Изготвя се точен списък на раздадените парцели на бежанците и същевременно започва снабдяване с нотариални актове на собствениците на имоти, добити по закона за благоустройство на новите земи. Регистрите отчитат двойно увеличение на населението – в края на 1915г. жителите на града са вече 8 152 души.

Фонд „Башклисе“ губи облигации за 2.5 млн. лв

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It