Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 26

Еленке, ти не си туркиня

Българско момиче се изгубва през войната. Спасяват го турци

В този текст от поредицата „Изгубеният Свиленград“ ще ви разкажем истинска история за едно момиче, останало само през Междусъюзническата война. Момичето е съвсем малко, когато баща му по неизвестни причини го изоставя и тръгва с колоните бежанци към пределите на стара България. Той не знае, че след няколко месеца дъщеря му ще стане туркиня. А след няколко години – отново българка. Една невероятна драма, разиграла се през съдбоносната и изпълнена с превратности 1913г. Това е драмата на Свиленград в един човешки живот. Главна роля в нея играе не омразата, етническата непоносимост и религиозният фанатизъм, а състраданието. Милостта и състраданието като в приказка с щастлив край спасяват живота на малката девойка.

Палатков лагер по време на междусъюзническа война 1913

През лятото на 1913г. житната реколта е богата, но няма кой да я прибере в хамбара. Земеделските стопани като във филм на ужасите са изоставили своите ниви в разгара на жътвата. Пшеницата гори в летния зной и рони едри зърна по земята. Тук-там из полето се виждат ожънати снопи, които чакат някой да ги овършее. В началото на юли същата година хиляди българи от Източна Тракия са прогонени насила от имотите им и тръгват към България да търсят спасение. Когато става ясно, че Одрин е завзет отново от турски войски, в Свиленград настъпва суматоха. Всички хукват да бягат. Едни отиват на железопътната гара, за да заминат с влак към вътрешността на страната, други товарят каруци с храна, завивки, облекло, посуда и бързо напускат града. Онези, които нямат волски или конски впряг, потеглят с една бохча на рамо. Пътищата са задръстени от народ, коли и овце. Изведнъж се разнася слух, че турците идат. Ужас и паника обхващат бежанците. Те удрят на бяг към насрещните баири. Постепенно тревогата отминава, хората се събират на групи и хващат пак поводите на конете и воловете, за да продължат в облаци от прах към България.

В обезлюдения град остава само 6-годишното сираче Еленка Сазлакова. Майка й Хрисо от 3 години е в гроба, а баща й Михаил е заминал далече с бежанския керван. Малкото момиче трябва да наглежда баба си, която с възрастта е с влошено зрение и не вижда почти нищо. След няколко дни старата жена умира и Еленка остава съвсем сама. Тя дълго плаче, после излиза от къщи и тръгва без посока из опустелите градски улици. Случайно там минава семейство турци. Те се опитват да утешат разплаканото дете, като го вземат със себе си на вършитба. Малкото момиченце не пита чии снопи вършее семейството – свои или чужди. От време на време то скача от диканята и отива в бащината си къща, но като не намира там никого, се връща плачешката на хармана. Минават дни и Еленка заживява при турците като тяхна дъщеря. Те я наричат Фатие.

През септември след дълги преговори в Цариград е подписан мирен договор, според който Турция си връща Източна Тракия, а България получава Свиленградско, Малкотърновско и част от Странджа. Турската войска под предводителството на Енвер бей се оттегля по шосето към Одрин. С аскера тръгва заедно с придобитата българска щерка и младото семейство турци. Никой повече не вижда Еленка. Завърнали се в опожарения град заедно с другите бежанци, нейните роднини и вуйчовците и – Илия Манов и Димитър Манов, започват да я търсят. Но градът е разрушен до основи от отстъпващите турски военни подразделения, а от Еленка няма и следа. След дълго издирване братя Манови научават, че племенницата им е отведена в Одрин. На другия ден сутринта Илия се отправя за там с надеждата да я намери жива и здрава и да я върне у дома. Той дълго обикаля из одринските махали и сокаци, оглежда чаршииите, приютите и пазарите, наднича през високите дувари на дворовете и пита случайно срещнати минувачи дали не са видели малко момиче с хубава дълга коса и светли очи, но напразно. Илия Манов не се отказва. При всеки удобен случай той отива в Одрин и околните селища от вилаета да търси изгубената девойка. Успява да се свърже с познати нему отпреди местни жители и ги моли, ако видят случайно някъде клетото дете, да му пратят хабер да дойде да го прибере.

Снимка от междусъюзническата война

Развръзката на тази драматична история настъпва след цели 7 години. През 1920г. по силата на международен договор Одрин и големи части от Тракия са предадени на Гърция. Изплашени от преследване и насилие, много одрински турци напускат домовете си и тръгват в различни посоки. Някои се отправят към България. Сред бегълците е и семейството на Еленка. Скоро след това Илия Манов получава вест, че детето на сестра му е потеглило с родителите си от Одрин към Нова Загора. Ето как съвременници описват случилото се после:

„Илия Манов намерил това семейство, говорил с бащата и се разбрал с него да му даде известна сума пари в знак на благодарност за това, че се е грижил за детето, като го е хранил и обличал. Еленка обаче след толкова години не можела да повярва на това, което и казали. Тя не искала да се раздели със своите родители, с братята и сестрите си. През времето, когато е била при турците, девойката забравила майчиния си език. Затова Манов разговарял с нея на турски. Той й казал: „Еленке, ти не си туркиня. Ти си българка, а аз съм твоят вуйчо Илия. Върни се отново при нас“. Младото момиче се доверило на думите му, едва когато същото потвърдили нейният втори баща и мащехата й. Те признали пред нея, че тя не им е истинска дъщеря и името й не е Фатие. Тогава Еленка прегърнала вуйчо си и взела да плаче. От магазините в Нова Загора той й купил красива бяла рокля, бонбони и локум. След това двамата се качили на файтон за гарата, за да потеглят с влак към Свиленград“.

Завръщането на Еленка Сазлакова, която съгражданите и смятали за безвъзвратно изгубена или мъртва, е едно от най-вълнуващите събития в Свиленград през 1920г. Всички нейни роднини и близки се събират, за да я посрещнат и поздравят със завръщането и. Те носят подаръци на девойчето. За щастливата развръзка в църквата „Св. Троица“ е отслужен благодарствен молебен, двамата и вуйчовци колят теле за нейното спасение. Първоначално Еленка живее в къщата на Илия Манов, после отива при баща си. „Дълго време не можех да проумея, че действително съм българка. Но си спомням, че когато бях в Одрин, децата ми викаха „гяурко“. А като почнах да ходя на училище в Свиленград, съучениците ми ме наричаха „туркиня“. Това тя разказва след години на своята първородна дъщеря Анастасия. Въпреки че е на 13 години, записват Еленка Сазлакова в първо отделение на основното училище в квартал Канакли. Девойката бързо се научава да говори и пише на български, но в четвърто отделение напуска училището, за да започне работа.

Брат и сестра се даряват

Когато навършва време за женитба, Еленка Сазлакова се омъжва за Пейчо Мутушев, по занятие коларожелезар. Чеизът за годежа си тя прави с помощта на вуйна си Златка. През 1928г. се ражда първото дете на семейството – Анастасия. След 4 години се появява и Павел. Дъщерята Анастасия си спомня един много интересен епизод от живота на своята майка, споделен от самата нея. В края на 40-те години в Свиленград пристига турчин, който се представя за Мустафа Чобаноглу, служител в турските железници. Мустафа пита за Еленка, за която казва, че била прибрана от неговото семейство през балканските войни. Аз съм неин брат от Одрин, казва той и си заминава. При второто идване в Свиленград Еленка се вижда със своя заварен брат. В присъствието на полицейски служител тя му дава подаръци, които да занесе на майка си, баща си и другите братя и сестри от семейството. Мустафа обещава пак да дойде, но повече не го виждат. След женитбата Еленка Сазлакова приема фамилното име на мъжа си. Тя работи почти през целия си живот като санитар в градската амбулатория. Умира на 84-годишна възраст в Свиленград.

Спас Добрев се спасява от ада Булгаркьой

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 16

Хуриет: враговете сядат на една маса

 Властта строи театър за представления и забави. Сензационна поява на кадъни без забрадки

С лозунга „Хуриет” (свобода) на 10 юли 1908г. младотурската партия извършва преврат. В основата е комитетът „Единение и напредък“, който намира много привърженици сред офицерите в армията. За кратко време метежът обхваща почти цялата османска държава. Султанът е принуден да възстанови конституцията от 1876г.

Младотурците се обявяват за ревностни последователи на идеите на Мидхат паша. Тяхната цел е да ограничат властта на султана и да реформират разлагащата се Турция като конституционна монархия, но в духа на турския буржоазен национализъм.  Прокламираните от младотурските ръководители свобода (хуриет), справедливост (адалет) и равенство (мюсават) действат привлекателно върху поробените в империята. ВМОРО взима решение да преустанови временно своята дейност. Българските чети слизат от планините, посрещнати с цветя и възторг от местното население. Те доброволно се разоръжават.

Джамията при турските казарми в местността Якъка , 1903 г.

 В Мустафапаша кръвните душмани дори сядат на една маса, както е запечатано на тази историческата снимка, която виждате на страницата. Хуриетът разхлабва оковите и вдъхва на българите големи надежди. На площад „Гьолджука“, където са събирали говедата за паша (днес там се намира общинският кооперативен пазар), е устроен митинг за посрещане на освободените затворници от Одрин. Мегданът е препълнен с народ, скандират се лозунги „Яшасън хуриет!“ (Да живее свободата!). По терасите и прозорците хората висят като гроздове, един чердак пропада под тежестта на множеството зяпачи.

На 14 август същата година, демонстрирайки желание за ново, отворено поведение към съседна България, делегация от представители на местните власти начело с подполковник Хасан бей посещава Харманли. Визитата е върната след две седмици – около 60 харманлийски граждани, закичени с трикольорни лентички на ревера, пристигат с влак в Мустафапаша. Гостите са посрещнати тържествено на гарата. Какво правят още жителите на града по време на младотурската революция разказва Анастас Разбойников, един от свидетелите на паметните събития.

След Хуриета като че ли турската власт вече не съществуваше. Полицията, толкова страшна до вчера, беше гледана с пренебрежение и никой не се страхуваше от нея. Весело беше на всички. Весело беше и на младите турски офицери от местния гарнизон. Те говореха свободно и открито при среща с гражданите, посещаваха кафенетата и общуваха с местната интелигенция,  пише Анастас Разбойников, който по това време е на 26 години.

В салона на Канаклийското училище, където се прави събрание, той изнася сказка за младотурската революция. Ораторът говори за конституцията на Митхат паша от 1876г. и  положението в Турция след Хуриета, прави паралел на събитията и заявява, че са необходими дълбоки промени в законодателството. Митинг е свикан и в градината край Марица, където говори Димитър Катерински. Там става спречкване между домакините и гости от Харманли, тъй като някои от тях се обявяват против преврата.

Български военни обози минаващи през  Мустафа паша  Свиленград 1912г.

 На събранията често присъстваха турски офицери. Даваха се и забави с участието на градския оркестър. В повечето случаи посетители бяха няколко души от стрелковия батальон (нишанджи табор), които се отличаваха със зелените гайтани  на панталоните и куртките. Те с удоволствие се хващаха и на хорото. По-рядко идваше председателят на местния младотурски комитет майор Алеадин ефенди, който беше мълчалив и въздържан, отбелязва Анастас Разбойников.

Не помня по какъв случай – някакъв турски празник или друго, една група се явихме при каймакамина да го поздравим от името на българското население в града. Казахме му няколко приветствени думи. Той изглежда остана доволен и извика: „Яшасън османлълар!“. Това много ни смути. Защото ни нарече османлии, а ние се явихме като българи. По това време се яви и държа доклад в салона на училището д-р Риза Тефик от централния младотурски комитет „Единение и напредък“. Той беше кандидат за депутат от Одринския санджак, в който влизаше и Мустафапаша. Тефик беше много либерален и демократ. Такъв се прояви и в словото си. Обаче по-късно беше изключен от комитета и арестуван, спомня си Разбойников. В Мустафапаша той вижда усилията на местната власт да бъде в крак с промените, настъпили след извършения държавен преврат срещу султан Абдул Хамид.

„Хуриетското време в Мустафапаша се използва като време на свобода и свободно изказване и без политически преследвания от страна на младотурската власт. Общината построи набърже една театрална сграда, в която се дадоха представления, демонстрации и забави. Сградата беше на открита местност, съвсем паянтова, повече от местен материал и неизмазана, а подът беше застлан с пясък. Обясниха, че „театърът“ ще се ползва само за официални нужди. Една арменска трупа от Цариград представи патриотичната драма „Ватан“ (Отечество), забранена и преследвана досега от османската власт. В ролите бяха само арменци и арменки, които говореха, както всички арменци в Турция, на хубав турски език. И българи, и турци ръкопляскахме в края на всяко действие. Особено впечатление ни направи арменската артистка в ролята на млада туркиня да говори така свободно и открито с мъже, при това без никакво фередже на главата. Тя беше облечена със зелена копринена рокля и нагиздена с гривни, пръстени, обеци, гердан и цвете в косата. Това беше наистина чудо за българите, които не бяха видели открита кадъна. Трупата даде и други представления на турски език, все европейски комедии и забавни игри”, посочва Анастас Разбойников.

След арменския театър жителите на малкия град на брега на Марица имат възможност да видят истински цирк: „От България пристигна един атлет с жена си. Представи ни се с името Балкански. И той даде в същия театър забави и си показа силата: свиваше дебели пръчки от желязо, разкъсваше на две цяло тесте карти за игра и по едно време постави на корема си воденичен камък. Балкански демонстрира мускули и в салона на Червеното училище при църквата „Св. Троица“. Поискаха да видят силата му и някои кадъни, но турците не ги пуснаха да влязат в училището.

Директор на режията (тютюневия монопол) в Мустафапаша по това време беше Рифат ефенди – либерален турчин, следвал във френски колеж. С мои приятели му ходехме често на гости. Жена му приготвяше много хубави мезета – смразена пача, варени пилета, салати. Черпехме се с ракия и приказвахме свободно на всякакви теми. Когато си пийнехме повечко, Рифат падаше на колене, кръстеше се и казваше молитва за Санта Мария на френски. Той си позволяваше това само когато в компанията не присъстваше граничният подполковник Хасан Хюсню. Много пъти Рифат ни казваше, че тази вечер ще дойде при нас и жена му. Но това не ставаше, макар ние търпеливо очаквахме да я видим и при всяко отваряне на вратата се надявахме тя да се появи на прага.

При един гуляй Рифат нареди да дойде и атлетът Балкански. Събрахме се в познатата стая и седнахме около масата, отрупана с мезета и напитки. След малко домакинът сдипли едно перде на страничен прозорец и представлението започна. Но ние не виждахме какво става в съседната стая, беше тъмно там. Балкански накъса тесте карти. После стана прав, зави около ръката си дебело желязо и след това го опъна като въже. Колко кадъни бяха в стаята не можахме да разберем. Когато Балкански изправи желязото, се чу: „Ай-ай“. И повече нищо. Представлението свърши”.

Анастас Разбойников – живота и делото на видния историк

Изготвено от:Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 14

Не позволяват тръби в градския оркестър

 Диригентът Александър Попов лежи в затвора за комитаджийска музика

 В градската градина някога духовият оркестър свири всяка събота и неделя. Вестниците от 40-те години на миналия век не пестят суперлативи за бенда, като отбелязват, че изпълненията му са любимо забавление за жителите и гостите на града. Хората се наслаждават на класическа и популярна за времето си музика, танцуват, разхождат се или просто слушат. Оркестърът свири в ритъма на новия град, който, макар и беден, винаги държи да бъде модерен и представителен.

Духовият оркестър 1923 г

 Вестник „Граничен хоризонт“ представя друга версия за свиленградския оркестър, според която той е сформиран в годините на социализма. Авторът на статията пише, че ако се върнем четвърт век назад, ще видим „в основата на всички начинания“ Костадин Манов. Заедно със свои приятели той споделил идеята си за създаване на музикална формация със секретарката на тогавашния околийски комитет на БКП Катя Катеринска. И тя, „вслушана в трептенията на народните маси”, откликнала радушно, дала била съгласието си.

Надявах се някой да опровергае измислиците и да разкаже истинската история на групата, която води началото си още от времето на Османската империя. За голяма изненада миналата година бяха организирани чествания за 50(!)-годишен юбилей на градския духов оркестър.

Градският оркестър в Свиленград е на повече от 100 години. Той е замислен от Александър Попов и други младежи при ученичеството им в Одрин и е основан от тях след завършване на гимназията, вече като учители, през юли 1899г. Първите музиканти в него са: Александър Попов – цигулка, Петър (Пашон) Дограмаджиев –  цигулка, Иван Карагьозов – цигулка, Борис Янаков – цигулка, Георги Пънделов – цигулка, Георги Стоев – цигулка, Милчо Георгиев – цигулка, Васил Хаджиилиев – флейта, Георги Тотев – флейта, Желязко Метларов – флейта, Христо Марашлиев – контрабас, Тодор Иванов – тъпан и Георги Трифонов – барабан. По професия по-голямата част от  оркестрантите са учители, търговци, занаятчии и обикновени земеделци.

Оркестърът е изцяло струнен. Другояче не може и да бъде, защото турците смятат медните инструменти за привилегия на военните оркестри. „Медните тръби се считаха за нещо изключително военно, до което не биваше да се докосне обикновена човешка ръка. Ние знаехме, че ако бяхме вмъкнали тръба сред инструментите, щяха да ни разтурят“, отбелязва диригентът Александър Попов в своите спомени, публикувани по-късно. Той е един от тримата синове на поп Мавроди Гочев, който до 1905г. е архиерейски наместник и председател на общината при църквата „Св.Троица“. Затова е известен и с името Александър Попмавродиев.

Оркестърът на свиленградското читалище

 По онова време – в края на 19 и началото на 20 век, в Одрин има няколко чалгаджийски групи и оркестър при българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, който изпълнява модерен репертоар. В Мустафапаша турският полк разполага с военна музика. Всяка вечер гарнизонният оркестър свири шаркии и маанета, но тия ориенталски мелодии не допадат на местните младежи. Те копнеят за друга музика.

Новината за създаване на градски бенд въодушевява по-будните свиленградчани, които на драго сърце подпомагат закупуването на нужните музикални инструменти. Парите обаче не достигат. Тогава един от музикантите – фотографът Пашон Дограмаджиев, се залавя сам да направи липсващите инструменти. За почуда на целия град Пашон изработва контрабас, барабан и тъпан, а за себе си – цигулка.

Първите публични изяви на оркестъра са посрещнати с истински възторг от гражданите. Властите са учудени. Ето какво си спомня за дебюта ръководителят на групата Александър Попов: „Изненадахме турците не толкова със самата музика, колкото с групирането си около нея. Те приемаха музиката като средство за мохабет и никак не вярваха, че с нея може да се причини зло на държавата. Съвсем не подозираха, че чрез музикалните звуци може да се върши и политика, да се приканва раята към бунт. Неведнъж ний сме свирили „“Жив е той“, „Тих бял Дунав“ и други революционни песни ей така, на мохабет пред турци, привлечени при нас от музиката във време на упражнения. И тия наивни мохабетчии винаги оставаха доволни“.

Турските управници се радват, защото обичат да слушат музика. От друга страна, те виждат, че местната музикална формация е далеч от маршовете на военния гарнизон. Въпреки това на младежа Михаил Делибозов, който по това време е на служба в градското управление, е забранено да участва в оркестъра.

През 1900-1901г. Александър Попов се записва студент в София, където събира музикална литература от различни оркестри. Репертоарът на групата се обогатява с откъси от опери, увертюри, песни, танцова музика – валсове, полки, кадрили, а също и с български хора и ръченици, народни и други мелодии. Заинтригуван, капелмайсторът на турската военна музика иска да се запознае отблизо с българските „чалгаджии“. Заедно с оперите Попов му дава и няколко китки от български революционни песни. Много скоро, за приятна изненада на гражданството, турският оркестър почва да ги свири по държавни тържества и веселия на народа  – възшествия на султана, на рождения му ден и други дунанми. И турците харесваха тия български хави, отбелязва диригентът.

Въпреки добрите отношения властите арестуват Попов. Той е задържан през юни 1903г. след атентатите на железопътния мост при Чермен иОтоманската банка в Солун. Срещу диригента са повдигнати дузина обвинения. Едно от тях е, че е организирал музика по чисто политически подбуди, която е служела на революционната организация. Александър Попов е осъден на пет години затвор, но излежава една, поради дадената амнистия през 1904г.

Арестът нанася тежък удар на градския оркестър. Минават няколко години, преди да се възстанови неговата дейност. По-късно към състава се присъединяват Митю Карагеоргиев, Желю Кожухаров, П. Чекичев, В. Митев и Атанас Тилкиджиев. Извън позволените турски и европейски късове музикантите разучават „Шуми Марица“, „Марсилезата“ и „Юнашки марш“.

Истинско преображение на оркестъра настъпва след революцията на младотурците през  лятото на1908г. За големите промени Попов пише следното:  „Най-после ние превърнахме групата в чисто духова музика с медни инструменти. Но това се осмелихме да сторим едва подир Хуриета, когато се дадоха „всестранни и широки свободи“. Все в същото време се бяхме даже осмелили да се обърнем за упътване към сина на турския капелмайстор – Риза ефенди. Той благосклонно посрещна молбата ни и няколко пъти идва да ни упражнява с тръбите. Даже участва с нас в една литературно-музикална вечеринка, свирейки скрит зад кулисите на сцената, за да не го види каймакаминът“. Това разказва в спомените си основателят и ръководителят на свиленградския оркестър Александър Попов.

Цигулка и контрабас за музиката в Лозенград

Оркестърът при Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”, ръководен първоначално от арменеца Максут, а след това от унгареца Михай Шафран, Михаил Балджиев и Иван Димитров, ражда модерни музикални групи едновременно на две места. През 1899г., след завършване на гимназията, Александър Попов и Димитър Груев основават оркестри в Свиленград и Лозенград. Двамата – приятели и отлични цигулари, си помагат при сформирането им. Попов дори изпраща цигулка и контрабас в Лозенград. 3 години по-късно диригентът Димитър Груев е арестуван и изпратен в затвора за участие в т.нар. афера Керемидчиоглу. Останал без своя музикален ръководител, оркестърът се разтуря.

Свиленград се облага сам с училищен данък преди 120 години

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 13

Свиленград се облага сам с училищен данък. Преди 120 години

Класните стаи не достигат за всички ученици, приемат само по-едрите

През 90-те години на 19 век позападналите след Руско-турската война училища в Свиленград се въздигат отново. Този напредък е постигнат с последователни и енергични действия на българската църковна община, настоятелството на училището при храм „Св. Троица” и даскалите.

Директорът Ст. Разбойников и учители от прогимназията през 1920 -1921 г

 Назначеният за главен учител Георги Фотев успява за няколко години да превъзмогне изоставането и да нареди училищата до едни от най-добрите просветни средища във вилаета. По-късно за извършените успешни реформи той е издигнат от Екзархията за главен инспектор на българските школа в Одринско. Неговото място заема Георги Саманджиев, който през 1894г. завършва Солунската българска мъжка гимназия „Св.св. Кирил и Методий”. По-долу поместваме част от спомените му за това как са се учили децата в Свиленград по онова време и колко силно е било желанието на техните родители да ги видят образовани.

През 1894г. в Свиленград имаше две първоначални мъжки училища в махалите Канакли и Гебран, едно девическо в Баяндър и едно трикласно в Канакли. Същата година с Павел Ковачев свършихме гимназията в Солун и бяхме назначени от Св. Екзархия за учители в родния ни град. Аз станах учител в Канакли, където ръководех първо отделение и преподавах в класовете със заплата 30 наполеона, разказва Георги Саманджиев.

Дотогава момчета и момичета се учеха отделно. Със започване на работа въведох съвместно обучение на децата от двата пола. Мои ученици в първо отделение бяха Александър Тъпчев, Спас Разбойников, Илия Стефанов, Вангел Бургуджиев, Христо Манафов. В трети клас бяха Георги Пънделов, Желязко Недялков, Желязко Хаджиатанасов, Георги Василев, който по-късно стана училищен инспектор, Васил Маринов, Желязко Метларов, Александър Попов, а ученички – Василка Гачева, Георгица Караколева, Шидери Михайлова. Учениците във всички основни първоначални училища и прогимназията бяха около 720.

За първо отделение имаше много деца, може би за две и повече паралелки, но поради липса на средства и помещения, не можеше да има повече от една. Измежду многото момчета и момичета трябваше да подбера по-големите наглед. Не им исках кръщелно свидетелство, защото биха се събрали над 150 деца. Някои дохождаха и си показваха падналите зъби в устата, като настояваха да ги приема в училище, свидетелства Саманджиев.

Ученици със своята класна наставница пред входа на Червеното училище

 Приетите в първо отделение ученици и ученички седяха на чинове. Останалите седяха край стената в стаята и учеха това, което учат другите. Те бяха доброволци – за тях посещаването на училище не беше задължително. В края на годината някои от доброволците минаваха в по-горно отделение заради активното им участие в обучението. След часовете и след молитвата учениците излизаха на двора и се нареждаха в редици на групи по махали. Съветвахме ги да вървят мирно и да поздравяват хората из пътя, както и домашните си.

Зиме при голям студ много деца оставаха да обядват в класната стая, като наобикаляха печката. Обядът им беше домашен хляб (малцина си позволяваха чаршийски), праз лук, сланина, пиперки туршия, маслини. За класна стая на първо отделение служеше най-голямата стая от старото училище, която е служела за обучение на учениците по взаимната метода, с широк и висок амвон пред чиновете. Отоплението не беше достатъчно добро поради липса на дърва, но никога нямахме дървена ваканция, както ставасега. Много пъти децата донасяха от дома си някое дърво за печката, продължават спомените на преподавателя.

Главен учител по това време беше Тодор Петков, а учители – Ангел Чалъков, Стефан Дишлиев, Атанас Кирков и аз. Църковната община ни изплащаше заплатите, но нередовно. Никому обаче тя не остана задължена – макар и със закъснение всеки учител си получаваше възнаграждението.

Средствата на църковната община се събираха чрез лингер от богомолците в празничните неделни дни и дарения. Тогава църквите бяха препълнени, особено зимно време и по празниците. Хората като че ли бяха по-щедри и по-съзнателни, защото всеки доброволно даваше лептата си за църквата и училището. Пак тогава беше узаконен да се събира от българите данъкоплатци училищен данък(мектеб парасъ). Той представляваше една десета от царския данък и се събираше от махленски бирници (таксилдари), след което се внасяше в църковната община. Бирници в махала Канакли бяха Анастас Каракачанов и Димитър Сидеров, в Баяндър – Гьорчо Куртев, Вангел Таушанов и Никола Георгиев. В Гебран главен бирник беше Ангел Златанов.

Узаконяването на училищния данък чрез властта е станало така. Църковните общинари избрали една комисия помежду си в състав: архиерейският наместник свещеник Стойко Янев и общинарите Крушо Хаджижелев и Боню чорбаджи. Те отишли при околийския управител и го заговорили: „Каймакам ефенди, нашият султан, бог да му дарува живот и здраве, обича просветата, защото царството има нужда от просветени поданици. И ние, изпълнявайки това царско желание, мъчим се да поддържаме нашите училища в града, но нямаме пари. Ето защо ви молим да заповядате наши бирници да събират за училищата ни 10 на сто мектеб парасъ. Иначе трябва да ги затворим, а щом това стане, едни деца ще напуснат и ще останат прости и неуки, което е против желанието на султана, а други ще отидат да се учат в чужбина, което ние не желаем“.

Първо отделение с класна наставница Стефка Величкова – 30.06.1931 г. , пред църквата Св. Троица

 Каймакаминът, като изслушал думите на общинарите, позамислил се и рекъл: „Много добре. Така е, както казвате, но за да стане, трябва да питам вали паша“. Като знаели, че ако се пита валията, той няма да позволи, общинарите казали: „Каймакам ефенди, за нас вие сте цар и валия. За нас вашата дума е закон, затова няма защо да се пита валията. Щом разрешите и заповядате, никой няма да се противопостави“. Каймакаминът, поласкан от хубавите думи, заповядал на своя глава на бирниците да събират върху царския данък училищно право10%. Така благодарение на авторитета, тактичността и умението на нашите първенци се узакони издръжката на училищата в Свиленград, пише Георги Саманджиев.

Съществуването на училищния данък продължи до късно, когато турците разбраха, че в града има революционен комитет, който за свои цели събира пари от гражданите. През 1894г. църковни настоятели бяха Крушо Хаджижелев, хаджи Илия, Васил Вапцаров, Стефан Хаджиколев и Боню чорбаджи. Епитроп касиер при църквата „Св.Троица“ беше Анастас Пънделов. Същите образуваха църковната община. Неин председател беше архиерейският наместник свещеник Стойко Янев. Училищни настоятели бяха Иван Варсамов, Христо Хаджиколев и Димитър Бояджиев, всичките ученолюбиви и добри българи. Това четем в спомените на Георги Саманджиев за неговото учителстване в Свиленград през 1894 и 1898г.

Каймакаминът глобен за мектеб парасъ

Официалната турска власт се опитва да забрани училищния данък през 1903г. Заповедта е издаденапо донос от малката гръцка колония, че част от парите отивали за революционния комитет, пишеГеорги Василев, който завършва Одринската гимназия и е назначен за учител в родния си град. Лишени от основния източник на финансиране, учителите остават без заплата, а училищата – без издръжка.

Архиерейският наместник и други влиятелни българи на няколко пъти правят постъпки за отмяна на забраната, но са наругани и изпъдени. Тогава общинарите взимат решение за по-твърди действия. В една тъмна нощ е задигнат конят на турския каймакамин. Той е отведен отвъд границата – в село Момково. След няколко дни конят е върнат на собственика му, който получава писмо със следния текст: „В тридневен срок да се възстанови събирането на мектеб парасъ за българската община. Загдето каймакаминът се вслуша в гръцките сплетни, налага му се 10 лири златни глоба. Ако не бъде изпълнено едното и другото, той ще отговаря с главата си”.

Според Георги Василев ултиматумът, написан на български, турски и френски, има въздействието на гръм от ясно небе. Още на втория ден околийският управител плаща глобата с посредничеството на Михаил Хаджистефов, за което получава надлежна квитанция. От конака съобщават на настоятелството, че училищният данък в Свиленград може да се събира свободно.

Иван Вазов отхвърлен за зет в Свиленград

Изготвено от: Иван Чончев