Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 66

Местят Одринската гимназия в Свиленград

Управата иска капитала на д-р Петър Берон като антикризисна мярка

Гимназията в Свиленград се открива при крайно тежки икономически условия през второто десетилетие на миналия век, когато местните жители изнемогват от бедност и непоносими задължения. Изминали са само няколко години от разорението на града през Междусъюзническата война и последвалите за България две национални катастрофи. Извикана на живот от нуждата на един новоосвободен български край да се възземе духовно след преживяната трагедия и да съдейства за културното му развитие, тя е плод на големи материални лишения и жертви от всички среди на обществото.

Свиленградската гимназия Д-р Петър Берон , наследница на Одринската гимназия

Министерството на просвещението одобрява на 31 май 1922г. искането на градското ръководство за откриване на гимназия, внесено по-рано чрез окръжния училищен съвет в Ст. Загора. Новото учебно заведение започва с 40 ученици, които са настанени в помощна сграда на училище „Хр. Попмарков“ – някогашно седалище на църковно-училищната община. За първи директор е назначен Станко Разбойников. По-късно училището се премества в едноетажна постройка на мястото на сегашната професионална гимназия по селско стопанство и икономика „Хр. Ботев“ и се преобразува в непълна смесена гимназия с три класа – четвърти, пети и шести.

През учебната 1931-1932г. с благословията на тогавашния министър на образованието Константин Муравиев се открива и седми клас. Първият випуск е от 37 ученици. Според Закона за народната просвета в гимназията се изучават български език и литература, философска пропедевтика и възпитание, френски, немски или английски език, математика и дескриптивна геометрия, българска и обща история и история на християнството, отечествена и обща география, гражданско учение с политическа икономия, физика, химия, естествена история, латински, гръцки и руски език, рисуване, пеене, гимнастика, ръкоделие (ръчна работа) и стенография.

Учениците плащат за обучението си годишна такса 500 лв., която остава в специален фонд на училището. От такса се освобождават само инвалидите и децата им, децата на поборниците и опълченците от 1877-1878г., на доброволците ветерани от Сръбско-българската война, децата на взелите участие в боевете при Одрин през 1912-1913г., на убитите и умрелите от рани и болести войници и офицери през войните.

В периода на световната икономическа криза управлението на града изпада в състояние на неплатежоспособност и настоява държавата да поеме част от издръжката на средното училище. „Без държавна помощ ще бъдем принудени да го затворим. Никой да не си прави илюзията, че можем сами да финансираме обучението – възможностите на общината са много слаби“, заявява кметът Атанас Хаджиколев. В търсене на изход от ситуацията общинският съвет взима решение да се направят постъпки за преместване на Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“ в Свиленград. Целта е да се използват лихвите от фонда, завещан от големия дарител за построяване и поддържане на главния просветен център на българите в Източна Тракия.

Гимназията в Одрин е открита в края на 19 век, но през Балканската война занятията се прекратяват и сградата е присвоена от турската държава. Освен приходи от капитала свилeнградската управа се надява да получи и част от инвентара на добре обзаведените кабинети и класни стаи, както и богатата школска библиотека. В края на юли 1931г. трима съветници заминават за София със задача да изложат искането в просветното министерство. Понеже фондът на д-р Петър Берон се управлява от Светия синод на Българската православна църква, делегацията се среща със синодалните старци и търси подкрепа от Софийския митрополит Стефан.

Като пълна гимназията посреща следващите две години, но през 1934-а е превърната в средно реално училище с тригодишен срок на обучение. Това става по силата на предприета реформа, която засяга повечето наши средни училища. „Реалката“ в Свиленград се помещава в закрития в началото на 30-те години пансион за сираци от войнитe. След известно време промените в образователната система са отхвърлени и старите гимназии започват постепенно да се възстановяват. С прекъсване от четири години възвръща статуквото си и местната гимназия. На 7 октомври 1938г. е получено разрешение тя да носи името на д-р П. Берон с призвание да бъде духовна (но не и финансова) приемница на знаменитата Одринска българска мъжка гимназия. Новината идва в период на силен образователен подем, който се увенчава с нова сграда за учебното заведение и откриване на девическо занаятчийско училище.

Седмица след получаване на телеграмата кметът на града и председател на училищното настоятелство Стойчо Старирадев събира представителите на всички културно-просветни и професионални организации и поставя за разрешение „сложения на дневен ред въпрос“ – откриването на гимназията и общинските хали. Събранието излъчва из средите си комитет, който се натоварва с изнасяне на тържеството за новата постройка. За председател е избран кметът, а за секретар – директорът на гимназията Борис Иванов. Членове са помощник-кметът Иван Карлов, учителят Герасим Дишлиев, председателят на родитело-учителския комитет Иван Димитров, директорът на на фабрика „Коприна“ Владимир Разбойников и Георги Янков, председател на градското читалище „Просвета“.

„На мен ми беше възложено служебното задължение да ръководя гимназията почти от основаването й, пише Благой Златарoв в издадения за събитието юбилеен лист. Ако по отношение на просветните задачи имам смелостта да констатирам максимум постижения, не бих могъл със същата гордост да заявя, че училището е отговорило на своите възпитателни цели. След тежката стопанска криза нашата страна преживя политически и морален срив, който не можеше да остане без отклик сред учащата се младеж. Делото на училището в неговия стремеж да облагороди духа, да възвиси характера и да насади в душата на своите питомци здрави национални чувства и любов към родината беше минирано от чужди на образованието среди, които без всякакво чувство на отговорност тровеха детското съзнание и внасяха смут в неговата душа“. Това казва Златаров за проникналите в гимназията марксистки идеи, довели до шумна стачка на учениците през учебната 1932-1933г.

„Д-р Петър Берон е нашата гордост в миналото, наше упование и вдъхновение днес, наша вяра в бъдещето. Сега, когато родният ни град става фар на културата на границите с Турция и Гърция, пръскащ обилна светлина между тракийското българско население, ние трябва да отправим поглед към големия българин, да се изпълним с признателност и благодарност пред неговия подвиг. Поклон пред праха на великия благодетел!“, заявява в реч на 14 май 1939г. при освещаването на новата сграда на гимназията директорът Борис Иванов. На тържеството се стича целият град. Цар Борис и министрите от кабинета, поканени за откриването на новото училище, не успяват да дойдат. Официалната правителствена делегация се води от просветния министър проф. Богдан Филов.

След Иванов вълнуващо слово произнася кметът Стойчо Старирадев. Той се връща години назад, за да припомни драматичните събития в Свиленград след освобождението му. Със забележителна патетика градоначалникът описва страданията на местното население и неговото огромно желание да навакса изоставането вследствие на дългите години робство: „Вместо отчаяние, гражданството заработи с безпримерно упорство и из пепелището като феникс възкръсна новият град – в кратко време, без ничия помощ, и не само догони, но и надхвърли духовния и материален ръст на много други градове, живели по-дълъг и свободен живот. Така с много труд и лишения и с една желязна воля за творчество той литна в необятните простори на всестранния си възход, за да бъде гордост за тези, които с труд и мисъл го пресъздадоха и издигнаха на завидна висота, които и днес с най-трогателна синовна обич не престават да работят за културния му, просветен и стопански напредък“. „Да живей България!“, вика народът.
Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 64

Любовта по-вярна става, когато пари се дават

Свиленградчанки смайват с красиви тоалети в кризата

„Когато се появя с някой нов тоалет, всички ме гледат с интерес и ме питат: „Кога си направи тази рокля? Кой ти я уши така чудесно?” А аз отвръщам: „Нали знаете, че не сме богати. Едничкото наследство от майка ми бяха нейните стари рокли. Някога те бяха широки и дълги и затова се удават на поправка. Платът не ми струва нищо, а модела си го избрах, като прегледах наши модни списания”, пише в дневника си 19-годишната свиленградчанка Елена С.

Ученички от Стопанското училище

През първата половина на миналия век младите дами си водят редовно записки на своите преживявания, чувства и душевни терзания. По-нататък в дневника на момичето следват грижливо преписани от списание „Домакинство и мода” някои особености на модни за 1929г. ръкоделия: изящно изработена покривка за кръгла маса с бяла бродерия, красиво мильо от брюкселска дантела, съставено от 8 неправилни карета, скици за работа върху етамин.

Елена С. е моята баба, която много ме обичаше и по всеки повод казваше, че съм най-доброто момче на света. Над кушетката си тя държеше ковьор в класическото съчетание сини конци върху бял плат и сюжет от живота: сред гирлянди от едри цветя младеж с вратовръзка, тиранти и къси панталони протяга банкноти към девойка в модерна рокля, а тя с учудено свенливо изражение разтваря нежната си ръка. Отдолу имаше избродиран надпис: „Любовта по-вярна става, когато пари се дават“.

След Първата световна война обществото иска да забрави колкото се може по-скоро мисълта за дните на големи лишения и бедност. В Париж изгрява звездата на Коко Шанел и дамите започват да пълнят гардеробите си с най-различни тоалети, диктувани от плеяда западни интелектуалци и актриси. Кафявите, черни и морави рокли от плюш и тежко кадифе, така характерни за 19 век, отстъпват място на по-удобни тоалети. Полата се скъсява така, че да се вижда глезенът. Към края на 20-те и началото на 30-те години се появява правата рокля с асиметрична кройка и ниска талия. Главата се покрива с малка шапка, а при официални случаи – с диадема. По същото време на мода излизат и деколтираните блузи, смятани от някои за „разгърдени“.

Модните повеи от Запад идват в Свиленград с голямо закъснение. Причината е, че от всички български селища той е най-далече от Франция. Освен това десетки години след Освобождението градът продължава да бъде в пределите на османска Турция. Още при султан Абдул Хамид обаче по-образованите, богати и напредничави свиленградчани започват да се обличат по европейски. В спомените си Георги Василев разказва един много интересен епизод от живота на местната младеж:

„Учителите и няколко ученици решихме през лятото да си набавим сламени шапки, та да не си потим главите с турския фес. Така с шапки около 25 души минахме неделния ден покрай околийското управление, за да отидем на прохлада на един от островите на Марица“, пише даскалът. За свалянето на фесовете е докладвано на каймакамина Изет бей. Той привиква незабавно архиерейския наместник Мавроди Гочев и го пита: „Папаз ефенди, какъв е тоя сербезлик?“ Свещеникът се опитва да обясни, но не може да понесе заповедния тон и напуска конака без позволение. Това изопва нервите на турските власти. Чрез Михаил Стефов, който става свидетел на разговора, те искат още същия ден извинение от попа, но не го получават.

По онова време – в началото на миналия век, в града вече има френктерзии, които шият главно мъжки костюми по европейски образец от по-фина аба. Те намират клиентела сред градските чиновници, служителите и учителите. Постепенно техни клиенти стават и жени от по-заможните съсловия, които дотогава си доставят модерни европейски дрехи от Одрин, Цариград и Пловдив. Основател на френктерзийството и първият моден дизайнер в града е Георги Костадинов. Родом от одринското село Демирдеш, той учи абаджийски занаят в Одрин. По-късно се установява в Свиленград, като донася със себе си и шевна машина (макина на турски). Поради това местните го наричат Макинаджията. Предприемчивият и с тънък усет момък развива успешно модерното шивачество, което му донася популярност, особено сред младите хора. Негови ученици стават Тодор Иванов и братята Теню и Страти Христови. Георги Макинаджията изучава в занаята и жени, като им доставя ръчни шевни машини за работа вкъщи.

Макар и плахо в началото, сподирени от насмешки, младите свиленградчанки зопочват да скъсяват дългите доземи рокли. Кройките на тоалетите са много опростени, а моделите – обикновени заради съсипаната икономика. Това се вижда на снимките, запазени от времето между двете световни войни. През 1929г. със съдействието на Популярната банка се открива занаятчийско училище с шивашка работилница. По този повод „Свиленградски обшински вестник“ отбелязва следното: „В борбата срещу тежката конкуренция на индустриалните и фабричните производства занаятчията трябва да се подготви да задоволи повишените изисквания, по-издигнатия вкус на днешните граждани. Червените катъри и подкованите с килограм желязо кондури са вече в музея. На изчезване са и традиционните емении (половинки без токове, б.а.), шаячните потури и салтамарките. Не е далече времето, когато всеки работник и земеделец ще изхвърли сегашното грубо облекло и ще го замени с нещо по-практично“, прогнозира изданието.

Настъпилата кономическата криза слага край на възхода на модата. Инфлацията и увеличаващата се безработица принуждават голяма част от жените да вземат иглата и сами да майсторят дрехите си. Към това ги подтикват и модните по това време журнали. Те съветват своите абонатки да преправят старите рокли и да проявяват въображение при ушиването на нови тоалети.

Кризата в народното стопанство все пак е преодоляна и през 1932г. цветята – от плат или кожа, отново се връщат на мода. Предобедните рокли са спортни в различни форми и макар семпли, са украсени по най-разнообразни начини с басти. Следобед се предпочита туника, която прави фигурата тънка, стройна и прикриваща ханша. Много модерно и практично е гарнирането на всекидневните рокли с якички от бяло пике. Чантите се носят съобразно шапката, която е с тенденция към по-висок венец и по-тясна периферия. След вечеря обаче се носят чанти от копринена материя. Елегантните дами украсяват палтото си с малко, но скъпа кожа.

Излъчването на 30-те години е много женствено и елегантно. Прическите от това време са прилепнали към главата – на вълни, кокове, прибрани плътно и с характерни украшения в косите. Какъв е бил идеалът за женска красота узнаваме от любовна картичка, която местната красавица Анастасия М. получава от свой далечен приятел. На гърба на картичката пише: „Розовобяло лице, обли яснозелени очи под тънки руси вежди, подстригани руси коси, що закрилят красиво лице, устица с тънки устни, които смутено прошепват: „Обичам те“.

В края на 30-те и началото на 40-те изключително модерни са роклите от жоржет или емприме. Жакетът е втален, с оригинална платка на гърба. Хит през лятото е копринената рокля, гарнирана с широки ажури. За есента се препоръчва елегантен тайор от вълнен плат с дълъг жакет и права пола. Въпреки ограничените възможности свиленградският хайлайф влиза “в тон” с модата и тукашните дами са сред най-елегантните красавици. Съпругите на търговците, банковите и административните чиновници, граничните, полицейски и митнически началници не правят компромиси с облеклото си. Изисканите млади дами и кавалери от фотографиите ни пренасят в българската la belle еpoque, която се появява съвсем за малко и е бледо копие на оригинала. Сюжетите обаче са същите: излети сред природата, флиртове, разходкa в градската градина привечер, после на ресторант, смях в лодките по Марица. Това е времето, в което хората преоткриват красотата на света.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 62

Искаш ли да се видим в градската градина?

Военен оркестър свири валс за гражданите

Градската градина е една легенда. Красива малка перла в самото сърце на града, тя отдавна се е превърнала в емблема на неговия растеж след войните. Ако можем да погледнем в миналото, ще видим как след работа надвечер много хора, облечени с чисти и нови дрехи, тръгват към Марица, срещат се и дълго време се движат насам-натам, като разговарят на различни теми, други се отправят към близкия Остров на блажените или се разхождат с лодка по реката. От това днес не е останало нищо, освен няколко пожълтели фотографии. Те хвърлят бледа светлина върху действителността такава, каквато я помнят очевидците.

Градската градина с езерото със златните рибки

„Градината се намираше край шосето за Одрин близо до стария мост на Марица. Тя беше може би единственото място за разходка в града – започваше от читалищното кино и стигаше до пощата срещу полицейския участък. От всички страни това зелено пространство беше оградено с ниска тухлена ограда, с входове от различни посоки. Главният беше откъм киното – повечето граждани влизаха през него. Вторият се намираше откъм моста и беше предназначен за жителите на квартал Гебран, третият беше от страна на черменската махала, а четвъртият – малка вратичка срещу полицията, се ползваше най-вече от живеещите наблизо и влюбени двойки, проявили желание да разгледат реката от брега. Нямаше по-приятно кътче, в което и млади, и стари да се радват на миговете от живота и да се чувстват тъй щастливи“, пише в спомените си Христо Полихронов.

От запазените стари снимки се вижда, че градината е с елипсовидна форма и една главна алея с наредени околовръст дървени скамейки. От двете страни на алеята се извисяват кипариси, които на места образуват тунел от вечнозелените си клонки. В средата сред жив плет от декоративни растения пръска струи неголям фонтан. Пейзажът се допълва от цветни площи с преливащи нюанси на багрите.

Този малък шедьовър на парковото строителство се създава през 30-те години на миналия век. По това време Свиленград вече е със самочувствие на модерен град – с добре планирано архитектурно устройство, водоснабдителна мрежа, осветление, здравно и просветно дело, уредени административни и обществени сгради. Градината се прави близо две десетилетия. За първи път въпросът е поставен през 1916г., когато се отделят 1 000 лв. за „място, където гражданите да почиват през лятото“. Според приетия две години по-рано план на града, утвърден от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустрояването, градината трябвало да бъде разположена от двете страни на главната улица в отсечката между джамията и новопостроеното кметство. Изпълнението на плана се отлага заради започналата световна война.

Пред 1922г. е приет нов план, който отрежда градската градина да е покрай Марица и е обявена процедура по отчуждаване на близо 35 частни дворове. По-късно управата намира, че парцелът е твърде отдалечен и няма да облужва населението на целия град, а само отделни квартали и затова иска да бъде отредено ново място. Проектът за градска градина е възложен на техническото отделение и общинският съвет го одобрява, но отново отлага изпълнението му – този път причината е световната икономическа криза.

„Въпреки желанието на свиленградчани да имат място за разходка в празничните дни, засадено с цветя и дървета, които да освежават и украсяват градския център, идеята все още не е осъществена. Похарчените стредства за уреждането й не дават резултат, защото няма система в работата и не са назначени градинари“, отбелязва „Свиленградски общински вестник“ през 1929-а. Същата година с решение на управата е поканена софийската фирма за паркостроителство и разсадници „Флора“, която да прегледа определените по план терени и „в скоро време ги обърне в цветущ парк“. Приема се също общинският остров на Марица да се пригоди за летен отдих на гражданите, като се отдаде на концесия за най-малко 3 години.

Строителството на нова градина трябва да покаже израстването на града в условията на бърз стопански напредък. Тя е неговата европейска визия след откъсването му от пределите на Османската империя и еманация на неговия устрем по пътя на свободното развитие. Затова и планировката й е в европейски стил – с алеи, декоративни настилки, прости и сложни геометрични фигури, тематични композиционни елементи. Чрез нея общинското управление ясно заявява следното: много важно е градът да разполага с място за почивка и отмора, да звучи съвременна музика, на която гражданите да се наслаждават в свободното си време. За управата е важно да посочи от какво значение са дърветата и тревата за градския човек, откъснат от майката природа. Паркът е задължителен елемент от урбанистичната среда, предоставящ гледка – дали към стария каменен мост и шосето, по което вървят автомобили за София и Истанбул, или към тихите води на Марица, няма значение. Важното е гражданите да се почувстват покорители на полиса.

„Всяка вечер с приключването на работния ден служителите от кметството, банковите и митническите чиновници, търговските посредници, мъже, жени и деца се отправяха към градината, изпълнена със свежест, прохлада и аромат. За младите, посочва в спомените си Ангел Вълчев, това беше място за любовни срещи. Те се разхождаха по алеите в две колони от по четирима-петима души така, че всеки да види всеки. При разминаване се разменяха погледи, поздрави, закачки. Тих говор и весел смях озвучаваха простора наоколо. Тук започваше голямата любов, сгледата за предстоящ годеж, изборът на снаха и зет.

В неделя надвечер пристигаше военен оркестър, който свиреше забавни мелодии, шлагери, валсове. Музиката се дирижираше от капелмайстор, но обикновено присъстваха и офицери, дошли да се запознаят с някоя красива девойка. След дългата разходка в парка приятелските компании се отправяха към отсрещния ресторант-казино, където можеше да се похапне и пийне нещо разхладително. Пред заведението също имаше шадраван и водният му стълб се издигаше високо-високо. Водните струи падаха в басейн, в който плуваха малки рибки и в него сякаш се отразяваха всичките звезди на небето“.

Целият град – пепиниера

От протоколите на кметството разбираме, че градската градина не разполага със собствен разсадник (пепиниера), в който да се произвеждат необходимите дървета, храсти и цветя. Посадъчният материал идва от частни къщи. При това даром, от сърце. За управител на градината общинската управа назначава Георги Дулев, който с тънък естетически усет и чувство за отговорност пред гражданството върши работата си много професионално. Той е с ранг на главен паркостроител и селекционер на растителните видове. Пръв помощник на Дулев е Дългото Петре. Двамата обикалят от къща на къща, събират семена и грудки от различни цветя, търсят екзотична флора, засяват, опрашват и резултатите им са изумителни – Свиленград има градина за приказ.

Пътниците пристигат с файтони

До кокетната градска градина, близо до моста, става посрещането на пътниците, които пристигат с влак до гарата, а оттам тръгват към града. По това време все още няма обществен транспорт и за придвижване на по-големи разстояния се използват каруци и файтони. Местните жители знаят наизуст разписанието на влаковете и като наближи часът, се струпват да чакат поредната група.

Съвременници описват събитието така: „Чуваше се шум от звънци, от скърцащи колелета, удари от копитата на коне, викове и смях. Обикновено пръв пристигаше файтонът на дядо Стефан. Конете му – два черни жребеца, носеха пискюли и блестящи синци. Гърбовете им бяха покрити с хубави чулове, а когато не работеха, собственикът провисваше през главите им торби със зоб и ечемик. След Стефан Файтонджията пристигаха и останалите. Пътниците слизаха до градската градина, за да се отправят кой към къщи, кой към хотела или казиното“.

Изготвено от: Иван Чончев