Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 48

Дойдат ли гърците, ще стане голям панаир

Управата на Свиленград пъди проститутките от международно тържище за добитък

Краят на І световна война е начало на възстановителен период в икономиката. Индустриалните предприятия и земеделието, парализирани или ограничени до крайност в своята дейност, започват да се съвземат. Производството расте, стабилизира се пазарът на пашкули и тютюн. Подем отбелязват и добивите на жито, царевица, сусам, картофи, фасул, пресни зеленчуци, грозде, голяма част от които се изнасят към вътрешността на страната. Отглеждането на животни и особено на овце е толкова застъпено, че в Свиленград почти няма семейство без дял в този традиционен поминък. Според статистическо преброяване от онова време овцете в града надхвърлят 15 хил., а в околията са над 150 хил. Всичко това прави доходите да се повишават. Увеличава се и населението в резултат на големи бежански вълни, прииждащи от Източна и Западна Тракия.

Панаира в Свиленград

По примера на други градове в страната управата обмисля възможност да открие тържище за животни и селскостопанска продукция, които дават препитание на много местни жители. „Търговията почва да се повдига и проявява признаци на скорошно засилване. С разположение на първокласното шосе за Истанбул, на 2 км от гръцката граница и на 15 от турската, град Свилен може да устрои един истински панаир за едър добитък, който тъй много се цени и търси в двете съседни държави, а така също и у нас“, заявява кметът Мавроди Василев. Необходимостта от създаване на нов пазар на границата, който да засили търговията и даде тласък на обеднялото стопанство, споделят и голяма част от общинарите. Затова в началото на август 1919г. е решено да се организира 4-дневно есенно тържище за продажба на животни и разни манифактурни стоки. Възприема се направеното по-рано предложение то да се прави ежегодно от 24 до 28 септември. Като се взема предвид, че добрата уредба е от голямо значение за начинанието, се отпуска известна сума за осветление, поставяне на помпи за вода и дъсчени бараки.

Понеже не се определя място за провеждане на панаира, през следващите дни кметът прави обиколка на свободните общински парцели и се спира на брега на Марица близо до сегашния мост на околовръстното шосе. Избраният терен е одобрен от управлението като подходящ, понеже е широк, предлага необходимите удобства за алъш-вериш, а също изобилна вода и паша за добитъка. Приема се и специален правилник за тържището. В него се записва то да е с продължителност 4 дни, да се прави всяка година в последната седмица на септември и мястото за провеждането му да не се променя. Всеки продавач на пазара за едър добитък трябва да бъде снабден със свидетелство за здравословност и документ за правособственост на животните, които предлага. Въвежда се интизап – общински налог върху продажбата на животни. Интизапските билети, по-стари от една година, следва да бъдат заверени, а продавачите и купувачите се задължават да носят лични карти. Общината може да купува животни за бежанците при определени условия. През цялото време на търговците и посетителите да се оказва пълно съдействие и улеснение, нарежда със заповед кметът Александър Хаджиатанасов.

За откриването се предприема шумна разгласа из околията, включително и реклама във вестниците. Тя гласи, че за първи път на брега на Марица ще се проведе панаир. „Общината полага енергични усилия за добрата му уредба. Очаква се оживен пазар на добитък, колониални, манифактурни и други стоки, особено ако пристигнат търговците от Гърция“, пише още в съобщението. Тези очаквания не се оправдават. Гласуваните цени за сергийно право – 100 лв. дневно за кръчмите и 50 лв. за останалите заведения, се оказват високи и повечето търговци се отказват. Затова през 1922г. общината намалява таксите за кръчмите на 50 лв., за гостилници, продавници на мекици, симид и хляб – 20 лв., сергии за дрехи, обувки, галантерийни и манифактурни стоки – 20 лв., люлки – 10 лв., овощия – 8 лв. Разпоредено е „през време на панаиря по питейните заведения да не се допущат като продавачки и певачки жени с леко поведение“.

Новите такси не предизвикват особен интерес. През септември 1929г. „Свиленградски общински вестник“ посочва, че „панаирът е слабо организиран, не проявява търговски живот и е неспособен да привлече купувачи от по-далечни краища на страната“. 10 години след откриването му той има значение предимно за околията, отбелязва изданието. По-нататък в материала се посочва, че у нас понятието „панаир“ все още не е ясно. „С тая дума, пише авторът, ние наричаме обикновения черковен или монастирски събор, където се излагат на продан дребни предмети за играчки на децата или украшения за селската мома. Наричаме панаир устройването на пазари за продажба на добитък, където лимонададжии и мекичари продават произведенията си на народа. Тук покупките са приятни, защото всичко става при добро разположение на духа и весело настроение, но това е далеч от прочутите мострени панаири в Париж, Лайпциг, Прага и Солун“.

Свиленградският панаир, наричан още Адапанаир заради близостта му до острови на реката, не достига мащабите на Солунския панаир. Той остава такъв, къкъвто е бил в самото начало – за продажба на сечива и земеделски оръдия, потребни на селските стопани, манифактура, дрехи, обувки и други стоки на дребно. По-късно, когато панаирът се разраства, тук се доставят и промишлени произведения от чужбина. Христо Полихронов, го описва така: „Панаирът е повод за събиране на мало и голямо. Обикновено започва една седмица напред, за да има повече дни за радост на децата. Отвсякъде пристигат хора с каруци, търговци и занаятчии, натоварени със стока. Те тръгват по левия бряг на Марица, почистен през лятото от храсти и бодил. Саханджии пръскат стоката си направо на земята – ковани от мед тави, сахани, тенджери, кафеници, бакъри за вода. По-нататък са грънчарите, бъчварите, железарите и калайджиите, майсторите на дребни изделия – тесли, мотики, чукчета, сърпове, коси, закалени пили. Има всичко за всички: люлки, висящи на синджири, виенско колело, цирк, паноптикум с препарирани животни , атлети с мускулести тела, гиганти и джуджета. Сред всеобщата глъч се чуват подвиквания: „На малкото момче голямото парче!“и парчето – до лакът локум, се размахва над детските главици. Над Марица се стеле сладък дим от курбана и скарите, ручат гайди, лъвов рев се разнася от цирка и изведнъж пъргава маймунка се изкатерва до върха на дървен дирек и го разклаща с неподозирана сила“.

В тия дни никой не седи вкъщи – дори онзи, който дълго време не е напускал дома си, отива на панаира. Баби с пъстри забрадки и стари дядовци с навити потури тръгват за там. Пред входа са селските каруци с разпрегнати коне, завързани за климиите, моми и момци се оглеждат в новите си дрехи, преди да се гмурнат в множеството.

„Хайванпазарът, пише Полихронов, се разполага до реката покрай циганската махала. Има всякакъв добитък за продан – от крави, телета и коне до кокошки и зайци. В каруците се чува да квичат малки прасенца. Пазарлъците – безконечни, ту се стискат ръце, ту се пускат с несъгласие. Много хора наоколо поощряват я купувача, я продавача. Те искат да гледат сеир и да видят как върви пазарът – по-скъп ли е от ланския, или по-евтин. На първо място са джамбазите с вчесани и излъскани до блясък гърбове на конете, повечето с бяло петно на челото. Там също има скара и бира на крак, късни дини, пъпеши и зарзават се продават в надпревара. „Зимни карпузи-и, провиква се някой, и показва разрязана диня, отвътре жълта като лимон. От другия край се чува гласът на арменеца Ампар: „Семки за любов, страгали, фъстъци-и“. Навсякъде гъмжи от народ. Движението е в двете посоки, на широки колони, но разбъркано, защото всекиму идва ред да се отбие на сергията“.

Ачик етме, мосю!

Открай време гостуването на цирк по време на панаира е голяма атракция за свиленградчани. Един от най-запалените привърженици на цирковото изкуство беше Хаджипетроолу, отбелязва в спомените си Ангел Вълчев. Въпреки че беше стиснат, за цирк той никога не жалеше пари. Купуваше от най-скъпите билети, за да бъде най-отпред, до арената – хем по-добре да оглежда хубавите циркаджийки, хем и него да видят, че седи на челно място. На едно представление при откриване на програмата водещият съобщи къде по света е гостувал циркът: Денем баба, Перелия, Бялата пръст. Като чу Бялата пръст, Хаджипетроолу се провикна: „Ей, чакай, това е Свиленград“. Конферансието се обърна към него с думите:“ Ачик етме, мосю!“ (Не издавай номера, господине!). Оттогава на Хаджипетроолу му остана прякорът Ачик етме.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 47

Свиленград отхвърля данък „лукс“

Управата на общината налага драконовски мерки, за да избегне фалит по време на голямата депресия

Световната икономическа криза от края на 20-те години на миналия век нанася тежки поражения на стопанството. Много индустриални предприятия са принудени да преустановят производство, което довежда до масова безработица. Още по-разрушителни са последиците в земеделието. Изкупните цени на зърното, млякото, тютюна, памука, копринените пашкули и други селскостопански произведения падат драстично. Търговията, банковото дело, финансите изпитват невиждани до този момент сътресения. В резултат на продължителната рецесия много търговци и фирми фалират.

Главна улица в Свиленград направена

3 месеца след краха на Нюйоркската фондова борса, познат като черния вторник, Свиленград изпитва първите симптоми на депресията. На 24 януари 1930г. общинската управа обявява, че касата е почти празна и се налага режим на икономии. „Строителството и други мероприятия, изискващи финансиране“, се спират за неопределено време. След бурно заседание, продължило до късно следобед, се взима решение да се замразят заплатите на бирника, счетоводителя, финансовия пристав, аптекаря, лекаря, завеждащ общинската амбулатория, двамата писари, градския градинар, гробаря, агентите, които се намаляват от 4-ма на 2-ма, и полските пъдари, чийто състав се съкращава от 11 на 8 души. Значително се намалява заплатата на градския инженер. Той заявява, че напуска.

Мерките довеждат до първата в условията на рецесия политическа криза. Част от съветниците подават оставка и общинският съвет, безпомощен да се справи с тежката ситуация, се разпуска. Иван Димитров от Демократическата партия обвинява за това представителите на Сговора. „Разтурянето на този съвет беше решено преди две години, когато сговористите измислиха бежанската листа, за да добият надмощие на изборите. Днес те тръгват към управление от тричленна комисия, изтъквайки липсата на пари. Когато държавата е в състояние на неплатежоспособност и не може да осигури заплати дори на чиновниците си, когато пенсионният фонд е изяден и пенсионерите гладуват, търговци и прозводители са в стеснено положение, как може при тези условия общината да бъде добре финансово? Тричленка ли ще я оправи?“, пита Димитров.

Конфликтите се задълбочават след проведените през есента избори. Още на първото заседание от името на Демократическия сговор Стойко Илиев прочита декларация, заклеймяваща „партизанското заслепение, озлобление, омраза и мерзости, които опозиционният блок хвърли всред измъченото гражданство като средство за борба и политически спекулации“. „Имайки съзнание за тежкото положение, в което се намираме, уверени, че с безогледни действия на изборите ще се нанесе удар на управата по пътя на стопанското и културното повдигане на града, ние не виждахме друг начин, освен един – да се отстранят политическите страсти и да се обединят творческите сили в Свиленград. Настоящият общински съвет в мнозинството си е роден в партизанска стръв и омраза и не може да се очаква да направи нещо значимо“, заявява Стойков. В знак на протест „за кощунството срещу общите интереси на гражданството“ сговористите отказват участие в избора на постоянно присъствие и напускат залата.

Новоизбраният кмет Анастас Циганчев заявява, че никой не си прави илюзии, когато общината е затънала до гуша. „Положението е тежко, защото политиката на управляващите доведе до обедняване на народа. Общинската управа от освобождението до ден днешен не създаде източници на приходи. Издръжката е стоварена изцяло върху гърба на гражданите, бюджетите в повечето случаи са фиктивни, а голяма част от постъпленията отиват за разни фондове. Затова в този труден момент, посочва Циганчев, трябва да се ръководим от девиза „Да бъде или да не бъде Свиленград“. Градоначалникът, който е излъчен от фракцията на земеделците, отправя критика към Сговора и кани съветниците на Работническата партия да се изкажат. Те обаче се въздържат. 10 дни по-късно комунистите излизат с декларация, че не могат да подкрепят постоянното присъствие, понеже произлиза от блока, а той не идвал да защитава интересите на трудещите се. „Управлението на града е издънка на реакционната буржоазна клика, която потиска масите и ги държи в мизерия и невежество. Поради тези причини ние няма да подкрепим каквито и да е мероприятия в угода на капиталистите“, заявяват от червената партия.

Предприетите антикризисни мерки се свеждат предимно до ограничения и затягане на колана. Решено е на първо време административният персонал да се намали от 58 на 30 души. Управата обявява програма за превъзмогване на трудната ситуация, която предвижда драстични съкращения, икономии, изработване на бюджет, отговарящ на моментните условия, и създаване на доходни имоти, които биха дали спасителна глътка въздух в създадената обстановка. С писмо до Народното събрание кметът настоява да бъде опростен държавният заем от 3 млн. лв, с който са възстановени разрушените през войните училища. В писмото се посочва, че „общината няма никакви други приходи освен такси и налози, които се събират от обеднялото население, 1/3 от което са бежанци, ежегодно търпи загуби от наводнения и десетки още години не ще може де се справи със своите нужди“.

В отговор комунистите заявяват, че не са съгласни с предвидените уволнения на чиновници, понеже по този начин „общинската каруца няма да бъде извадена от батака, напротив – ще затъне още повече“. С думите „Цървули нямаме, вие гайда купувате“ те се обявяват против изграждането на електрическо осветление по улиците. Според тях отлагане търпи и решението за преустройство на хамама в градска баня. Представителите на Работническата партия смятат, че колкото и да е важен този въпрос, той може да се остави настрана и да се дадат средства в помощ на бедните. При обсъждане на проект за създаване на градска болница в сградата на сиропиталището Иван Чобанов заявява, че масите се израждат от беднотия и болниците няма да помогнат. Необходимо е да се променят самите условия за живот, посочва той. Общинският съвет допуска възможност в случай на закъснение данъците да се събират без глоби, тъй като те допълнително ще утежнят положението на местните жители. По време на разискванията комунистът Христо Мечев, който по професия е дърводелец, предлага да се начисли такса 1 лв. за къпане в река Марица. Той лансира и идеята да се наложи годишен налог от 500 лв. на квадратен метър за балконите, понеже служели само за лукс. Предложенията му не се приемат с обяснението, че противоречат на Закона за градските общини.

С мотива за неоправдано разточителство в условия на криза е отхвърлено искане на кмета за технически подобрения. Той заявява, че поради липса на превозни средства градският инженер и лекарят са принудени да се качват на боклукчийската кола, когато отиват на гарата. Чиновниците пък не можели да правят проверки по складовете и дюкяните. Според управителя на местната администрация един кабриолет ще бъде от голяма полза за службата. Г-н кметът обаче оттегля предложението си, понеже някои общински съветници считат кабриолета за лукс сега, когато общината финансово е зле и стопанската криза души гражданите, пише в протокола от заседанието.

Пет месеца след избирането му Анастас Циганчев подава оставка. Неговото място заема Атанас Хаджиколев. Новият кмет представя доклад за тежкото финансово състояние на общината и необходимостта от „радикални мерки за преодоляване на кризата“. По негово настояване учрежденията на бюджетна издръжка свиват още повече разходите си. Отделението за статистика се свежда до един-единствен чиновник, финансовото отделение остава с 1 бирник, 1 екзекутор и 1 данъчен агент, техническото – с 1 землемер и 1 фигурант. За счетоводител е назначен командирът на пожарната. В проектобюджета за следващата година не се предвижда длъжносттта лекар, макар тя да е задължителна по Закона за народното здраве. С решение на общинския съвет от февруари 1932г. заплатата на кмета е намалена с 30%, значително се намаляват заплатите на околийския ветеринарен лекар и полските пъдари, които се преназначат като временни. С нарочна заповед са отрязани фуражните пари за коня на старшия полски стражар.

Въпреки суровите мерки дълговете се увеличават непрекъснато и в началото на септември 1932г. достигат 2.3 млн. лв. Още 1.7 млн. лв. се търсят за заплати на чиновници и учители. Общината е изправена пред фалит и невъзможност да погасява заемите си и да плаща за каквито и да е разходи, ако не сключи нов заем. На 9 декември 1933г. общинският съвет избира за председател на постоянното присъствие Иван Сарафов от Националлибералната партия. „Благодаря на всички, които дадоха гласа си за мен и ми поднасят този тежък кръст – да управлявам Свиленград в изключително труден момент. Пред вас и пред светия образ на изстрадалото свиленградско гражданство аз давам клетва за честно управление. Приемам да нося кръста и ви уверявам, че ще дам всичките си сили да изпълня с достойнство дълга си, па макар и да бъда разпнат“, заявява новият кмет. Той управлява до преврата на 19 май 1934г.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 46

Кметът Делибозов пада в хендек

Един от най-успешните кметове на Свиленград отстранен след вот на недоверие, тръгнал от комшийски спор

Следвоенната криза се проявява най-силно в икономиката, търговията и политиката. Още преди края на войната Свиленград изпада в хроничен глад. Затова една от първите задачи на новата управа е да избере комисия, която да състави списък за подпомагане на крайно бедните. Друга комисия започва да събира доброволни помощи. Заради липсата на достатъчно храна е свикано извънредно заседание на общинския съвет и се взима решение да набавят на всяка цена няколко вагона пшеница и царевица. Намерението на местното управление да възстанови колкото се може по-скоро разрушените през войните училища претърпява провал. Сметките показват, че са необходими най-малко 3 млн. лв., а касата на общината е празна. По това време тя разполага с едва три имота – една нива от 120 дка край Марица, една черничева градина от 2.5 дка и едно празно дворно място в квартал Гебран. За да не стоят безстопанствени, се обявява търг за отдаването им под наем.

Административният център на Свиленград с кметството и околийското управление

Първите избори за градски съвет са насрочени на 7 декември 1919г. След провеждането им в местния парламент влизат представители на 5 политически групи. Най-много мандати (7) взимат буржоазните партии, комунистите получават 4, земеделците – 3. За кмет е избран Петър Сарафов от земеделската партия, но той се задържа на поста едва два месеца. Неговото място заема Тодор Хаджидимитров, който нарежда от януари 1921г. общината сама да си събира данъците и бериите. За да се набавят средства за възстановяване на училищата, са въведени извънредни налози „според материалното състояние и податните сили на гражданите“. 7 месеца след назначаването му вследствие на политическа криза в управлението Хаджидимитров подава оставка „по особено важни причини“. Запазените протоколи от заседанията на общинарите свидетелстват за словесни сблъсъци при обсъждане на поставените за обсъждане въпроси – като се започне от съставяне на бюджета и определяне на улиците, които трябва да се поправят от трудовата повинност, и се стигне до това дали е прилично да се събират доброволни помощи за бедните и не е ли длъжна общината да се грижи за тях, както заявяват представители на опозицията.

Мястото на Тодор Хаджидимитров заема Владимир Разбойников от Демократическата партия. За неговата кандидатура според протокола са подадени 6 бюлетини, 1 е празна, а 7 – с надписи „Да е честито!“ и „Долу черния буржоазен блок!“. Разбойников благодари за високата чест, макар да съзнава огромната работа, която му предстои. „Свиленград е съсипан, обаче аз ще положа всичката си енергия и труд и подкрепен от вас, вярвам много от зеющите нужди на населението да бъдат задоволени“, заявява новоизбраният градоначалник. Той управлява две години, но е принуден да се оттегли от длъжност след проведените в началото на 1923-а нови избори.

Общинарите избират за кмет Михаил Делибозов от Демократическия сговор. По това време той е 45-годишен, има два мандата в общинския съвет и за разлика от другите претенденти е с опит като чиновник в администрацията по турско време. В началото на 20 век, когато градът се е наричал още Мустафапаша, Делибозов бил на служба в околийското управление. Понеже бил буден и свирел добре на цигулка, пожелал да се включи в сформирания градски струнен оркестър, но турците не позволили на своя служител да стане чалгаджия. Според диригента на оркестъра Александър Попов способностите му били забелязани още докато служил като войник в Цариград. Младият българин изпълнявал с лекота възложените му задачи, владеел отлично турски, гръцки и арабски език. Затова след казармата му възложили работа в администрацията. Покрай държавната служба младежът захваща търговия. Той отваря дюкян на главната улица, но не изоставя традиционното за семейството му земеделско производство. Когато навършва възраст за женитба, Михаил взема за жена красивата Фота от квартал Гебран и се премества да живее в нейния дом. От брака им се раждат три деца – Петър, Димитър и Славейко.

В началото на 20-те години на миналия век Свиленград е много назад в благоустройството. Улиците са без настилки и тротоари, само по-важните от тях се осветяват с газени лампи. В града няма изградени водопроводи и жителите му черпят вода от кладенци по махалите или направо от Марица. Проблемите се усложняват още повече с пристигането на големи групи бежанци от Беломорска Тракия. Поради липса на жилищни сгради стотици семейства са настанени в покрайнините на града и живеят в сламени колиби. В такива условия започва работа новата градска управа начело с Михаил Делибозов. За един сравнително кратък период той завършва възстановяването на разрушените основни училища и построява пансион за сираци от войните – най-голямата и представителна за времето сграда, която се превръща в своеобразна емблема на града. При голямата оскъдица кметът успява да убеди общинските съветници да дадат за строежа 420 хил. лв. с думите: „Нека се знае от всички, че с тоя ангажимент от страна на общината тя след късо време ще се сдобие в центъра на града с едно великолепно здание с часовник, което за дълги години ще бъде украшение за него, но и ще се ползва за различни нужди, а това ще създаде един постоянен и сигурен доход на общината“.

Михаил Делибозов става повторно кмет през 1927г. Той получава доверие от съветниците след бламиране на Стойчо Петров, който е обвинен в партизански действия и подправяне на документи. След избора градоначалникът благодари за честта, която му се оказва и признава, че не искал да заеме това място, но в желанието си да услужи на града, се подчинява на взетото решение. С други думи Делибозов казва, че не му харесва да е кмет, но го прави от чувство на дълг и саможертва.

Една година по-късно опозицията внася вот на недоверие към него. Искът е внесен от общинският съветник Георги Пенев, който заявява, че кметът и неговият помощник са нарушили правилата, съставяйки акт на Стефан Стефанов за нарушение на закона за подобрение на земеделското производство. Според съветника скандалът започва от един хендек (трап), направен от Петър Текелиев. Той копал не в собственото си място, а в чуждо, като заявил, че преди много години оставил от собствената си нива път за общо ползване и всякога може да разполага с него. За трапа Стефанов подал сигнал в кметството с цел „опазване на обществения ред“. „Кметът, вместо да действа най-енергично, назначил махленци, които проверили случая и казали на Стефанов да премести оградата си към своя имот и след като той отказал, му е съставен акт. Кметът или не разбира закона, или го изпълнява по своя кеф. На практика той е осуетил едно престъпление и не заслужава доверието на гражданите“, заявява Пенев. Той отправя и други обвинения – „хлебарите вадят хляб с тегло по-малко от нормата, а месарите продават агнешкото по 25-30 лв./ кг при реална цена от 15-20 лв./кг и кметът не намира за нужно да нормира месото“.

Делибозов се опитва да обясни пред съветниците, че въпросният трап е изкопан по времето на предишния кмет Стойчо Петров и на него му е е донесено за това, но той не е взел мерки и днес обвинява сегашното управление. „Когато заех длъжността, постъпи заявление, според което Петър Текелиев вдигнал хендек върху пътя. И аз като всички съм на мнение, че законът трябва да се изпълни, но не съм съгласен да се правят безогледно актове на гражданите и да се разкарват напразно по съдилищата. Ето защо натоварих помощника да провери жалбата, като вземе със себе си стари хора от Гебран, които знаят добре местността и извършат проверка на изложеното.
Помощникът е установил, че целият път с дължина около 300 м и широчина 3 м изцяло е оставен от Петър, след като той е ликвидирал керемидарницата си. При тези обстоятелства, без да е извършено каквото и да е нарушение, се иска аз да съставя акт на стопанина и да го привлека под отговорност“, заявява Делибозов.

Той отговаря и на обвиненията, че не бил излизал от града и не се интересувал от благоустройството: „Няколко месеца откакто съм кмет захванах с бюджета, дойде землетресението, откриха се разни комитети, безплатна трапезария и пр. Аз не съм останал нито минута свободен. И това може са се провери от персонала в управлението. Те ще ви кажат, че и след като излязат, аз оставам да работя. Това, което правя аз, никой не го прави. Аз ходя из полето, из чаршията и никога не съм останал свободен“. По въпроса за хранителните продукти той заявява, че цените са определени на търг. „За хляба съм наредил агентите всяка сутрин да проверяват теглото му и ако се окаже, че някой лъже, да се докладва незабавно. Досега не ми е донесено такова нещо“. След кратък отдих се пристъпва към гласуване. За Делибозов бюлетини пускат 6 съветници, 8 са против. Освободеното кметско място заема Стойчо Петров.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 45

Разбиват комунистически канал, арестуват 12

Червените подготвят въоръжена атака на митницата и полицията през 1923-а

Превратът на 9 юни 1923г., който сваля правителството на Александър Стамболийски, е посрещнат остро от свиленградските комунисти. Същия ден техният лидер Анастас Алтъпармаков прави проверка на организацията и заедно с други активисти тръгва да вдига населението на бунт. Районният комитет на Комунистическата партия не приема политиката на неутралитет, наложена от централното ръководство, и настоява да се предприемат решителни действия за отхвърляне на новата власт. Изглежда революционният плам е много силен, защото в Свиленград пристига представител на окръжния комитет на БКП. Той се среща с членовете на Районния комитет и се опитва да ги убеди, че ЦК е взел правилно решение за ненамеса в борбата между земеделците и десните сили, определяни от комунистите като селска и градска буржоазия. Месец след военния метеж под давление на Коминтерна настъпва промяна в партийната тактика – обявена е подготовка за въоръжено въстание.

Границата ни с Турция

Историята на комунистическото движение в Свиленград започва през 1918г. По стечение на обстоятелства учредяването на партийната организация става на 21 ноември, Архангеловден. Тогава Тодор Кирков, Коста Велев, Димитър Алтъпармаков, Коста Сердаров, Любен Попов, Щерю Несторов, Атанас Тилкиджиев, Янчо Янчев, Видел Виделов и Страшимир Табаков учредяват група на БРСДП (т.с.). Скоро партийното ядро открива свой клуб в дюкяна на Александър Янчев, който се намира близо до днешния общински пазар. Влиянието на групата расте и още същата година партийните членове се увеличават. Избира се партиен комитет в състав Коста Велев – секретар, Страшимир Табаков – касиер, и членове Атанас Тилкиджиев и Димитър Разбойников. Дюкянът се оказва тесен за събрания, затова е нает вторият етаж от кръчмата на Теню Карахадъров. През 1919г. се създава младежко комунистическо дружество със секретар Михаил Мавродиев.

На 27 август същата година е свикан митинг с участието на известната партийна активистка Ана Маймункова. Тя заклеймява буржоазните правителства, че носят глад и разорение на народните маси. Когато през пролетта на следващата година БКП взема курс на въоръжена борба, местният партиен комитет предприема активна дейност по набавяне на оръжие, военно обучение и разузнаване. Създаден е военен отдел начело с Тодор Кирков. Той се свързва с началника на митническия пограничен пост Тихомир Айдемирски, който снабдява червените с оръжие. Още пищови и пушки са закупени от местни контрабандисти. Функционери на партията разказват как се обединяват за борба комунистическият и земеделският младежки съюз: “ Един неделен ден в стройни редици пристигат младежите от дружеството начело с другаря Анастас Алтъпармаков. Под стария бряст на гробищата в присъствието на представител на окръжния комитет на партията младите комунисти и земеделци обявяват изграждане на единен фронт. Те братски си подават ръка за съвместна работа. След това се запознават с оперативния план за действие“.

Партийната организация е разделена на 3 бойни групи, колкото са махалите в града. Първата е „Баяндър“, която има задача да завземе полицейския участък и околийското управление. При обявяване на въстанието бойна група „Канакли“ трябва да овладее 12-и пограничен участък , а група „Гебран“ ще действа на гарата, за да превземе митническото управление и заварди жп линията по посока на Любимец, като преди това трябва да прекъсне телефонните и телеграфните жици. Анастас Алтъпармаков е определен за ръководител на шесторка, съставена от негови верни другари, които да подпомогнат превземането на полицията. Военен командир на трите бойни групи е адвокат Георги Янков.

Условията за въоръжено въстание бяха благоприятни, очакваше се само парола, пише в спомените си председателят на районния партиен комитет Жеко Кашеров. На 20 септември той успява да се свърже с окръжния комитет и настоява да бъде съобщена датата на въстанието. Свиленградските комунисти заявяват пълна готовност за действия, но отговорът от Хасково е да не предприемат нищо и да чакат второ нареждане. То идва в 2 часа през нощта на 23 септември с куриер от село Любимец, който донася: “ Революцията е обявена. Организирайте селата и настъпете към центъра!“

Рано сутринта околийският комитет се събира на извънредно заседание. Секретарят Тодор Кирков дава на другарите си конкретни наставления за атака на набелязаните обекти. Комитетът изпраща куриери за вдигане на въстание в селските райони. Наредено е селата да се завземат и след това да се изпратят въоръжени отряди в помощ на града. За Момково и Георги Добрево заминават членовете на партийния комитет Михаил Цветков и Васил Шомов. Те получават допълнителна поръчка да открият нелегалната група на Гочо Грозев, член на окръжния комитет на БКП в Хасково. В късния следобед на 23 септември околийският партиен комитет получава известие, че въстанието в Стара и Нова Загора е потушено, Хасково и Харманли не са се вдигнали, а влаковете за Свиленград се движат по разписание. Това изправя на нокти местните болшевики. Незабавно по селата са изпратени хора, които носят нареждане: „Чакайте втора заповед“. Членовете на околийския комитет продължават да изчакват, докато на 29 септември всички са арестувани и откарани в граничния полицейски участък. След 20 дни „въстаниците“ са пуснати да си вървят.

Неуспехът на въстанието съвсем не отчайва комунистите. След т.нар. Витошка конференция от май 1924-а, която отчита, че революционната криза не е отминала и са налице условия за ново въстание, страната е разделена на военнореволюционни окръзи. Създаден е орган за военнотехническа и политическа подготовка. На свиленградската партийна организация се възлага задача да прикрива границата с Турция и Гърция. Освен това районът се превръща във важна точка на канал за нелегално прехвърляне на хора, пари, оръжие и други материали от България през Турция за Съветския съюз.

Каналът следва класическата схема с куриери, които да отвеждат пристигащите нелегални до определени места за нощувка, опитни местни водачи за превеждането им през границата и посрещачи от другата страна. Като помагачи са привлечени турци от одринските села Дуванджа и Саръшабан. Първоначално за разноски по организацията са получени 10 000 лв., отбелязва Жеко Кашеров. Той уточнява, че през границата успешно са прехвърлени Стефан Чанев от Стара Загора, Георги Господинов, Павел Поппандов и Минчо Георгиев, търсени от дирекцията на полицията. За Турция през април 1925г. тръгва и ръководителят на септемврийското въстание за пазарджишки район Йордан Ципорков. ЦК нарежда по трасето да мине известният разбойник Васил Партъчев, който върлува с чета около Брацигово, Пловдивско. Той потегля с автомобил към Свиленград, но по пътя е застигнат и убит. По същото време се подготвя прехвърляне на 20 ремсисти от София, също дирени от властта, посочва Кашеров.

Eто какво разказва той още за партийния канал: „Чичо ми Васил нямаше занаят, занимаваше се с контрабанда. Одрин за него беше като махала, можеше да отиде там всеки момент и да се върне. От Турция той носеше разни стоки – вълнен плат американ, шевни машини, тереше, автомобилни гуми, бои, цигарени книжки, които се търсеха много, защото пушачите сами си правеха цигари с контрабанден тютюн. По това време мрежи нямаше. Войниците се движеха по определени пътеки и се срещаха със стражата от другия пост, след което се връщаха обратно. Първите уроци по каналджийство научих от чичо. „Зимно време, казваше той, трябва да се върви по високото, където вятърът вее силно. В такова време охраната се е сгушила някъде на завет или се движи из дерето, където не е толкова студено. Точно обратното се прави през летните дни – тогава трябва да вървиш в ниското, където има комари и е много горещо. Спазваш ли тези правила, ще успееш, казваше моят учител“.

Каналът не остава незабелязан. Със специално поверително писмо местните власти известяват за това как комунистите прехвърлят хора, оръжие и стока през турската граница. Полицията успява да внедри агент в партийния канал и да го разбие напълно през есента на 1926г. Задържани са Тодор Кирков, Иван Саманджиев, Коста Велев, Никола Велев, Цанко Козлов, а така също Атанас Павлов, Георги Гаджев от Пирдоп, Мехмет Исмаилов, куриерите Тодор Мазгалов, Еньо Бамбалов, Петър Димитров и Иван Захаров, чиято задача била да отвеждат бегълците от Любимец до с. Кирилово (днес Георги Добрево). Повечето организатори и преки изпълнители в канала са осъдени и вкарани в затвора, но действията на въоръжени групи по границата продължават почти до края на десетилетието.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 44

Забраняват подаръци на митничарите

Новоназначените чиновници внасят гаранция в случай на издънка

След Междусъюзническата война правителството формира Гюмюрджински окръг. Откриват се няколко нови митници – в Дедеагач (дн. Александруполис), Порто Лагос и Софлу. Митницата в Харманли се премества в Свиленград, а митническият клон от с. Любимец – в Ортакьой (Ивайловград), който остава на подчинение на свиленградската митница.

Граница с Турция

Две години по-късно e подписана българо-турска конвенция, според която на нашата страна са отстъпени над 2 000 кв. км площ покрай р. Марица. В нея влизат около 150 населени места с Караагач (предградие на Одрин с жп гара), Кулели Бургас и Димотика. Това дава основание да се образува Одрински окръг, в който са включени околиите Одринска, Димотишка, Ортакьойска и Свиленградска. Поправката на южната граница води до промяна в службите – свиленградската митница се премества формално в Одрин (Караагач), а митническият клон в Ортакьой се закрива и вместо него се открива нов в с. Вирантеке (дн. Капитан Андреево). Хаджиевската митница се установява близо до вече заличеното от географската карта с. Хаджиево. Митницата с централно седалище гара Свиленград започва работа на 19 януари 1919г. Към нея са зачислени два пункта – в Капитан Андреево и Камилски дол. След закриването на Хаджиевската митница през 1939г. се придава и третият клон на митница Свиленград – в местността Кърчешме.

Променените граници след балканските войни се оказват много важни за Свиленград. След освобождението той се озовава на самата бразда с Турция и Гърция. Новото разположение и оживените търговски пътища през града му определят роля на митнически пункт от голямо значение и променят в значителна степен съдбата му. За по-малко от година Свиленград иззема функциите на Харманли, където до този момент се намира втората по големина митница в Южна България след пловдивската. Под контрола на новото митническо управление преминават Вирантеке (Капитан Андреево) и митническите клонове при Хаджиево и Ортакьой. Това е разстоянието, заключено между реките Марица, Арда и Тунджа.

Организацията на службата „се ръководи по закона за митниците и по обичая“. По това време митническата администрация у нас е с добра нормативна база. Законово са регламентирани всички дейности, правилата за внос, износ и транзит, наказанията за тайно прекарване на стоки. Митарственият устав задължава „за стоките, на които внасянието не е запретено, да ся плаща мито“. При невярно обявление на товара се начисляват глоби. Има точен списък на стоките и пътнишките вещи, „кои ся пропущат без мито“. Митарствените учреждения са с работно време „от истичането на слънцето до захождането му“. За всяко злоумишлено пропускане митнишките чиновници „се изключват от служба“. Законът за митниците, приет през 1906г. и останал в сила цели 42 години, потвърждава правилото, че внасянето и изнасянето на стоки през държавната граница се допуща само по определените пътища, които водят за митниците и пропускателните пунктове, а пренасянето извън посочените места се смята за контрабандно дело.

Първата митница в Свиленград се помещава в сграда на железопътната гара, от лявата страна на сегашното митническо управление. За избора на седалището решаващ е трафикът на стоки и товари, който през първата половина на миналия век става основно по железниците. През гара Свиленград минават и международните влакове за Европа, докато сухопътният пункт в Капитан Андреево е пресечна точка предимно на дипломатически багажи, поща и единични превозни средства. Поради малкото „коля и пътници“ там не се налага специален митнически контрол и дежурството се изпълнява от 4-ма митничари.

Персоналът на митницата се състои от управител, секретар, оценител, магазинер, архивар, митнишки чиновници и стражари, гласят запазените ведомости. Всички права, задължения и нивата на компетентност са строго разграничени. Управителят на митницата е неин представител пред министерството на финансите, както и пред търговците и пътниците. На него пряко му се подчиняват началниците на клонове. Ролята на митнишката стража е да охранява митницата, но по-късно тя варди и при пограничните военни постове в Капитан Андреево, Сладун, Щит, Присадец, р. Тунджа, Сарантепе, Якъка, Марица, Мезек, Камилски дол. В зависимост от начина на придвижване стражарите са конни и пеши. Старшите и младшите стражари от клона при Хаджиево са задължени два пъти седмично да патрулират край Тунджа до поста при с. Щит, като старшият конен стражар проверява поне веднъж в седмицата и митнишкия клон в Капитан Андреево. В същото време старшият конен стражар при митницата е длъжен да прави на всеки две седмици инспекция на постовете в Мезек и Камилски дол и най-малко веднъж месечно да проверява Капитан Андреево.

Точно определени са и „общите обязаности на митнишките чиновници и служащи“. На тях не им се позволява да държат в двора на митницата собствени предмети, а също да приемат каквито и да било подаръци, пари назаем и предмети на кредит от търговци, които имат работа с митницата. На митничарите е забранено да задържат стоки при преглеждането им, както и да се занимават с частна работа в присъствените часове. В правилника е определен образец дори за конете. Те трябва да бъдат „снажни, силни, легки, послушни и без пороци, по пол да са скопени коне и нежребени кобили, а на възраст да са между 4 и 8 години. Жребци не се допускат в митницата.

Отначало назначенията стават по лична преценка на началниците. Нарасналото значение на митнишката и акцизна администрация при събиране на данъци и берии поставят по-високи изисквания, включително и за по-висок ценз. Преди да започнат работа, митничарите трябва да са практикували най-малко 1 година като кандидати за държавната служба и да са издържали успешно изпит. Всеки новоназначен митнически чиновник представя парична гаранция, с която при напускане, в случай на дължими на хазната суми, се покрива дългът, а при точни сметки се връща. От книгата за заповеди и назначения се вижда, че управлението на митницата води политика на постоянно разместване на своите служители. Както висшите, така и „низшите“ чинове не издържат няколко месеца на едно и също място. Целта е митничарите да нямат възможност да създават контакти, които да ги подтикват към нарушения.

Въпреки „въртележките“ и предприетите мерки за строга охрана на границата, случаите на нелегален внос и износ са многобройни. Трансферите, регистрирани в специално водената контрабандна книга, започват с пратка едра сол от Турция и завършват с 5 варела бензин и смазочни материали в годините на Втората световна война. На 10 ноември 1921г. е задържан Иван Христов от Гюмюрджина – в багажа му са открити 18 портокала и 21 лимона. По същото време Али Идризов от с. Доспат се опитва да внесе 6 феса от вълнен плат и 60 пакета цигарени книжки. На 13 юни 1925г. са конфискувани 67 метра плат, 2 покривки за маса и роба от памучен плат с боядисани жици на Парашкева К. от Сливен. Внос на платове от чиста коприна, долни дамски дрехи, бродирани с памучни конци, корсаж от трико около ръкавите и копринена дантела на яката е извършен тайно от Роза Камхи от Цариград, пише още в книгата за контрабанда. В списъка на отнетите предмети и продукти в полза на държавното съкровище фигурират тъкани, мъжки, женски и детски облекла, хавлиени кърпи, одеяла, чорапи, яшмии, конци, 8 кутии пудра „Coty“ и червило от същата марка, картофи, червен пипер, яйца, 2 пистолета, 1 бомба, часовник със сребърни капаци, 2 бутилки гръцки коняк и 15 консерви със сардина, терешово масло, 5 кутии кибрит и 87 грама захарин на кристали.

Позор: контрабанджиите се издигат

Контрабанда на захарин в началото на миналия век предизвиква един от най-големите скандали в историята на митницата. 100 грама, прехвърлени от Турция през Свиленград за Харманли стават причина за отстраняване на началника на пограничната стража Еню Тютюнджиев. Впоследствие той е назначен изненадващо за околийски управител на Борисовград (Първомай). Депутати от опозицията използват случая, за да обвинят управляващите. „Прочутият Тютюнджиев, бившият инспектор на митарствената стража, който беше уволнен дисциплинарно, е издигнат за административен началник. Вместо да бъдат наказани, контрабанджиите, ортаците на грабителите на държавната хазна, нарушителите на своя служебен дълг получават повишение. Позорна е демокрацията, що властва!“, заявява в парламента депутатът И. Хаджиев. В отговор министърът на вътрешните работи Михаил Такев обяснява дълго назначението на ексмитничаря и заявява, че неговата вина за захарина е останала недоказана. „Този човек не е направил нищо, което да го лишава от правото да бъде на държавна служба. Ако се провини сега, то аз, без да се церемоня, не само ще го уволня, но и под съд ще го дам“, казва Такев. С това случаят е приключен.

Изготвено от: Иван Чончев