Посетете Свиленград онлайн

Пълен справочник на Хотели, Ресторанти и Казина в Свиленград

Чорбаджи Крушо дарява бахчите си за просвета

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 8

Чорбаджи Крушо дарява бахчите си за просвета

Имоти за над 500 000 лв. стават достояние на бедни ученици

Църквата „Св. Троица“ изгаря почти цялата при големия пожар в Мустафапаша през 1913г. Старият иконостас, владишкият трон, чердакът на женското отделение, притворът, външната порта и камбанарията стават на пепел. Обхванати от огън, падат дебелите греди на покрива. От храма остават само четири голи стени, основният камък и част от лицевата страна.

В старинния си първообраз „Св. Троица“ е изградена наново след войните, строителните работи продължават до 1923г. По същото време е възстановена и църквата „Живоприемний източник“ в махала Гебран. Построена в средата на 19 век „за прослава на Св. Богородица“, тя е разрушена до основи през Междусъюзническата война, за да се създаде отново през 1924г.

Крушо Хаджижелев . Портрет от църквата Живоприемний източник в квартал Гебран

Крушо Хаджижелев . Портрет от църквата Живоприемний източник в квартал Гебран възстановена с парите на големия благодетел . Образът е нарисуван през 40-те години на миналия век.

Повторното въздигане на свиленградските храмове става благодарение на техните предстоятели, енориаши и най-вече на Крушо Хаджижелев – виден търговец, един от най-богатите българи и голям благодетел на града. За неговия живот се носят легенди. Той бил много влиятелен, познавал се e със султана и думата му се чувала в дворците край Босфора. За да спаси града си от опожаряване, платил 1000 жълтици откуп на отстъпващите турски части, твърди в спомените си „При тебе идвам горд и чист“ известният български актьор Димитър Хаджиянев, далечен потомък на чорбаджията.

В архивите са запазени оскъдни данни за живота на Крушо Хаджижелев. Роден е около 1830 г. в с. Хаджикьой (дн. Йерусалимово). Още в юношеска възраст, подпомогнат с незначителни средства от баща си хаджи Желю, той напуска родното си село и тръгва за касабата (както наричат тогава Мустафапаша), за да започне търговия. Твърде скоро младежът си спечелва доверие в търговските среди на града и особено в Одрин, което му открива голям кредит, пише за него Иван Димитров.

С находчивост, труд и с присъщата му пестеливост Крушо се замогва и започва да купува недвижими имоти. Това го издига като един от най-добрите предприемачи сред сънародниците му и другите етноси – турци, гърци и евреи. Неговото израстване като търговец и добър стопанин не остава без значение за народния живот. В годините на национално пробуждане и стремеж към църковна независимост той е един от първите водачи. Със съгражданите си Атанас Хаджиилиев, чорбаджи Боню, Гьорчо Куртев, Стефан Хаджиколев, поп Мавроди, Иван Варсамов и мнозина други Крушо Хаджижелев е всецяло отдаден на народното дело.

Към 1874г., след смъртта на първата му жена, търговецът се жени за Мария Григорова от Казанлък, която дошла в Мустафапаша като учителка. Мария се е учила в един мисионерски пансион в Стара Загора, където младите девици били възпитани в български дух. Със своите знания и издигнатост тя е повлияла благотворно и на така подготвения за народополезна дейност Крушо. Той и съратниците му стават най-добрите помощници на учителите Иван Вазов, Петър Станчов, Христо Попмарков и други народни будители в града.

Червеното училище в кв. Канаклии

Червеното училище в кв. Канаклии

Крушо Хаджижелев остава верен на духа на Възраждането и след новото робство, в което Мустафапаша е хвърлен след Берлинския конгрес. Сред всеобщата покруса, че градът остава извън България, местните първенци търсят нови пътища в служба на народа и гражданството. Моралните качества на чорбаджи Крушо и природнодарените му способности го издигат и затова на няколко пъти той бива назначен за председател на българската община, откъдето не престава да бъде полезен на църквите и училищата. Той завързва връзки с висши чиновници от вилаета и умее да ги използва най-широко за българската кауза. Влиянието му пред властите е използвано в защита на всички българи.

Най-крупното дело на Крушо Хаджижелев е неговата благотворителност. В кръга на своите възможности той не пропуска нито един случай да подпомага, особено при тържествени случаи и народни празненства. „И в този момент е пред очите ми. Облечен в своя кафяв шаечен костюм, с искрени очи и блага усмивка на уста, да стои край шосето за гарата, пред своя дом, с пълна кошница гевреци, които раздава на ученичките от Одринската гимназия „Христо Касъров“, дошли на екскурзия в Мустафапаша“, връща се в спомените си Иван Димитров.

Закърмен с идеите на Възраждането и пропит от общия стремеж към просвета, приел за свое верую правилото „Комуто много е дадено, много сам трябва да даде“, Крушо Хаджижелев си остава такъв до края на земните си дни. Преди да умре той прави своето завещание пред Одринската митрополия. Проникнат от чувство на високо родолюбие и от съзнанието, че истинските добродетели никнат в нивата на образованието, благодетелят прави последен жест и дарява най-ценните си имоти – зеленчукови градини с площ около 16 дка, за развитие на просветата в града. Завещанието носи дата 1907г., а за негов изпълнител е посочено църковното настоятелство на „Св. Троица“. Желанието на щедрия дарител е с приходите от неговите бахчи да се образува фонд, с който всяка година да се купуват учебници и тетрадки на бедните ученици.

След войните съгласно новия регулационен план, дарените градини се включват в чертите на града. Чорбаджи Крушо умира на 26 август 1919г. Подир неговата смърт настоятелството, като взема предвид цените на дворните места и получавания наем дотогава от градините, намира за по-добре имотите да се продадат и получените суми да се внесат в банка, като добитите лихви се поставят за постигане на основната цел на дарението. Завещаните имоти са разделени на 16 парцела. От тях 14 са продадени за общо 540 147 лв. Половината от парите – около 200 000 лв., са изразходвани за възстановяване и украса на храмовете в Свиленград. С останалите 340 000 лв., след като са приспаднати платените данъци и такси, е образуван фонд „Крушо Хаджижелев“. Лихвите от фонда се отпускат ежегодно за издръжка и образование на бедни деца.

Главна улица на Свиленград направена с лого

Главна улица на Свиленград

На 29 април 1935г. църковното настоятелство при храма с председател протойерей Слав Колев и членове Александър Хаджиатанасов, Александър Кръстев, Иван Арапходжев, Анастас Желев и Панайот Радойнов взима решение да се избере комитет, който да отпочне подготовка за народно празненство по случай 100 години от основаването на църквата „Св. Троица“. Другата цел е да се отдаде необходимата почит към ктиторите и дарителите, допринесли със своята лепта за възкръсването на храма. В издадения по този повод юбилеен сборник се посочват като дарители следните лица и организации: Васил Вапцаров, Христон Писюзев, подарил нива от 6 дка, Христо Янъков, подарил нива от 20 дка, Генчо Димитров, Витори Димитров, Смарайди Жекова, Димитър Филев, Васил Веселов, Мария Филипова, Гуда Георгиева, Спас Разбойников, дарил за възстановяването на църквата 3000 лв., Костадин Георгиев, Иван Панайотов, Елена Колева, Кирки Александрова, Атанас Тодоров, Мария Ангелакева, Иван Ангелов, Коста Чили, дарил две икони за 700 лв. и царските двери, Мария Гьорчева, Йордана Якова, дарила една икона, свещеник Димитър Мишев, Александър Хаджиатанасов, дарил икона за 3000 лв. и още 1000 лв. за архитектурния план на сградата, Илия Георгиев, дарил една икона, свещеник Христо Зидаров, дал 500 лв. лични средства, градинарското съсловие в града „Св. Трифон“ и земеделското съсловие „Св. Троица“.

В книгата на починалите към онзи момент ктитори и настоятели са записани: Атанас Пънделов, Боньо Николов, хаджи Илия, хаджи Атанас, Спас Разбойников, Михаил Писюзев, Георги Балъкчиев, Анастас Метларов, Димитър Сидеров, Колю Георгиев, Койчо Стефанов, Гьорчо Куртев, Васил Марашлиев, Янаки Илиев, Иван Варсамов, Атанас, Стефан, Димитър Бояджиев. Като посочва изключителните заслуги за поддръжката и възстановяването на храма „Св. Троица“ след неговото разорение, църковното настоятелство отдава „вечна и блажена памет на родолюбивия и ученолюбив Крушо Хаджижелев“.

Нямам ум, щом гладувах в Одрин

Началото на Балканската война сварва чорбаджи Крушо в Свиленград. Въпреки напредналата си възраст той решава да замине за Одрин, за да се погрижи за своите дюкяни, които държи край Ески джамия и покритата чаршия „Али паша“. Бързият развой на бойните действия прекъсва всички изходи и търговецът е принуден да остане задълго в обсадения град, където заедно с местното население споделя глада и мизерията на войната.

Няколко месеца по-късно, завърнал се вече в Свиленград, при него идва млад мъж с молба да получи съвети в търговския занаят. Младежът целува ръка и иска наставления от преуспелия българин, но чува следните думи: „Аз нямам акъл, олум. Ако имах, щях ли да ям върбови кори и семе от метла в Одрин?“

1700 гроша рушвет дали за „Св. Троица“ Свиленград

Изготвено от: Иван Чончев

 

share

Вашият коментар