Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 6

Дуели на Главната

На пазар без конкуренция еснафите се забавляват

И в Свиленград, както във всеки малък град, Главната е всичко. Или почти всичко. На тази улица, която другаде наричат Чарка и Стъргалото, хората се срещат, разговарят, пазаруват. В определени часове и дни те дефилират по нея като върху подиум. Цели семейства, по двама-трима или поединично се разхождат напред-назад, през двайсетина метра се спират за малко, колкото да разменят по някоя приказка и да бъдат забелязани от седящите по кафенетата. После продължават все така бавно и без да бързат.

Главна улица в Свиленград

 За разлика от други провинциални градчета, където централната улица има-няма стотина метра, в Свиленград тя се простира на голяма дължина. Главната е старият път за Одрин, който пресича града по средата. На север е махала Канакли, на юг – махала Баяндър. Постепенно във времето тези махали се разрастват, увеличават се къщите, зеленчуковите и черничевите градини от двете страни на пътя и така той се превръща в главна координатна ос в градоустройството. В миналото там се намира конакът, околийското управление, кметството, по-късно и читалището със старото кино, банката, градската аптека, пощата. Останалото е дюкяни от край до край.

На пощенските картички Главната заема подобаващо място. Заедно с моста и копринената фабрика тя е любим обект за фотографиране. В колекцията ми най-старата картичка е от 1912г., тя е запечатала влизането на цар Фердинанд в освободения Мустафапаша. Начело с икони и хоругви вървят свещеници. На заден план се виждат сгради с великолепна архитектура и минарето на джамията. От същата година е запазена картичка на главната улица (Grandе rue), заснета откъм моста. Вляво сe виждат някогашните дюкяни, а на широкия тротоар са застанали няколко мъже и деца с фесове на главите.

През 20-те и особено през 30-те години Главната се преобразява. Появяват се първите електрически стълбове, новата градска градина, Популярната банка, сградата на Българска земеделска банка, магазини за манифактурни стоки и колониал. Пред великолепната къща на Карахадърови чака файтон, недалеч е магазинът на братя Хр. Бакърджиеви и сладкарницата на братя Карагеоргиеви. Там в стила на своето време се построяват много красиви сгради, които за жалост не са запазени след 9 септември.

Онова, което би било невъобразимо и немислимо в един европейски град – разрушаването на старинна градска част, в Свиленград се превръща в реалност. Чаршията става курбан на „новия живот”. Повечето сгради са сринати до основи, за да направят универсален магазин, партиен дом, администрация на АПК, блок „Х конгрес”, жилищни кооперации и други „грандиозни” обекти.

Свиленградският пазар през 30-те години на XX в

 През 17 и 18 век населението в Мустафапашапостепенно се увеличава и пазарът расте. От двете страни на пътя за Одрин се изграждат нови дюкяни. Старата чаршия, създадена близо до каменния мост и кервансарая, или както се нарича по онова време Ески чаршия, се удължава на изток. Върволицата става все по-голяма и в един момент целият път се заема от дюкяни и занаятчийски работилници.

Руският полковник Енехолм, изпратен през 1829г. с проучвателна мисия в Източна Тракия, описва града така: „651 къщи, един голям хан, покрит с олово, баня и дълъг пазар. Пазарът почва от моста и се простира по цялата дължина на селището“, отбелязва пратеникът на руския цар.

Това е прочутата чаршия, която се проточва от единия до другия край на града от двете страни на шосето. Тя се утвърждава като градски пазар за местните жители и за преминаващите пътници, но се оформя като постоянен пазар за населението от двете околии – Мустафапаша и Чермен, сочат сведения от първата половина на 19 век. Чаршията процъфтява през втората половина на века с развитието на занаятите обущарство, кожухарство, терзийство, кафеджийство, яхнаджийство (производство на масло от сусам), ханджийство, гостилничарство, грънчарство, дърводелство, коларство, бъчварство, керемидарство, дюлгерство, праматарство, бубарство. Създават се първите еснафски организации.

В онези години между еснафите няма конкуренция, сочат запазени документи и сведения. На чаршията излизат толкова търговци и занаятчии, колкото е необходимо. Те не само не се конкурират, но еднаквият им бит, еднаквите грижи и мисли ги правят приятели. Патриархалните отношения на честност, взаимопомощ и народно единение характеризират този класически период от историята на еснафа.

Главната улица на Свиленград , 1938 г

 Отношенията в гилдията са пример за щастливо съжителство. Панайот (Панчо) Радойнов държи дюкян до бакалията на Бутракови и продавницата на Васил Карахадъров близо до изоставената джамия. През януари 1913г. при обсадата на Одрин в неговия магазин влиза подофицер от 23-ти шипченски полк. Той иска да купи за себе си и своите войници захар, кафе, конци, игли. „Купих захар, но дюкянджията отказа да ми продаде кафе, понеже му казах, че го искам чисто. Обяснението му беше следното: „Моето не е чисто, ще отидете у Жеко Арабалов, той има чисто кафе“. Останах много учуден, благодарих и излязох от дюкяна“, записва в дневника си подофицерът.

По спомени на съвременници онези, които в Свиленград минават за търговци и имат дюкяни, пълни със стока, вършат това не със свои капитали, а с кредити от търговци и финансисти от Одрин – евреи, гърци, арменци. Някои имат малко спестени капитали, други нямат. Дюкяните им се зареждат най-вече от складовете на одринските едри търговци, почти нищо не се доставя от европейските пазари или от Цариград.

Дните на местните занаятчии съвсем не са безоблачни. Еснафът е засегнат тежко на няколко пъти – преди и по време на руско-турската война, от Балканските войни и от световната икономическа криза (1929-1931г.). По-големи са ударите, които идват от нахлуването на индустрията на пазара. В Свиленград, както и в сходни нему градове от Южна България, сътресенията в занаятите и търговията са по-сериозни, отколкото другаде. Това се дължи най-вече на разположението на тези градове по търговския път, свързващ Цариград с Европа. След икономическата криза посоките на развитие все повече се определят от големите капитали, стопанските пътища на отделните занаятчии почват да се разклоняват.

През 30-те години чаршията е гъсто населена с терзии, кундурджии, сарачи, грънчари, златари и дребни търговци. На съседните улици се намират работилниците на грънчарите, коларо-железарите, дърводелците, ковачите, абаджиите. Има и няколко турски дюкяна за сусам, маслини, фурми, риба.

Дюкяна на Митю Дилята. Фотография от 1919 г.

 „По онова време по главната улица на Свиленград бяха наредени дюкян до дюкян, пише Ангел Вълчев. Като минеш стария мост и тръгнеш по чаршията, отдясно беше берберницата на бай Димо Щипи-щипи, след нея – прочутият железарски магазин на Янаки Дончев, кръчмата на комитата дядо Гоце, модерната обущарница „Обон-гу“, следваше бръснарницата на Ненчо Делибозов преди днешната банка ДСК. Наричаха Делибозов професора. Наистина приличаше на професор – винаги безупречно облечен с костюм, снежнобяла коса, сресана на път, блестяща от обилно намазания брилянтин. След площада бяха магазините и складовете на един от най-богатите хора в града – Петър Сарафов и часовникарското ателие на Агоп Гарабедов. В средата отдясно се намираше малката бръснарница на Васил Кепчето, отляво срещу нея беше бакалията на Иван Райов.

Между Кепчето – нисък, дебел, с остър ум, и Иван – неотстъпващ му по духовитост едър българин, се водеше война: кой, как и какво да измисли, че да направи за смях другия. Иначе те се уважаваха и не се сърдеха. Бяха големи шегаджии, умееха да правят и носят майтап. Всеки ден сарафите от цялата чаршия очакваха със затаен дъх техния следващ дуел“.

За денонощно работещите еснафи забавленията са не само удоволствие, но и необходимост. Занаятчиите имат нужда да намират отдушник от напрежението на труда в  шеги и закачки.

„Един следобед, разказва Вълчев, валял пороен дъжд. Иван наметнал палтото върху главата си, за да не се намокри, и като минавал покрай бръснарницата на Кепчето, се провикнал: „Василе, излез! Жена ти заръча да ти кажа, че нещо става с козата първескиня“.  Като чул това, Кепчето зарязал наполовина обръснатия си клиент и хукнал към къщи – всеки момент чакали козичката да роди. У дома, мокър до кости, той разбрал от жена си, че козата си лежи спокойно под сайванта и няма изгледи скоро да се ояри. Кепчето се върнал в бръснарницата, дообръснал мющерията си и се направил, че все едно нищо не се е случило. Но след няколко дни научил, че Иван бил ходил по селата в околията да събира борчове и в едно село го ухапало куче. В четвъртък на пазара  Кепчето намерил един човек от същото село. Придумал селянина, обръснал го и го подстригал без пари. Поискал обаче малка услуга – да отиде в отсрещния дюкян и да каже на дюкянджията: „Иване, черното куче, дето те ухапа оня ден, побесня“. Така и направили. Като чул тия думи, Райовият Иван изтръпнал, политнал и едва се добрал до стола. Кепчето следял всяка стъпка на колегата си. После влязъл в дюкяна му и казал: „Иване, Иване, бясното куче е като мойта козичка, дето се яреше“. Тогаз и двамата излезли на чаршията – усмихнати и ведри, готови за нови схватки“, завършва своя разказ Ангел Вълчев.

Жители на многострадалния квартал Гебран се изселват заради наводненията

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 5

Бягайте, Марицата дохуда!

Жители на многострадалния квартал Гебран- се изселват заради наводненията

В Гебран – най-потърпевшия при наводнения градски квартал, при опасност местните жители се разтърчават и викат на висок глас: „Бягайте, Марицата дохуда (идва, приижда, б.р.)!“ Други бягат по улиците и крещят: „Голяма вода дохуда, вадете добитъка от дама! Жено, дай чифтето!“ На различни места пукат пушки: „бум, бум“, и още много пъти се чува „бум“. Така описва тревогата на гебранци Христо Полихронов – свидетел на последните няколко наводнения по Марица.

Бедстващи хора в кв. Гебран спасяват покъщнината си с лодка

Опустошителните разливи на реката, съпроводени с трагикомични случки, са нещо обичайно за Свиленград. Както в миналото, така и в по-нови времена. Наводнения стават толкова често, че макар и да причиняват значителни загуби, те не предизвикват кой знае колко силна уплаха сред местното население. Големите бедствия дори са издавани на пощенски картички и така намират отглас извън града.

Наводнението през ноември 1871г. вдъхновява местния поет Станко Разбойников за поема, която е отпечатана в цариградското списание „Читалище”. Обсипана с хвалебствия от различни страни, тя не прави особено впечатление на главния редактор П. Р. Славейков. Когато му казват, че авторът учи в Цариград и по всичко изглежда роден с дарбата на писател, дядо Славейков заявява следното: „Трябвало е Марица да завлече и него”.

Замръзването на р. Марица 16.2.1929 г.

Откакто Свиленград се появява на географската карта, той периодично е заливан, давен и влачен от Марица. Първото голямо бедствие е отбелязано в османски хроники от 17 век, когато буйна вода разрушава някои от гьозовете (сводовете) на моста на Мустафа паша, и се налага да търсят майстори за поправянето им. Сведения за наводнени площи покрай двата бряга на реката се дават почти всяка година през 18 и 19 век.
След наводнението през 1897г. многострадалните жители на Гебран не издържат – много от тях напускат къщите си и се изселват на няколко километра в западна посока, където създават Ново село (сега квартал на Свиленград). Гебранци са може би първите водни бежанци в новата история на България.

Голямото наводнение през март 1923г. излиза на пощенска картичка. Имам една – с клеймо от 30 септември 1927г., и на нея се вижда, че от другата страна на моста, откъм Гебран, всичко е под вода от придошлата Марица. Сградата на кметството на отсамния бряг не е засегната. Най-отгоре пише: „Поздрав от Свиленград“, а на гърба със синьо мастило подателят Пею, съобщава, че e пристигнал благополучно в града от хладните курорти на планината и на следващия ден смята да продължи пътя си към Ортакьой (дн. Ивайловград). От Свиленград и Марица поздравявам всички ви, пише Пею.

Наводнението , причинено от р. Марица след размразяването на ледовете й

През 1945г. Марица залива половината град, крайбрежните квартали остават под вода. Обявено е бедствено положение, на учениците е наредено да останат вкъщи и да не ходят на училище до пълното оттегляне на водата. Ситуацията се повтаря през пролетта на 1959г. Няколко години по-късно – през 1963г., населението става свидетел на невиждан ледоход по реката. Пред стария каменен мост се натрупват планини от лед, които заплашват да пометат всичко след себе си. Спешно са мобилизирани военни подразделения, които пред очите на стотици зяпачи започват да взривяват ледените блокове. В паузите между отделните експлозии се чува как в Гебран плачат за моста и се молят: „Дръж се, арап”, разказва за драматичните събития Христо Полихронов.

В голямата си част историята на Свиленград е история на покоряването на Марица, облагородяване на нейните земи и отчаяна борба с наводненията. Не само Марица причинява наводнения. Много пакости в миналото създава и река Канаклийка, колкото и невероятно да звучи това днес. Тази весела и наглед безобидна рекичка имала навика понякога да излиза от коритото си и да причинява щети в огромни размери.
До средата на миналия век Канаклийка минава кажи-речи през средата на града. Тя се спуска от Сакар и близо до шосето за село Димитровче прави десен завой, навлиза в първите градски махали, заобикаля от север сегашното основно училище „Иван Вазов” и след втори десен завой се устремява към църквата „Св. Троица”, за да се влее след около 500 метра в река Марица.

Наводнението на Свиленград , 1923 г .

„В началото на септември 1891г. след няколко часа проливен дъжд реката придойде, заля квартал Канакли, обширни части от Баяндър и нанесе тежки загуби”, пише Георги Василев. Той споменава за „отвлечени много къщи, добитък, храни и издавени доста хора“. „Бедствието, казва Василев, стана достояние на обществеността в България и по инициатива на добродетелни граждани там бяха събрани значителни суми, които след това се изпратиха в Одринската българска митрополия, за да бъдат раздадени на пострадалите“.

Канаклийската река залива Свиленград и на 24 август 1929г. В ексклузивен репортаж за „гибелното наводнение“ репортерът на местния „Свиленградски общински вестник” Петър Раковски пише следното: „ Към 7.20 часа водата удря с голяма сила към центъра. Започва се борба на живот и смърт. Негде малки деца се втурват да се спасят от прегръдките на стихията. Майки, обезумели от ужас, търсят своите рожби, писъци огласят и се сливат в смъртната песен на реката. Гърмежи ехтят, револверни визстрели будят тревога – ехти всичко и търси помощ, но няма. В падналия мрак между виковете на давещите се върви началник гарнизона на граничната стража подполковник Тъпанаров, възседнал кон, но водата закрива кръста на коня и той се мъчи да пробие пътя.” За да спаси населението от страшната Канаклийка, през 1941г. общинската управа взема решение да я изведе извън града. Корекцията е направена през следващата година от трудова рота евреи, мобилизирани от София и Пловдив, а старото корито започва да се нарича Сухата река.

Мост на р. Канаклийка

Наводненията в Свиленград – избрал да бъде на две реки в равна Тракия, стават толкова често през годините, че местното население ги приема като неотменима участ. Те са нещо като пустинните бури за Сахара – идват неочаквано, мощно, при пълно безсилие да бъдат предвидени, предотвратени или спрени, отбелязват наблюдатели през различни периоди на миналото столетие.

Свиленград и крайбрежните райони страдат при всеки по-силен приток на Марица, понеже са разположени ниско в заливната долина на реката. Надморското равнище на града е едва 53 метра, а при Одрин – 30 метра. Поради тази причина Марица е ленива, трудно влачи водите си, трупа пясъци непрекъснато и образува големи острови, които затлачват коритото. Задръстеният басейн и островите усложняват много обстановката при висок прилив, тъй като препречват пътя на течението и го отбиват към бреговете.

В миналото за защита от наводнения се използват така наречените сечи. Това са каменни диги по двата бряга, които във формата на трапец прихващат водите на реката и ги насочват към моста. Когато мостът е бил построен, пред него, по десния бряг на реката, е издигната дълга стена с основно предназначение „да сече” водите и да ги отправя стеснени в посока на сводовете. Такъв сеч е изграден и на левия бряг, но през годините той е бил обграден от горната страна от води на реката, изтикани от прииждащата някога река Канаклийка и натрупани пясъци.
Освен защитни функции сечите са предпазвали речните брегове от изриване. От тези примитивни, но много ефективни технологии срещу наводненията, днес е запазен частично само сечът на десния бряг при къщата на Латина.

Пропаднали къщи след наводнението от р. Марица

Честите наводнения принуждават в по-ново време свиленградчани да укрепят бреговете с диги, за да увардят ниските части на кварталите и заливната долина. За защита на Гебран по шосето са построени 17 моста – при голяма вълна водите да сe протичат по канали из пустеещи места в низината. По-късно властите сметнаха, че сa укротили Марица и вече няма никаква опасност за населението. Мостовете бяха обявени за ненужни. При голямото наводнение през февруари и март 1963г. обаче водите на Марица скъсаха дигите и, както се e случвало стотици пъти, заляха всичко. Мътни потоци покриха шосето и го скъсаха на няколко места. Гебран остана отново под вода, жителите на квартала тръгнаха да плават по улиците с дървени корита и лодки. Връзките с жп гарата бяха прекъснати за повече от три месеца.

Наводнението на Марица

Поема от Станко Разбойников

Но ти защо не спиш, о Марице любезна,
спокойно и без шум там, где ръка небесна
ти назначи легло?

Защо като змия ехидна негодуваш?
Изплела си език – отровна пяна блуваш,
предсказваш ти нам зло.

Вълните ти защо се бият тъй гневливо
и вън от брежища излизат те шумливо
да затриват народ?

………………

Но вече късно е: тя всичкото накваси,
къщята порути, сеитби на сиромаси
погълна твой търбух.

Ужасен изглед – там баща остая без челяд,
стреха му е покров – окайва дни си беден,
предава Богу дух.

А тук орач, смутен от волята решена,
предава се, без да ще, на таз съдба изменна
и дребни сълзи трий.

Девойка пък коси с ръце си скуби,
че няма да пожъне ни клас със свое либи,
с дружки, със сестри.

Река Марица Свиленград – вървя си по моста и гледам брега

Изготвено от :Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 3

Първа и втора класа имало в хамама

Дъщерята на султан Селим строи баня в Мустафапаша по класически план

Турска баня – 297.5 квадратни метра застроена площ. Част от ранно селище, възникнало след изграждането на каменния мост на река Марица в Мустафапаша през 1529г.  Автор – неизвестен. Унищожена автентичност на непосредствената среда.

     Старият хамам , преустроен в градска баня , 1936 г.

 Това е кратката характеристика на хамама в Свиленград, направена от специалисти на Националния институт за паметниците на културата при проучване на сградата преди няколко години. Под неавтентична среда трябва да се разбира наличието на кръстовище в близост и изградения буквално на метри от хамама 10-етажен жилищен блок.

Чистотата е половин вяра, казва пророкът Мохамед и обявява посещението на банята за задължително. На Мохамед приписват и откритието, че топлината на водата в големите къпални увеличава плодовитостта. Затова в Ориента съществувал специален ритуал за къпане на мома.

Хамамът в Свиленград е единствената част от османския архитектурно-строителен комплекс, освен моста, достигнала до нас от времето на великия строител Мустафа паша. Този ансамбъл от сгради, за когото разказахме в предишния брой, се е състоял от прилежащи към каменния мост кервансарай, баня, джамия с имарет (приют) и малка чаршия  – всичките с оловни покрития.

Предполага се, че те са построени през втората половина на 16 век от дъщерята на султан Селим. Султанът имал особена слабост към виното и хамамите. Той дори умрял в хамам – заиграл се с една млада хубавица, тръгнал подире й, но се подхлъзнал, паднал и повече не станал. Но това е друга история, за друг хамам.

Оригиналната турска баня в Свиленград във вида, завещан от султанската щерка, се запазва близо 300 години. През 19 век тя е съборена и на нейното място е изградена нова. Скоро след построяването й сградата е подложена на поправки, правят се пристройки към основното ядро, вероятно с оглед на увеличената численост на населението. Третият строителен период е от 1936г., когато хамамът с решение на тогавашната общинска управа става градска баня.

Сведения за преустройството на хамама в обществена баня ни дава Живко Грозев. Той пише следното: „Като дете съм играл около хамама. Той беше полуразрушен. Имаше хасърджии вътре – понеже беше влажно, топяха си там саза, за да правят хасър. След това общината направи баня за населението. За да докарат вода, изградиха кула. Кулата е допълнително правена, поставиха помпа в нея за водата. От старата турска баня остана само куполът, но в представите на свиленградчани сградата продължава да бъде хамам. Съблекалнята в стария хамам е била една, а в градската баня съблекалните бяха вече две – една за първа и една за втора класа. Учениците се къпехме в долната класа.“

Старата баня в Свиленград

 Турците по принцип не придават голямо значение на фасадата на обществените сгради.  Вътрешната архитектура обаче е винаги помпозна. Банята до стария мост на Марица е построена по класически опростен план. Състои се от три части. Първата е соуклък – хладна галерия, украсена с витражи, в средата с шадраван, където посетителите се събличат, разговарят, пият освежителни напитки. Оттам те се отправят към съджаклъка – гореща зала за миене и масаж, който се прави на специална каменна маса (ташгьобек). За загряване на водата се използва отделно помещение – кюлхан.

Вътрешното пространство е с внушително въздействие поради голямата височина и едрите пространствени елементи. Куполите са с фантастични форми. Те стъпват върху трампи, които оформят прехода на квадратното по план помещение към полусферичния купол. Светлината е малко – процежда се през тесни отвори в свода на купола. В полумрака на колоните миналото на Османската империя става настояще, а времето сякаш попада във вечен плен на тишината, покоя и съзерцанието.

Хамамът и намиращият се наблизо кервансарай са големите строежи в Свиленград през 16 век след построяването на моста. Тяхната основна функция е да обслужват преминаващите пътници. В хамама те намират истинска благодат и могат да се освежат след дългия изнурителен път. С течение на времето къпането с всичките му обичаи става достъпно и за махалата от предмостието. Но само за по-заможните. Бедните продължават да се топят във вирове на Марица.

Хамамът се ползва дълги години след неговото построяване както от мъже, така и от жени. Разбира се, къпането става в различни отделения. Турците смятат, че колкото и ревнив да е един мъж, той трябва да позволи на жена си поне веднъж седмично да иде на баня. Така хамамът се превръща за жените в своеобразен клуб. В него те прекарват понякога от сутрин до вечер, сърбат кафе, хапват сладкиши, разменят клюки, сватовничат, оглеждат телата на бъдещите булки, дрехите, бельото, накитите им. Докато мъжете отпиват шербет на сладка приказка край шадравана, жените се гримират, къносват, сплитат косите си, почернят веждите си. Банята помага за всичко: на бременните – да родят, на родилките – да се очистят, на болните – да оздравеят. Тя е панацея за много болести. Съчетанието между релаксиращото свойство на камъка и отпускащия масаж на ташгьобека дават изумителен ефект при лечение на бронхит, астма, холера, простуда и дори хроничен алкохолизъм.

С хамама в онези далечни години са свързани особени вярвания и традиции. Неговото предназначение не е само за освежаване на тялото. Сред влажните му пари се извършва духовно преображение – хамамът е храм, в който се измива душата.

Свиленградски строители 1925 г

Ангел Вълчев:

Градската баня – красива, боядисана и чиста, беше голямата гордост на свиленградчани. Вътре в просторното сводесто купе, около стените бяха наредени десетина широки корита, отстрани с по две чешми за топла и студена вода и с по две столчета. В средата на огромното по размери помещение имаше ташгьобек, висок 60-70 см, и винаги горещ. Влизащите се изтягаха върху нагретия камък, а след това сядаха до коритата да се мият и сапунисват.

Тук дядо Матей беше в стихията си. Дядо Матей беше теляк, единственият теляк в хамама. Той имаше определено само за него корито, където търкаше и масажираше посетителите. Особено интересно беше в неделя сутринта, когато при него сядаха д-р Тодоров и д-р Диков. По време на процедурите д-р Тодоров обичаше да разказва разни случки, но основна тема на разговор беше лов, риболов и кучета.

След баня изкъпаните отиваха да си починат в соуклъка, който беше с две отделения. В първа класа отсядаха по-заможните. Те лягаха на легла, застлани с бели и чисти чаршафи. Пиеха кафе, чай, похапваха си, приказваха, без да бързат за никъде. След това се разотиваха по домовете си.

Хамамът става туристически център

В туристически и информационен център ще бъде превърнат старият турски хамам, който се намира до моста на Марица, срещу районното управление на полицията. Това е решение на общинската управа отпреди няколко години, но изпълнението му все още не е започнало.

Хамамът е архитектурно-строителен паметник с категория „местно значение“. За последно е изследван от експерти от Националния институт за паметниците на културата (НИПК) през 2001г. В техния доклад за сградата е посочено „тежко физическо състояние като цяло, пукнатини в куполите и стените“. Според специалистите хамамът може да бъде адаптиран за различни обществени културни функции. За това обаче е необходимо да се изчистят пристройките от по-късните етапи на строителство, като остане само най-старото съществуващо ядро.

24 мраморни колони в кервансарая Свиленград

Изготвено от:Иван Чончев