Идат още бежанци, сгъстявайте се!

Свиленград отрива сълзите на близо 5 000 изгнаници, прокудени от родните им огнища

По силата на Ньойския договор и проведената през април 1920г. съюзническа конференция в Сан Ремо (Италия) цяла Западна Тракия и обширни територии от Източна Тракия са предоставени на Гърция. Започва масово изселване на българите. Под страх да не се повторят събитията от 1913г., този път от гръцка страна, те тръгват да дирят спасение към стара България. В Свиленград големи групи бежанци пристигат от Суфлийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко. Пришълците остават в града, но не крият надеждите си един ден отново да се върнат в родните си селища.

Стоян Николов идва на 10 юли 1924г. с осем семейства от село Домуздере, Дедеагачко. Той разправя, че след погрома на гръцката армия в Мала Азия в селото им докарали бежанци. „На 24 март 1923-а бяхме обградени от войска и ни подкараха към Дедеагач. На другия ден ни качиха на кораб заедно със селяни от Бодурен, Еникьой и Доган Хисар и пристигнахме във Волос. Оттам бяхме пръснати из села от Фарсалска околия, като ни даваха по 4 оки брашно месечно. Върнаха ни в Домуздере след няколко месеца, но нищо не намерихме – в къщите ни се бяха настанили гръцки бежанци.“

С преселниците от Домуздере в Свиленград пристигат 12 семейства от Калайджидере, Гюмюрджинско, 6 семейства от Кутруджа, Суфлийско и 7 семейства от Кайбикьой. Много от бежанците прекарват на открито край железопътната линия, други се настаняват временно в града. За разлика отпреди властите по-успешно регулират заселването на пристигналите. В периода 1920-1925г. в околията са настанени 2 695 семейства от 45 села. Само в Свиленград, по данни на Тракийския научен институт, са приети бежанци от Башклисе, Каяджик, Испитли, Кадъкьой, Караагач, Чермен, Ениджия, Доган Хисар, Домуздере, Мерхамли, Чобанкьой, Булгаркьой, Карамасли, Лизгар, Крушево, Демир Хисар, Пишманкьой, Балъккьой, Лозенград, Комарли. В града са заселени повече от 1000 семейства, обособяват се бежански махали.

Първите бежанци от Беломорска Тракия идват още преди началото на гръцката окупация. През април 1920г. група изселници от Гюмюрджинско завземат дървени бараки в квартал Ново село. Животните им причиняват щети на житните посеви и стопаните се оплакват в кметството. Малко по-късно големи тълпи мъже, жени и деца пристигат от района на Суфли – на тях се предоставят безстопанствени имоти покрай р. Марица. Комисията по настаняване на бежанците взима решение да засели от селата Чермен и Караагач 200 семейства на земеделци и още 200 на занаятчии. Повечето парцели обаче са раздадени на граждани като компенсация на отчуждените им по-рано при регулацията на града места. При това положение общинската управа е принудена „да извежда“ местните жители извън града, за да се освободи място за новопристигналите.

Свиленград се превръща за бежанците в обетована земя поради обстоятелството, че е най-близкият град до границата, откъдето при благоприятен изход те лесно биха могли да се завърнат в родните си селища. В същото време градът не разполага с достатъчно сгради за прием, тъй като през Междусъюзническата война е съсипан и дълги години не може да се възстанови. Общинският съвет отчита, че няма помещения за придошлите отвън чиновници, за завръщащите се свиленградчани, избягали през 1913г. към вътрешността на страната, и дори за самите местни жители. С прииждането на голяма вълна от бежанци този проблем се изостря още повече и управата е принудена да обяви жилищна криза. Кметът Тодор Хаджидимитров излиза с обръщение към гражданството, в което заявява, че „се налага сгъстяване по жилища, за да може останалите свободни стаи и квартири да се разпределят между нуждаещите се“. Назначена е специална жилищна комисия. „Поради съществующата голяма нужда от свободни зони“ кметството издава нареждане да се очуждят в полза на общината зеленчукови и черничеви градини.

Посрещането на бежанците е съпроводено и с някои любопитни случки. Граждани донасят, че младият бик на с. Чермен, чиито стопани като бежанци са заживели в Свиленград, е оставен да ходи произволно по улиците. За да не се изгуби и похаби говеждият разплодник, е разпоредено той да бъде приет за общински, а кметът се задължава да го прибере „на ясла и хранение“.

Конфликтите за имоти, които възникват с настаняването на първите заселници, се задълбочават и прерастват в сериозни противоречия. По закона за благоустройството от 1914г. на местните хора са предоставени безстопанствени места, но по-късно те са им са отнети, за да бъдат оземлени новите пришълци. От правителството заявяват, че общината не може да компенсира гражданите с имоти, върху които няма никакви права. Градската управа, която до този момент изпълнява всички заповеди и разпоредби, обвинява комисията в безразборно настаняване на бежанците.

„Това може да доведе до непредвидими последици, защото малкият град не е в състояние да поеме толкова много хора отвън, без да се накърнят интересите на местните граждани. Преди войната земите на турското население се обработваха под наем от бубарите, а по-слабите ниви се оставяха за паша. Сега условията са променени – бежанците разорават всички турски земи, дори най-бедните, и по тоя начин цялата мера се е превърнала в една разработена на ниви,

лозя и черничеви бахчи площ, но без пасища. При липса на пасища добитъкът мре от глад зиме – м.г. измряха повече от половината животни, а останалите бяха заклани, понеже плявата достигна 150 лв./кг, а сеното – 2 лв.,“ заявява кметът Владимир Разбойников.

По думите му бежанците са се настанили в самия център на града и след като си построили къщички и завъдили животни, които всяка сутрин и вечер замърсяват улиците и площадите, Свиленград се е обърнал на село. „Макар да има специален закон за бежанците, здравият разум не позволява да се мисли, че гражданите ще останат в положението на самите бежанци – без дом и без земя за обработване, каквито случаи има мнозина вече“, посочва градоначалникът. След неговото изложение управата гласува да се намали числото на бежанците, като част от тях се пръснат из околните села. Решено е още всички бежанци земеделци да се вдигнат от центъра и да се преместят в покрайнините на града, а на техните места да се настанят бежанци еснафи. Мерките се обявяват като „единствено възможните за запазване на добри отношения между старите и новите жители на града“.

Ситуацията се усложнява допълнително през пролетта на 1923г., когато турски бежанци от Свиленград, побегнали по време на войните, се завръщат отново, но намират, че имотите им са завзети от държавата. Собствениците молят да им се определят свободни общински места, за да си направят временни жилища до окончателното решение на въпроса. Те се опасяват, че щом настъпи сезонът на бубите, може да бъдат заставени да освободят наетите от тях квартири и да останат без подслон. Общинарите приемат искането за основателно, но не могат да помогнат на просителите, понеже не разполагат със свободни помещения. Заявлението на турските бежанци е отнесено до Министерството на земеделието с мнение да се върнат имотите на законните им притежатели. Постановено е безстопанствените черничеви градини в града да се парцелират и дадат на бежанците.

През септември 1924г. е обявена за втори път жилищна криза. Като посочва, че „градът е осеян с бордеи“, общинското управление отправя прошение до Министерството на вътрешните работи и народното здраве да се отпуснат под поръчителство на държавата 2 млн. лв. за построяване на жилища на бездомни. След дълги разисквания бежанците и бедните граждани се разделят на 3 категории. В първата влизат онези, което си вадят хляба единствено от земеделие, във втората – земеделци с основен поминък бубарство и тютюнопроизводство, а третата е за хора извън земеделието, но занимаващи се редовно с бубарство за осигуряване на своя поминък. Околийската комисия определя размера на трудовата поземлена собственост: за земеделци от първа категория – 30 дка, които се смятат за достатъчни за организиране на жизнеспособно стопанство, тези от втора категория – до 5 дка, за останалите – по 2 дка. Общината настоява да се ускори оземляването, като от средите на бежанците се излъчи помощен персонал, който да опише земите и съвместно с околийското управление ги раздаде „един път завинаги“.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 33

Свиленград бомбардира Одрин

От Малките ливади през октомври 1912г. започва парад на българската авиационна мощ

Военното летище край Свиленград

Щабът на Втора армия пристига в Свиленград в първите дни на Балканската война. Под ръководството на ген. Никола Иванов тук започва работа специална комисия, натоварена да проучи възможностите за атака на Одринската крепост. Това силно фортификационно съоръжение, което преминава по естествен пръстен от хълмове и реки, разполагащо с над 70 000 отбранители и добре подсигурено, за да издържи на дълбока обсада, е от ключово значение за хода на войната. Като сковава действията на българите, Одрин се превръща в символ на турската военна пропаганда.
Задачата, поставена от главната квартира за изпълнение от Втора армия, е формулирана по следния начин: „Да настъпи срещу Одринската крепост с цел да формира корпус около този укрепен пункт, като неутрализира влиянието на гарнизона му и обезпечи операциите на нашите главни сили на линията Одрин-Лозенград“. След като се отблъснат неприятелските подразделения, заели предни позиции, обсадният обръч трябва да се разположи „вън от изстрелите на крепостта“.
4 дни след началото на военните действия в Свиленград е преместено и аеропланното отделение. На 11 октомври 1912г. недалеч от моста на Мустафа паша, в местността Малките ливади, е устроено военно летище с писта, палатки и хангари за него. От ранни зори на аеродрума се сглобяват самолети. Следобед командирът на отделението поручик Радул Милков пристига в базата, за да поеме частта си. Той е завършил 26-и випуск на Военното училище на Негово Величество през септември 1906г., а през 1912-а след конкурс заминава за Берлин, където полага изпит за летец с отличен успех и получава бревета на германския императорски аероклуб.

Военното летище край Свиленград 1912 г

С настъплението на българските войски авиацията е преустроена в три отделения. Първото е в Свиленград, за да подпомага Втора армия в атаките към Одрин. В състава му са пилотите Радул Милков, Христо Топракчиев, Никифор Богданов, Стефан Калинов, Цвятко Старипавлов, Сотир Черкезов, наблюдателят Продан Таракчиев и 7 механици. Сред тях е и 16-годишният Асен Йорданов. Младият механик, който по-късно е обявен за баща на българското самолетостроене, работи в Свиленград върху конструирането на първия си самолет „Експрес“. Второ аеропланно отделение с командир Димитър Сакеларов се формира в началото на ноември 1912г. със задача да действа на чаталджанския фронт, като се прехвърля последователно на летищата Чорлу, Кабакча и Черкезкьой. По това време край Малгара се създава и Трето аеропланно отделение, ръководено от поручик Пеньо Попкръстев. Аеропланите от тази част атакуват вражески позиции на Булаир.
В началото на войната българската бойна авиация разполага с 21 самолета. Те се увеличават с още 8 в хода на военните операции. Към тях се прибавят и два трофейни турски самолета „Харлан“, пленени при Лозенград, както и 4 аероплана на чужди летци доброволци. Така общият брой на самолетите става 35. Турция вдига във въздуха около 20 летателни апарата. Самолетите на българската авиация са от различни марки: „Блерио“, „Нюпорт“, „Фарман“,
„Воазен“, „Сомер“, „Албатрос“, „Бристол“. Те са моноплани (едноплощници) и биплани (двуплощници) и развиват скорост до 110 км/час. Максималната височина на полета е 1500 метра. Аеропланите са без кабини, летците нямат парашути.

Летците поручик Радул Милков и поручик Продан Таракчиев , извършили първия боен полет над Одрин на 16.X.1912 г

„Ние чувахме единични топовни гърмежи, пише в дневника си командирът на Първо аеропланно отделение поручик Радул Милков. Боят се водеше на 20 км от нас. На 15 октомври се събудих рано сутринта, отворих прозореца и погледнах към гара Свиленград. Силна радост ме обзе, като видях там моя „Албатрос F2″, който купихме от Берлин. Към 16 часа той вече беше сглобен. Атмосферата беше тиха и спокойна. Механикът изпробва мотора. Събраха се много любопитни хора, особено от женския състав на близките полеви болници, а това ме караше едва да сдържам обзелата ме радост. Следобед летях по куртка, без шапка и очила. Бях извън себе си от радост. Летях, а очите ми се наливаха със сълзи“.
Поручик Милков лети с редник Стоян Терзийски, когото командирът запомнил от предишния ден с техническата сръчност и вещина при сглобяването на аероплана. След завръщането си те разглеждат няколко още мокри снимки, направени от Терзийски. Двамата едва дочакват да се пукне зората и хвръкват отново в ясното утро на 16 октомври. Този път топографските снимки са превъзходни. Около 9 часа на летището пристига генерал-майор Симеон Янков. Той поздравява поручик Милков и му възлага задача да разузнае позициите на противника в Одрин. Командирът определя за наблюдател поручик Продан Таракчиев, който без колебание се качва на борда на биплана. Авиаторите разкриват турските разерви при с. Кадъкьой и хвърлят над Одрин няколко бомби, които предизвикват невъобразима паника. След 1 час и 20 минути самолетът се завръща в авиобазата под нестихващи акламации на събралата се на летището войска. Така за първи път в историята на световната авиация българите използват самолета в реални бойни условия.
Ето как описва първия бомбен удар над Одрин английският вестник „Дейли скеч“: „Денят е слънчев. На ливадите край Свиленград цари оживление. Върху зелената трева са кацнали 3 самолета с копринени платна. Събрали са се много офицери. Оживените разговори секват. Всички отправят очи към самолета с двойни крила „Албатрос“. Пилотът Радул Милков се настанява в бамбуковата си гондола. Наблюдателят бомбохвъргач Продан Таракчиев с помощта на няколко войници прикачват от двете страни на самолета по един зарзаватчийски кош до половината напълнени със слама. Във всеки кош войниците поставят по две бомби. Бомбите представляват цилиндрични ламаринени кутии, заредени с динамит, на дъното им е монтиран много чувствителен възпламенител. Но ето, Радул Милков посяга към лоста. Моторът започва да бучи, вдига се вятър. Самолетът се понася към ливадата, отделя се от земята и като потреперва, взема курс към Одрин“
От 500 метра височина минаретата на джамията “Селимие” се виждат като на длан, но „Албатрос“ поема към неприятелските укрепления при с. Кадъкьой (дн. Дикеа). Там две турски батареи се окопават на височина край селото. Като съзират металната птица, турските топчии изоставят оръдията, пръскат се встрани и се крият. Бипланът описва широк кръг, минава над новата част на града и пикира над гара Караагач. Миг преди да се издигне нагоре, Продан Таракчиев вади от коша първата бомба и я хвърля. Мощната експлозия стъписва турските войници. Едни се хвърлят по очи на земята, други хукват да бягат с всички сили.

Български летци край Свиленград

На следващия ден нови самолети излитат от Свиленград със задача да разузнаят вражески позиции северно от с. Кадъкьой и западно от с. Мараш. Аеропланите пръскат прокламации и позиви, правят топографски снимки на фортовете. Над Одрин те пускат запалителни бомби, които предизвикват пожари в обсадения град. За проявен героизъм и себеотрицание поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев са наградени с орден „За храброст“.
„Когато човек види тези примитивни летящи призраци на смъртта, това преплитане на прътове и платна, бензиновия резервоар точно над главите на авиаторите и формата на техните седалища, прилични на шейна, на които човек би стоял мъчно в равновесие, даже без да лети – само тогава може да си представи каква решителност и смелост имат първите ни летци, които се решават да летят над неприятеля със скорост до 70 км/час и височина от няколкостотин метра“, заявява поручик Милков. Думите на легендарния ас се цитират от водещи европейски вестници, които съобщават, че български авиатори използват самолета за оръжие по време на война. Българите се превръщат в прусаци на Балканите.
Кой е първият бомбардировач?
Твърдението, че на 16 октомври 1912г. Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първия боен полет в света, се основава най-вече на техни спомени, писани по-късно. В дневника на Аеропланното отделение събитието е отразено съвсем кратко: „Летене на един апарат „Албатрос“ до Одрин и обратно, пилотиран от поручик Милков с пасажер поручик Таракчиев. При кацането на апарата се счупи шасито“. Този доклад и други факти дават основание на някои изследователи да определят полета като чисто разузнавателен. Като се базират на исторически документи, те смятат, че първата въздушна бомбардировка е направена почти година по-рано – на 1 ноември 1911г. от италианския авиатор Джулио Гавоти.
Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 32

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Един от пионерите на българската военна авиация загива на летище Свиленград 27-годишен

В училище научих много неща за Христо Топракчиев – за неговото родно място, за учението му, за участието му в Балканската война и нелепата му гибел. Знаех, че в свободното си време е обичал да рисува и бях намерил в една книга негови илюстрации и графики от времето, когато е бил в Париж да се обучава за военен пилот. Открих също пощенска картичка с образа му, издадена във Франция. На нея се виждат селяни да орат с два чифта волове, но са спрели работа и гледат нагоре към прелитащ аероплан. Мислех си: така вероятно са гледали и орачите от Гебран през есента на 1912г., когато самолетите от аеродрума на Малките ливади са прелитали над главите им. Учителят по история ми позволи да покажа картичката в час. „Победителите не са подвластни на забравата, нито на нехайството на поколенията. Те оставят такава диря след себе си, която ги обезсмъртява завинаги“, каза тогава той.

Под неговото ръководство всяка година в деня на смъртта на авиатора отивахме на гроба му, където днес е дворът на детска градина „Слънце“. Там, в някогашното градско гробище, го заравят след онзи фатален полет на 19 октомври 1912г. На гроба признателните свиленградски граждани поставят кръст във формата на самолет и в средата, по цялото протежение на крилете, надпис: „Тук почива прахът на поручик Христо Топракчиев (летец)“. При по-внимателен поглед се виждаше, че кръстовете са три – върху основния с надписа имаше кръст за храброст, а третият – по-малък и почти незабележим, беше между тях. Това беше повод „да изпитваме“наши по-малки другарчета, които идваха за първи път. „Колко кръста има?“, питахме ги. А те почваха да броят: един, два… „Три са, открийте третия кръст“, настоявахме ние. Eдва след признанието „Предаваме се“ се обявяваше правилният отговор: „Третият кръст е в предната част на самолета. Вижте, човката му е кръстата“.

Български летци край Свиленград

Той беше авиатор и военен разузнавач. Един красив и храбър офицер, смел до безразсъдство, до лудост. Така го характеризира френският кореспондент Ришар, който отразява събитията през Балканската война. Христо Топракчиев се ражда на 12 декември 1885г. в Бургас в семейството на Андрей Топракчиев, заточеник в Диарбекир по време на освободителната Руско-турска война. Скоро семейството се преселва да живее в старата къща на бащата в Сливен. Баща му е бил видна личност – избран е от сливенци за народен представител в Източнорумелийското народно събрание.

През1900г. Христо завършва прогимназия и родителите му го записват във Военното училище. Там той се сближава с Димитър Сакеларов и Симеон Петров, бъдещи асове на българската военна авиация. Младият юнкер обаче попада неусетно под влиянието на марксистки идеи. Затова той е изключен от училището и през февруари 1907г. е изпратен да служи като редник в 7-и преславски полк в Шумен. Баща му е недоволен от случилото се и се опитва да възстанови учението му. Чрез своя зет той успява да склони генерал от висшето ръководство на армията да го приемат отново във Военното училище, като го зачисляват в следващия 29-и випуск. Христо Топракчиев си взема поука от своите младежки увлечения. На 2 август 1908г. той е повишен в звание подпоручик и е назначен на служба във Видин в 3-та пионерна дружина. През 1910г. е преместен в София в 1-ва пионерна дружина.

Две години по-късно, през април 1912г., поручик Топракчиев се явява на конкурс и след показани отлични резултати заминава за Франция да се учи за летец. С него тръгват Никифор Богданов и Симеон Петров. Младите български курсанти са настанени в училището за обучение в пилотаж на Луи Блерио, което се намира в Етамп, недалеч от Париж. Обучението е с продължителност три месеца. Христо Топракчиев и Симеон Петров разработват специална методика за кацане на самолет със спрял двигател и тя влиза в учебната програма на школата “Блерио Аеронавтик”. По този начин българските авиатори поставят началото на безмоторното летене в света. В края на юли 1912г. те полагат изпит пред френска комисия и получават бревет за летателна правоспособност.

Завърнали се в България, Христо Топракчиев, Симеон Петров, Никифор Богданов и механикът Иван Платников образуват първия личен състав на въздухоплавателното отделение към Железопътната дружина. На отделението е зачислен един самолет “Блерио” с мотор от 70 конски сили. Първото кръщение на летците е участието им на военни маневри в Шумен под командването на ген. Радко Димитриев.

С обявяването на Балканската война е сформирано Първо аеропланнно отделение. То се установява в Търново Сеймен (днес Симеоновград), но много скоро се премества в Мустафапаша (Свиленград), където е подсилено с руски доброволчески отряд. На 16 октомври 1912г. командирът на отделението поручик Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев летят над Одрин и за първи път в световната история обстрелват врага с бомби от въздуха. На следващия ден на разузнаване излитат Христо Топракчиев и Никифор Богданов. Топракчиев лети в района на с. Юруш (дн. Дилофос), а Богданов – над одринската гара Караагач, след което се завръщат в авиобазата си.

Данни за летателната дейност на Христо Топракчиев и неговите другари се съхраняват в Централния военен архив във Велико Търново. В дневника на военните действия на Първо аеропланно отделение пише, че на 18 октомври поручик Топракчиев отново извършва полет до Одрин. Този път той лети на височина 500 метра, за да избегне изстрели от противниковите оръдия. Турците са имали в крепостта 3 топа за стрелба по самолети и балони, но появата на бомбардировачи е предизвикала сред тях истински страх. В своите спомени войникът на турска служба Апостол Димитров казва, че когато за първи път в небето над Одрин видели самолет, офицерите и войниците от полка се скрили под моста на Марица. Друг бивш редник от турската армия – Вангел Симов, признава на разпит пред ръководството на щаба, че той и аркадашите му се уплашили много от бученето на мотора.

19 октомври 1912г. е последният в живота на Христо Топракчиев. Сутринта младият офицер получава писмо от своята годеница. Облегнат на крилото на самолета, той чете писмото и се усмихва. На този ден няма записани бойни излитания според дневника на отделението. Там е отбелязано следното: „Изпитване на аеропланите над аеродрума. Смъртно падане на поручик Топракчиев“. Той загива при облитане на самолет „Блерио“, след като предишния ден следобед лично е поправил част от стабилизатора. Машината му се разбива близо до летището.

Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Радул Милков описва случилото се така: „Полетът му продължи 50 минути. Когато се връщаше, пролича, че става нещо нередно. Самолетът не намали височината. Иначе още от 1 километър разстояние той трябваше да слезе на 10-15 метра над летището, за да бъде готов за приземяване. На 200 метра пред нас на височина 100 метра самолетът клюмна надолу като простреляна птица и се заби стремглаво в земята. В същия момент избухна ужасна експлозия“.

Летците и механиците от отделението се втурват към горящия аероплан. Сред пламъците и огромните огнени вълма те търсят пилота с надеждата да го открият жив. Спасителите чуват изстрели от револвера му, който, нажежен от адския огън, започва да гърми. Най-после един от механиците успява да се добере до гондолата на самолета. Той бързо се съблича и хвърля шинела си върху авиатора, който гори като факла, а след това го прегръща и с помощта на войници, притичали се от близките хангари, полагат обгореното тяло върху тревата. Но вече е късно. Поручик Христо Топракчиев е мъртъв. Поставят безжизненото му тяло в сандъка, с който е бил транспортиран до Свиленград неговият самолет. На следващия ден след траурен митинг, на който се стича почти целият град, го погребват в местните гробища.

Свиленград бомбардира Одрин

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 31

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

20 заклани зверски в салханата. Градът на коприната е превърнат в пепелище една година след освобождението му

Енвер паша

Като се възползват от конфликтите на България с бившите й съюзници Гърция и Сърбия, прераснали в Междусъюзническа война, на 30 юни 1913г. турските войски преминават линията Мидия-Енос, определена по Лондонския мирен договор за източна граница на отстъпените от Османската империя владения, и започват настъпление в Източна Тракия. Армията на султана не среща сериозна съпротива от малобройните български гранични подразделения и на 10 юли, почти без бой, завзема Одрин. В някои селища войските извършват кланета над българското население. Много хора са избити или отвлечени в плен. За да се спасят от ужасите на турската реокупация, хиляди българи напускат своя дом и търсят убежище в България. Те бягат на големи тълпи от Чорлу, Люлебургаз, Бабаески, Кешан, Родосто, Бунархисар.

Сведения за драматичните събития дава проф. Любомир Милетич. В своя труд „Разорението на тракийските българи“ той пише следното: „Отрядът на Енвер бей продължава нашествието си от Одрин през Мустафапаша (Свиленград) в посока към старата българска граница, а други негови части се упътват на запад към Ортакьойско (Ивайловградско). По пътя войската се отдава на гонения, убийства и грабежи над българите, неуспели да избягат“.

Населението на одринското с. Татарлъ е пресрещнато от турска кавалерия на няколко километра от селото и част от мъжете са съсечени. Близо 20 души са изклани като овце пред хората, отбелязва Милетич. „Много жени и момичета са изнасилени, а след това убити. И от село Османли всичките жени са обезчестени. Някои от селяните в Ениджия, разправи селския поп, искаха да избягат, но не можаха, защото всеки, който се опитваше да бяга, на място го застрелваха. Овчарят Атанас Арабов хукна, но турците викнаха: „Дур, дур!“(Стой, стой! ) и го убиха. Също тъй и едно момче на 8 години – Станое Апостолов, убиха. По същата причина застреляха и 6-годишния Стоян Николов, а Илия Проданов войниците разсякоха с касатурите си. Застреляха още Гергин Георги, Благой Ценов и Атанас Тананов. Като видяхме всичко туй, разбрахме, че сме изгубени“.

Грозната вест, че турците колят и палят наред по пътя към Свиленград, се разнася като мълния. Управата се опитва да успокои местните жители, че няма основания за паника. Тя призовава мъжете да заминат за Одрин и да помогнат на българската пехота и кавалерия при защитата на града. Явяват се Митю Писюзов, Христо Катранджиев, Жеко Арабов, Янко Желязков, Стефан и Христо Ганюеневи, Георги Николакев, Гялон Льондев и други още около 50 доброволци. Те се въоръжават набързо и тръгват, но много скоро се връщат назад, защото българските власти вече са се оттеглили от Одрин.

Цяла седмица преди това кервани от хора с волски коли, овце и говеда от Малгарско, Узункьопрюйско, Хайреболско, напуснали своя роден край и тръгнали да търсят спасение в старите предели на България, минават през града, разправяйки за сеч, кръв и насилие. Чаршията е задръстена от бежанци. На 7 юли, след като става ясно, че Одрин е изоставен на турците, целият град тръгва да бяга. Местните жители бързо пресичат границата, за да се

избавят от турския ятаган. Остават само стари хора и няколко мъже, които не успяват навреме да заминат или разчитат на защита от местни турци.

Турската войска пристига по шосето от Одрин на 12 юли, пише проф. Милетич. Той не успява да дойде в Свиленград след кървавата трагедия и отлага посещението си за по-късно. Междувременно в печата се появяват описания на страшните събития от кмета Спас Разбойников и народния представител Александър Кипров. Милетич предава техните данни за погрома: „Щом идват турците, на следния ден те залавят всички мъже, които се намират в града – около 25 души. Държат ги 11 дена при най-жестоки изтезания. Неколцина от тях успяват да се отърват с пари, а останалите са предадени на прочутия със своята кръвожадност турчин Карагьоз Али. Той закарал пленените мирни граждани в салханата (кланицата) край Марица и там ги изклал. Баба Господиновица, която е била там и останала жива, разправяла, че Карагьоз Али си направил удоволствието бавно, един по един, да коли нещастните хора.“

Жертвите са принудени да гледат кървавата баня и да чакат покорно смъртта си на дръвника. Обезглавен, трупът на 25-годишен мъж върви изправен няколко метра по течението на реката. Някои не издържат на гледката и се опитват да избягат, но са върнати обратно.“Един младеж, по име Александър Шопов, се помолил по-скоро да го погубят, за да не гледа тия ужаси, а главорезът, пушейки бавно от цигарата си, му думал: „Бъди спокоен, чоджум, и на тебе редът ще дойде“. Тодор Кирези Петров, останал в града и се спасил, като бил укрит от познати нему турци, съобщава имената на изкланите при скотобойната и къщите: 70-годишния учител Димитър Въгларов, Иван Бургуджиев, Анастас Метларов, Вангел Костадинов, Янаки Тодоров и брат му Иван, учителят Янаки Илиев, Михаил Жеков, Недялко Текелиев, братя Аргир и Христаки Попови, Александър Шопов, Димитър Хаджипетров, дядо Вълко Воденичаря, Сребрьо Воденичаря и дядо Бойчо.

Избити са по най-жесток начин и стари жени, след като са ги мъчили дълго за пари. Майката на Александър Кипров – 84-годишната Мария Попниколова, е била убита на 13 юли в дома й. След това турски войници я хвърлят в кладенец. Трупът й е открит след два месеца – на 16 септември. Дрехите й се намерили в двора, напоени с кръв, а една част от косата й е отрязана заедно с кожа от главата. В двора на убития учител Янаки Илиев са намерени 4 глави на стари жени“, пише проф. Любомир Милетич. Повечето убийства се извършват по заповед на турските офицери. Няма данни местните турци да са участвали в кръвопролитията. В кварталите Гебран и Баяндър възрастни жени са заставени да играят хоро съблечени. Понеже в града не останали млади жени, нито девойки, турските войници искат от бабите да им намерят и се гаврят с тях.

На 28 юли 1913г. е подписан договор между България, от една страна, и Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора, от друга. Въпреки позицията на българското правителство, че с Турция не трябва да се преговаря, дипломатите все пак сядат зад зеленото сукно и на 16 септември същата година в Цариград е подписан българо-турски мирен договор. По силата му Свиленград и околията, Малко Търново и няколко села в Странджа, остават в пределите на България.

Това е знак за Енвер бей да разруши града. Разправят, че с пристигането си той попитал как е новото име на Мустафапаша. Отговорили му: „Свилен“. Военачалникът, който по-късно става министър на войната в Турция, се подсмихнал и казал: „Силин“, което на турски значи „да се изтрие“, „да се изличи от лицето на земята“. По негова заповед войниците му започват да рушат къщите, обществените сгради, казармите, военните фурни, конака, болницата. Те къртят

врати, прозорци, греди и изнасят дървен и строителен материал по шосето за Одрин и към село Виран теке (по-късно преименувано на Капитан Андреево). Там се основава ново селище, наречено Йени Мустафапаша (Нова Мустафапаша).

Местните турци, завърнали се преди няколко месеца след падането на Одрин, позакърпили и позатегнали своите къщи, насила са заставени от аскера да ги разрушат и да си тръгнат от града. В същото време са изсечени дърветата по улиците, дворовете и черничевите градини. Преди да се оттегли, Енвер бей нарежда градът да се запали къща по къща. Подпомогнати от цигани, турските войници палят поред жилища, дюкяни, бубарници, складове, обори, плевни. Пламва огромен пожар, който поглъща махалите от край до край. В огъня изгарят всички къщи, конакът, правителствените учреждения, училищата, църквите и джамията до стария мост. Свиленград е сринат до основи.

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Изготвено от: Иван Чончев