Всеки си е сам майстор в Свиленград до 1926г. След това – глоба дори за лисната вода на улицата

„Съобщава ви се, че съгласно предписание на Министерството на обществените сгради не може да се строи без утвърдени планове. Спрете незабавно строежите и съставете нужните актове по Закона за благоустройството“. С това писмо, изпратено през пролетта на 1920г., старозагорският окръжен управител нарежда на кмета Тодор Хаджидимитров да се противопостави енергично на случаите на незаконно строителство в Свиленград.
Писмото е в отговор на молба от местната управа да се промени регулационният план от 1913г., според който нови постройки на важните улици, кръстовищата и площадите могат да се правят само по архитектурен план, а дюкяните и жилищните сгради на чаршията трябва да бъдат с лице от 8 метра. Като посочва, че изискването за Главната „лишава повече от 100 души от местата им, каквито те, макар и с по-малко лице, са имали по-рано и от което са се препитавали“, общинският съвет отправя искане до министъра на обществените сгради и пътищата да отпадне формалният текст от протокола. С друга молба управата иска да бъдат доставени „10 хил. кг пирони и 50 каси джамове за строежа на много здания в града“. От министерството отговарят, че докато не се вземат нужните мерки, няма да се изпрати дори един гвоздей. През септември същата година градоначалникът е принуден да върне 63 заявления за строителство с мотива, че не отговарят на закона.

Регулационният план от 1913г. дава възможност на Свиленград да се превърне от изостанало ориенталско селище в модерен капиталистически град с магазини, банки, жилищни и промишлени сгради. Изграждат се редица обществени учреждения – училища, ново кметство, съд, околийско управление, читалище, кино. Трябва обаче да минат войните, за да започне съзиданието на новия град. През лятото на 1919г. управата отчита, че след продължителен застой „търговията почва да се повдига и проявява признаци на скорошно засилване“. „Населението взе да се съвзема икономически, след като се свърза със свободна България и железницата без митнишки спънки захвана да доставя разни стоки“, посочва в доклад общинската благоустройствена комисия. В съответствие със стопанския растеж е вдигната таксата в хотелите „Търговски“ и „Комерсиал“.
Няколко години по-късно след продължителни дебати е приет първият благоустройствен правилник на града. В него се посочва, че занапред всяко строителство ще се извършва с разрешение и под надзора на техническото отделение при общината, което се състои от градски инженер, кондуктор-землемер, строител, чертожник, копист, писар и фигуранти. Право на отделението е да осъществява сградополицейски надзор, да преследва с помощта на общинските агенти и пожарната команда нарушенията по закона за благоустройството, да проверява дали представените за утвърждаване проекти и заявления отговарят на закона и наредбите. Освен това службата отговаря за контрола върху строителната дейност в града, следи за качеството на строителните материали, рационалното групиране на отделните сгради, украсата на улиците и площадите.
Съгласно изискванията недвижимите имоти са разделени на 5 категории в зависимост от местоположението им и наличната инфраструктура. Определят се единични цени за всяка категория, такси за регулационните подобрения и реда за отчуждаване, и се съставя таблица за оценка на различните типове сгради. Градските улици се разпределят на чаршийски, първостепенни и второстепенни. От съответната степен се определя и вида на строителството. Задължително условие на чаршията например е сградите да са масивни, не по-малки от два етажа, долепени една до друга и с пълна фасадна дължина според лицето на парцела. За всяка нова сграда се изисква надлежно утвърден архитектурен план. Бедните и бежанците могат да строят по типови планове, изготвени от техническото отделение.

Правилникът не допуска но никакъв начин в сърцето на града да има складове за дърва, въглища, слама и сено, както е било в турско време. Не се позволява също строителството на лимонадени фабрики, дараци и работилници. Те трябва да бъдат разположени „в индустриална зона в края на града“. За да може старите фабрични сгради да се заменят с нови, се забранява каквито и да било поправки в тях. А щом приключи поставянето на бордюрите, всеки гражданин е длъжен да построи тротоар пред жилището си. В случай на неизпълнение общината ще извърши работата за сметка на стопаните, се посочва в наредбата.
По-нататък се определят общи строителни правила. Те са следните: 1) дадените от техническата служба линия и ниво се спазват задължително, 2) с изключение на чаршията никъде не се допуска да се застрои повече от 3/4 от повърхността на парцела, 3) разстоянието между отделните многоетажни сгради не може да бъде по-малко от 5 метра в един и същ двор, а за едноетажни сгради – не по-малко от 3 метра, 4) ако няма обща стена между съседите, нова постройка не може да бъде построена на по-малко от 1.5 метра разстояние от граничната линия. Не се допускат входове с капаци по тротоарите, а отворите за осветление на зимниците трябва да се покрият с тротоарни платна. По тесните улици балконите могат да бъдат плитки с издаденост 40 сантиметра. В по-широките улици се разрешават балкони, но при условие да не стърчат повече от 1 метър към улицата, а предпазният парапет да е висок не по-малко от 80 сантиметра над пода, гласят условията за строителство. Рекламите напречно на улицата се забраняват.
Наредбата за ново устройство предписва допиращите се съседни здания покрай улицата да имат по възможност еднаква височина. Видните по чаршията и главните улици здания трябва да бъдат „архитектурно добре изработени, естетично стъкмени, измазани и боядисани в приятни тонове“. Изборът на стил е индивидуално право, но трябва да отговаря на изискванията за красота, изящност и традиционнната градска атмосфера, записват градските управници. Техническата власт си запазва право да изисква промяна на фасадите на търговски сгради и стопаните са длъжни да изпълнят това в поставения срок.
В новия устройствен правилник е помислено дори за дъждовната вода. Тя не може вече да се излива в двора на съседите. Поради това условие не се допускат покриви с наклон към граничната линия, а сградите трябва да имат улуци и водосточни тръби, спуснати до повърхността на тротоара. В духа на модерните европейски страни се изисква пред всяко здание да се направи градинка, която да се поддържа грижливо, всички имоти да бъдат оградени, а уличните огради да имат „естетическа направа в стила на зданието“. По никакъв повод не се разрешава изливане на употребявана вода върху улицата.
Специално внимание в правилника се отделя на площадите, пазарите и градините. Занапред те ще се поддържат от общината, която ще използва за целта трудова повинност на гражданите, се посочва в документа. Предвижда се чаршията и главните улици да бъдат шосирани, а останалите улици да се застелят с калдъръм. За нарушения на предписанията се определят санкции по Закона на благоустройството. На 5 август 1926г. кметът Стойчо Петров в присъствието на градския инженер Александър Пинчуков, общинския лекар П. Попов, заместник-околийския началник и околийския лекар д-р Страшимир Дочков подписва благоустройствения правилник на Свиленград.

Брат срещу брата в боя

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 30

Брат срещу брата в боя

Българите в турската армия нямат избор – трябва да се бият с „душманите“

Балканската война заварва стотици българи на служба в турската армия. Те са предимно от земите в Тракия и Македония, останали под османска власт след Берлинския договор. „Вуйчо ми Илия Манов беше войник в Одрин. Там служеше и мъжът на нашата съседка Анастасия Недялкова и други още. След падането на Одрин през 1913г. много войници се завърнаха у дома в Свиленград. Дойде си и моят вуйчо. Но мъжът на комшийката не се върна никога и тя остана вдовица“, пише в спомените си Жеко Кашеров.

Обсадна артилерия пристига при Одрин, 3 ноември, 1912 г.

Мъжете с християнско вероизповедание не винаги са били задължени да бъдат войници в армията на султана. На 30 ноември 1875г. Високата порта издава ферман, с който се правят промени в правораздаването, обявява се нова данъчна система, прокламира се равенство на всички поданици. С фермана се дават облекчения при събирането на данъка бедел – откуп от военна служба, въведен 20 години по-рано като военновременна тегоба в натура. Данъка плащали мъжете немохамедани от 16 до 60-годишна възраст. След младотурската революция през 1908г. военният данък бедел е отменен. Християните от всички градове и селища в пределите на османската империя, в това число и Мустафапаша (Свиленград), са заставени да служат в армията. Те вече нямат право на откуп от военна повинност.

Военната служба е 3 години. Заради лошата храна и условия българите бягат от турските казарми. Те дезертират въпреки големия риск, на който са изложени. В много случаи войниците не се завръщат по родните си места при своите родители. По тази причина със специално писмо от 6 юни 1912г. Екзархията в Цариград съобщава на българския министър на правосъдието, че искането й да се смекчи военната служба на българите не е удовлетворено. „У християните, се посочва в документа, с това се роди убеждението, че повикването им във войската преследва друга цел, не еднаква с оная, що се гони в прокламираните конституционни принципи“.

Вестник  попаднал в ръцете на един ранен , който съобщава за голямата победа при Люлебургас

През есента на 1912г. много българи от градовете и селата под османска власт са мобилизирани в турската армия и изпратени на фронта да се бият срещу България и нейните съюзници във войната Сърбия, Гърция и Черна гора. Турската пропаганда убеждава войниците, че под знамето на султана всички негови поданици защитават общото отечество – Османската империя.

Атанас Вапцаров от Мустафапаша служи като млад войник в 11-а пехотна низамска дивизия, 32-и алай. След мобилизацията в Турция дивизията е прехвърлена незабавно от Дедеагач (дн. Александруполис) в Одрин. На 22 октомври 1912г. няколко табора от низамската дивизия влизат в боя по поречието на Тунджа. Поделението на Вапцаров се включва в сражението под силен насрещен огън на българската артилерия. Турците не издържат и напускат позициите си. Още същия ден дивизията е преместена в укреплението Папаз тепе край село Мараш, но на 29 октомври е разгромена и отстъпва без ред на изток. При падането на Одрин Атанас Вапцаров и неговият 32-и алай се бият в околностите на село Черкезкьой с 12-и български полк, сочат сведения на военните архиви.

Капитан Андреев , загинал геройски в първите дни на войната с лого

Иван Кожухаров и Васил Хаджиколев са прехвърлени в Одрин с още стотици българи, гърци и евреи на служба в турската армия за защита на старата османска столица.

Като войници на падишаха двамата свиленградчани са длъжни да изпълняват заповеди за отблъскване на „неприятелските” войски. След 3 месеца обсада поделението им остава без провизии. За да не умрат от глад като много от своите аскер аркадаши, редниците Кожухаров и Хаджиколев ядат тайно семе от метла, което те намират във военен склад. Със затягането на обръча около Одрин комендантът на крепостта Шукри паша издава заповед да се отнемат пушките на всички християни войници. Командващият прави обиколка на полковете, за да провери лично дали заповедта е изпълнена. Повечето българи са изпратени по военни складове, фурни и разни работилници при едно условие – да нямат достъп до огнестрелно оръжие, което биха могли да обърнат срещу турските войници и офицери.

Някои успяват да се предадат на българската армия. Една нощ нашите войници в окопите край Чаталджа са изненадани от викове: „Ние сме българи, ние сме българи!“ на тичащи срещу тях турски низами. Отведени при началството, те казват, че са българи от Мала Азия. Били са мобилизирани да служат в аскера, но избягали. Войниците казват още, че след големи премеждия и при голям риск за живота си стигнали до фронтовата линия.

Онези, които нямат възможност да избягат от знамето на полумесеца, започват да отстъпват заедно с турските части. Един от тях е Димо Данчовски. Отрядът му, в който има и няколко свиленградчани, е изнесен на позиции западно от Одрин, но претърпява тежко поражение от настъпващите български войски. „От Кулелибургаз стигнахме в Узункьопрю, после в Бабаески. На войната сякаш се виждаше краят. Турците бягаха кой както може – голи, боси, гладни. Градовете и селата, през които минавахме, бяха пусти. Нямаше почти никакви хора. Виждахме стока, разпиляна по улиците, и глутници скитащи кучета. Турските войници крещяха: „Качин, душман гелиор!“ (Бягай, врагът идва!). При непрекъснато отстъпление и без почивка, капнали от умора, стигнахме Люлебургаз“, пише за драматичните събития Данчовски.

Разбити напълно от българската войска, войниците християни мислят как да се спасят от гибел. Един от начините е да минат на страната на “врага”. „Тук при отстъплението много българи можаха да се предадат на българската армия – едни с кръстене, други с викане отдалеч на български. Ние не можахме, продължихме да бягаме и така се добрахме до град Чорлу“, отбелязва Данчовски. “ Във войнишкия му тефтер следва описание на краткия престой на разбитите турски подразделения: „От 10 дена нямаме хляб. Тук-там намираме някой кочан царевица и тръгваме из полето да търсим още. На железопътната гара – в чакалнята и на перона, всичко е застлано с трупове на умрели от холера – над 500 души. Един фелдфебел ги удря по лицето и ръцете, за да установи дали са мъртви. След това ги товарят на коли и ги откарват по пътя.“

„От Чорлу няколко българи успяхме да се придвижим до Цариград. Отидохме до църквата „Св.Стефан“, където ни дадоха храна и цивилно облекло. Вече свободни, намерихме руското консулство. Там получихме по 2 лири и ни казаха, че временно ще бъдем настанени в манастир. Не мина много време, снабдиха ни с руски паспорти и с параход потеглихме за Одеса. Оттам с друг параход пристигнахме във Варна и всеки си тръгна за родното място. Български войници се завърнахме: трима от село Петковци, Смолянско, 10 души македонци и 7

от Свиленград.“ Така завършва разказът на редник Данчовски за участието му в Балканската война.

От зандана – на заточение в Синап кале

Георги Катранджиев не служи нито в българската, нито в турската армия. През цялото време на войната е в затвора. Ето какво пише в подаденото от него на 17 март 1944г. заявление за отпускане на пенсия до председателя на Илинденската организация в София:

„Още преди 1903г. се числях в редовете на Вътрешната македоно-одринска организация. След въстанието ми се възложи да бъда куриер между Свиленград и Одрин. През лятото на 1912г. бях арестуван от турските власти. Обвиниха ме, че съм поставил взрив в едно турско училище, което не беше вярно, и ме откараха в затвора. Там ме свари Балканската война. В затвора останах до 13 март 1913г., когато Одрин падна и нашите войски влязоха в града. Назначиха ме за градски агент при община Одрин, но при нашествието на турците през юли същата година бях наново задържан и изпратен, без да бъда съден, на заточение в Синап кале (Азия). Оттам ме освободиха по застъпничеството на цариградския ни пълномощен министър г-н Андрей Тошев и през декември 1913г. се завърнах в Свиленград.“

Проф. д-р на химическите науки Елена Киркова

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 29

Свиленград нараства два пъти след масовото изселване на българи от Тракия

„Току-що пристигнали бежанци от Ениджия, Урумбегли и Бунархисар, Лозенградско, разправят ужасни работи, вършени от турците, които просто сковават човешкия ум, вледеняват сърцето и го карат неволно да тръпне и заедно с вас да пита възможно ли е наистина. Но, уви, това не е сън, а грозна действителност“, докладват на министър-председателя Васил Радославов на 2 октомври 1913г.

Бежанци , изселени от Демир Хисар , на гара Свиленград , 1925 г

Подложени на убийства, изтезания, грабежи и жестоко преследване по време на Балканската война, българите от Одринска Тракия напускат домовете си и търсят спасение в свободните части на своето отечество. Комисията Карнеги посочва, че турската армия унищожава или прогонва население от 15 690 души само в Малгарска и Хайроболска кази. Десетки хиляди българи са прогонени от Западна Тракия. Много от тях умират по пътя от глад или въоръжени нападения. „Плачевно е положението на всички ни, заявяват изгнаниците до българското правителство, защото средствата, с които разполагаме, са твърде оскъдни, а помощта, която ни се дава от държавата или благотворителни дружества, е нищожна. Принудени сме да живеем в открито поле – без подслон, храна и завивки. Всекидневно погребваме умрели и наред с построените колиби вече и толкова гробове стърчат“.

Бежанки от селата Башклисе и Каяджик (Западна Тракия) в Свиленград , 30-те години на XX в

Бежанците се настаняват из разни краища на България, но предимно в южните гранични окръзи. През октомври 1913г. е образувана смесена българо-турска комисия, която да се занимае с подслона на прокудените „отсам и оттатък новата граница между двете държави“. Постигнато е споразумение, останало в историята като Одринско съглашение, според което българските бежанци от Лозенградски и Одрински санджаци трябва да бъдат настанени в изпразнените турски села, намиращи се в отстъпените на България територии от Тракия, тъй като техните села са заети от мюсюлмански бежанци, дошли от споменатите земи. Договорът формално гарантира свободното завръщане на българите, пропъдени от земите им. На практика обаче поради политиката, провеждана от турските власти, това се оказва невъзможно.

Още с преминаването на първите бежанци през границата българското правителство се разпорежда добитъкът и покъщнината им да бъдат пропускани без мито. Сформирани са специални комисии със задача да се грижат за посрещането и подслона им. Под формата на свръхсметни кредити се отпускат на няколко пъти средства за прехрана, които се оказват крайно недостатъчни. Бежанците идат голи и боси от райони, отдалечени на стотици километри. Те са гладни, измъчени, без покрив над главата си, имущество и каквото и да е препитание. В Свиленград е устроен лагер от болнични палатки за настаняването им, тъй като градът и околните села са опожарени. През Междусъюзническата война местните жители напускат масово своя дом и се отправят към вътрешността на страната, за да станат част от хилядите български бежанци, изпитали горчивия залък на страданието. Завърнали се подир оттеглянето на турската войска, те намират къщите си изравнени със земята и нямат друг избор, освен да започнат живота си от начало. Въпреки тежките условия управата на града заявява, че ще прибере всички изгнаници, прокудени от родните им огнища.

Бежанци на път

Заселването на големи групи от хора в разорения до основи град е съпроводено с изключителни трудности и лишения, свидетелстват запазени сведения от онова време. С официално писмо кметството моли тиловото управление на армията да се отстъпят червата на животните, които се колят от военните, „за да се извлече полза за населението и новите заселници“. Общинското управление отпуска известни суми за поправяне на по-здравите турски къщи, където да се настанят пристигащи бежанци. Понеже постройките не стигат, се взима решение да започне строителство на дървени бараки. В началото на февруари 1914г. кметът Христо Хаджиниколов е командирован в София да моли министъра на вътрешните работи за строителен материал.

За решаването на сложните проблеми през пролетта на същата година са приети „Временни упътвания“ за настаняване на бежанците. Желанието на правителството е да настани страдалците в новоосвободените земи, като за целта се използват изоставените там безстопанствени имоти на забегнали турци и гърци, държавни, обществени, църковни и вакъфски земи. На местните власти е наредено да обяснят на бежанците, че “ няма да бъдат настанени в стара България“. Скоро след това в Свиленград е сформирана международна комисия на Червения кръст.

Заселването в т. нар. нови земи има за цел да даде подслон на бежанските семейства и да им се предостави възможност за препитание. Основните правила, по които комисиите се водят в своята работа, са следните: бежанците да се настаняват в села и градове със сходни на родните им места стопански и климатични условия, хора от едно и също село да се заселват по възможност заедно, на едно семейство да се дава по едно жилище с принадлежащия към него двор и стопански сгради и най-малко толкова земя, колкото е имало по-рано едно средно стопанство в селото. Най-важното е да им се даде колкото се може по-скоро земя. Помощите от държавния кредит се предвижда да се раздават до 1 април 1914 г. След тая дата всеки трудоспособен бежанец е длъжен да се захване с работа и да изкарва сам прехраната си. Изключение се прави само за сираци до 14 години, вдовици с малолетни деца и инвалиди. Тъй като бежанците нямат достатъчно работен добитък, инвентар и сечива, им се разрешава да образуват временни сдружения (кооперации) за задружна обработка на земята.

През 1914г. градът е сполетян от наводнение, голяма част от посевите са унищожени. Общинската управа не може да събере от населението възложените му налози и берии, а това поставя финансите в извънредно трудно положение. Липсват даже средства за заплати на чиновниците. В търсене на изход от трудната ситуация кметът Димитър Попмилев настоява в касата на общината да влезе връхнината върху данъка на военните чинове по време на Балканската война. Положението се влошава рязко през зимата на следващата година. „Деца, жени и старци скитат гладни по улиците и подлагат ръка за милост, а други удариха на грабеж“, пише вестник „Народ“. На много места тълпи от гладни бежанци разграбват фурни и складове с брашно. Вестник „Нова България“ съобщава за „глад и мизерия в Свиленград“. Според изданието някои изселнически семейства се хранели веднъж на два дни. Околийският началник поискал да изсели бежанци от село Харалагюн, Малгарско, но те заявили следното: „По-добре да ни избият, отколкото да ни разкарват отново“.

Властите се опитват да решат бежанския въпрос с осигуряване на прехрана и възможности за бързо построяване на къщи, закупуване на земеделски инвентар и добитък. Под гаранцията на държавата е отпуснат заем за населението „покрай старата граница и в новите земи, а също и на бежанците преселници в тия райони” Максималният размер на сумите е 1 000 лева на домакинство с падеж най-малко до една година и с право на продължение още две години. На бежанците се правят някои улеснения и им се дават известни привилегии. Ония, които желаят да се преселят от старите предели на България в новоосвободените земи, имат право да пътуват безплатно по жп линиите. От пострадалите бежански семейства не се вземат новобранци, дава им се възможност да закрепнат, да си направят къщи, да засеят нивите си.

На 28 септември 1915г., малко след обявяването на мобилизацията за Първата световна война, Свиленград е изваден от Старозагорски окръг и е предаден към новосъздадения Одрински окръг. Председател на тричленната комисия за управление на града става Драгия Ненчов, а негови помощници – Димитър Сидеров и Георги Стоев, който скоро след това заминава на фронта. Общината купува от Анастас Георгиев, Панайот Янев и Никола Атанасов 600 хляба и 91 кг сирене и ги изпраща за пострадалите от бомбардировките в Дедеагач (дн. Александруполис). Изготвя се точен списък на раздадените парцели на бежанците и същевременно започва снабдяване с нотариални актове на собствениците на имоти, добити по закона за благоустройство на новите земи. Регистрите отчитат двойно увеличение на населението – в края на 1915г. жителите на града са вече 8 152 души.

Фонд „Башклисе“ губи облигации за 2.5 млн. лв

Изготвено от: Иван Чончев

Одрин или Адрианопол , както още е известен от историческите данни , е град с богата история и много забележителности , които си заслужава човек да види .

По Римско време градът е бил малко Тракийско селище , което е прекръстено на Адрианопол от Римският император Адриан . На гръцки това се превежда като Адрианов град . Преди градът да бъде завладян от римляните е носел името Ускудама , като това е била и първата столица на Одринското царство . Градът е превзет от Османската империя през 1369г. и е тяхна столица до падането на Цариград през 1453г.

След този период историците твърдят , че Одрин е служел като втора столица , като голяма част от султаните предпочитали да управляват Османската империя , именно от Одрин . През далечната 1700 и 1760г. Одрин е бил четвъртият по-големина град в Европа с население над 370 хил. души .

По време на Руско-Турската война , Балканската война и през Втората световна война , Одрин е почти унищожен и голяма част от населението изчезва .

Днес Одрин е възвърнал целият си блясък и заслужава да се разгледа .