Живота му, хляба му и хобито му бяха Марица. Там беше работата му – по ония години на даляна с ортаци, след това, като се изгубиха големите води и контрола по риболов се стегна, премина на даули и сари. Всяко лято си правеше нова колиба, сееше около нея зарзават и бостан  и докато не паднеше сняг не я напускаше. Много хора от страната свързваха името му с рибата сом – кой имал да посреща скъпи гости, кой да посети професора на сина си – все питаха за Тръндю и го намираха на река Марица. Там, на колибата, всеки беше добре дошъл, посрещаше гостите си, ако не с друго, обезателно с рибена чорба. Беше откънтия, разбира се, кой е прокопсал от рибарлък, но богатството за него беше свободата.

Като поостаря взе да се прибира по-често в града, приютяваше се където намери – в съборетини срещу някой лев, самонастаняваше се в изоставени къщи, по едно време с благоволението на поп Костанди нощуваше в пристройка на гебранската черква. Говори се къде на майтап, къде наистина, че понякога нощувал и в гробищата.“Тяя бадеми цуфнали, китки навсякъде, а едно пиле като вика – хуу-хуу, кък да не спиш сладко, сладко“, майтапеше се той. Приютяваше се и при жени. Няколко години живя и с пияна Марго, носеше и риба, а тя продаваше и купуваше вино, от което пиеше и той, ако е останало. Беше предимно край Марица, но не беше подивял, в града ходеше с бомбе и вратовръзка, а говора му беше еснафски, беше на „бе“ вместо нашто „ба“- „Не така бее, инак. Абее, какво да ти кажа. Ах колко е жестоко“ и пр.

По едно време беше се заженил. По това време живееше в сигоневата къща до халите, сега фотоателие. Срещам Жеко Картела да излиза от република и го питам накъде така. „На годеж – вика той, -ада с мен“ Почуках му на очуканата врята и слад тръндьовото „да“, влизаме в една голяма стая, някогашна спалня на сигоните, с обзавеждане, също тяхно и зарязано, след девети, когато ония изскочиха от властта. „Ха добре сте ми дошли“ – каза Тръндю и налива вино от дамаджаната в две пластмасови чаши. „Ти, булка откъде си?“, пита Жеко. „От слънчув бряг съм“, отговаря младоженката. Такъв град нама, чатнахме с Жеко и разбрахме – циганка. Но работеше някъде, Тръндю на другия ден, ни се изповяда, че много си я обичал. Покрай нейните гюнлюци изкара бая време.

Тръндю имаше чувство за хумор и на всичко имаше отговор. Веднъж в кръчмата си поръчал кюфтета за мезе. Келнерката му ги сервирала, но не си тръгнала да си гледа работата, ами застанала зад него да види какво аджеба ще прави Тръндю със суровите кюфтета. Присъединила се и друга една сервитьорка. Не се сдържала първата и питала;“Абе бай Тръндю, как така ядеш сурови кюфтета“. Тъй като ги познавал що за стока са, веднага намира отговора; „А вие снощи като ги ядохте ония работи, пекани ли бяха“.

Тръндю си търсеше жени да преживява край тях, но веднъж се беше натопил в секс история, от която той изпра пешкира, защото, между другото беше и наивен. Най-старият от тази история беше бай Нагос, арменеца, другите бяха по-млади, но известни личности, за които няма да споменем. Били млади момичета предимно на 18-19 години, предимно циганчета. От „ъжкарите“ някой ги употребили, други не, но Тръндю се хвалеше; „Я първо ги шлайфам, тогава ги пускам там“. Когато аферата се разкри и започна процес, натопиха Тръндю. Кой друг, имената на останалите не биваше да бъдат опетнени. Присъдата му беше произнесена, но на другия ден, той влиза в съда, прави си юмрука на пищов и вика; “ Тна-тан-тан, на всички по един куршум“. „Чакай бе бай Тръндю, какво ти стана“, сепнали се съдиите. „Какво ми стана ли, фанахте на холтата малкия сом, а големия пуснахте. Твал ви е съда, твал ви е правото, а“.

Отпосле Жеко Картела, с неговия безобиден, но понякога жесток хумор, разправи една такава история, във връзка с тръндювата; Един циганин убил брат си, но в съда цялото семейство на убиеца отрекли истината и натопили друг циганин. Набеденият влязъл в затвора, минало време, но дъщерята на истинският убиец я загризало съвестта, отишла в съда и казала истината. Съдиите я изгонили. Как така някой ще реши, че не си вършат добре работата. „Някой трябва да бъде вътре“. Това беше заключението на Жеко Картела.

Хаховци – поредица от легенди и митове за Свиленград.

Хаховци в града е имало много, има ги и сега, но тук става дума за такива от близкото минало, заслужили името легенди. Двама от тях, живеели до скоро и се помнят от всички; Насо (Нахо) Бейчаето и Петел Васко. Бяха от известни фамилии – Насо от Беевите, Васко от Фотевите. Нахо беше пълен и як като пън, а Васко висок , с несъразмерно дълги ръцеи тънки като червеи пръсти, все свити на юмрук, поради някаква болест. Винаги се навъртаха около обществени места, където се събират повее хора – читалището, киното, музикалната школа, стадиона. Двамата не се имаха, защото не можеха да разделят благоволението на някои – да ги изпратят на някъде за нещо, срещу почерпка, да помагат при товарене на багаж, или да сложат някой от тях на контрола при ач, или представление. Предпочитаха ги защото бяха като цербери, не пускаха никой без билет бил той приятел, или шеф. Васко известно време беше портиер на болницата заради церберството му, но го изхвърлиха заради пиянството му.

Насо беше работлив, често помагаше за товаренето и разтоварването на реквизит на читалището, Васко беше по услугите, но бягаше от работа. Веднъж секретарката Живка Грозева сложила на контрола Васко, изглежда Насо го е нямало. Като се появи Насо, гледаме го търчи след Грозева:“Как Живке, мани го тоо хахо, ма, пиян. Я щях му вида сметката, ама“. Отиваме да видим какво става на контрола – Васко залита, препречва пътя на влизащите и мирише на нещо ужасно. Отсранихмеа го но не пропусна да заплаши Насо“Ша вийш ти, ша ми паднеш“.

Насо беше як, не пиеше по време на работа, та често го хващахме да товари и разтоварва. Но по едно време изчезна от „сцената“. Оказа се, че си намерил булка, заводил се с загубена Янка, която ходеше из града като хамово семе, бездомна, рошава и мръсна. Решили да се оженят, но тя имала гадже в Раднево и тръгнали за там с такси, да пита тя оня дали е съгласен да се омъжи за Нахо. Не узнахме до къде е стигнал пазарлъка, но Насо отслабнал, дебелите му бузи бяха увиснали. Фамилията не му даваше пари и от време на време си изпросваше някой лев за пиене. Не беше пияница като Васко, но скоро изчезна съвсем.

За Васко терена беше разчистен, беше калпав, но тъкмо камиона да тръгне на гастрол, се появяваше и налиташе да се качи. Веднъж направо го изтикахме, имаше навик да пощипва жените. Отървахме се от него, но Тенчоулу, стар артист се съмняваше;“Виж, че сме го сварили на сцената в Харманли“ И така стана – Васко ни посрещна точно там. Как е пристигнал, с какво е пътувал – нищо не узнахме. На връщане отново бе изтикан, но никой не се съмняваше, че ще намери начин да се прибере. „Това е сигурно“, отсече Тенчоулу. Васко беше под попечителството на богата учена рода, живееше в платена от тях гарсонера, в която никой не беше надникнал, вонята излиза от ключалката.

Една заран го намериха удавен в росата.

Всички хаховци в страната си приличат по едно: все са там, където се твори изкуство – ателиета, театри, музика. Които от тях умерено пият, са приютявани в тези заведения, някои от тях свирят на нещо, рисуват, играят в масови сцени. Те използват всички средства да са близо до тези места, включително и нахалството, което иом се прощава, ако не са затънали като Петел Васко в пиянство и мърсотия. Стават като талисман, атракция, без която хората на изкуството, покрай напрегнатата и понякога скучна работа, не могат.

Николулу и Трингоулу от Свиленград държаха първенството, но лихонлъците в Бандарлийската махала. Трингоулу е по-старият брат на Коста Трингов, не по-малък лихонь. Те двамата бяха комшии, техен комшия беше и пап Костанди, който не падаше по-долу от тях по лихонлъците, макар да беше учил и попувал в Одрин по въцзрожденско време. докато попа и попадията с многолюдната си челяд живееха заможно, Николулу и Трингоулу бяха откънтии, пиянки, твърде мързеливи и едва свързваха двата края. Попа знаеше що за стока са двамата му комшии, но беше твърде зает да търси другаде помощ, та често ги канеше да му работят с гюнлюк (с надница), я на нивата, я на лозето.

Такава покана получили те в един хубав пролетен ден – да скопаят лозето му на Бялата пръст. Добре ама, още не стигнали моста, те спират в захлас на брега на Марица. „Аба Никоулу – вика Трингоулу,- виж таа вода вам, а ний – на Бялата пръст. Мурянти фъркат, само нас чакат“. Връщат се те, грабват пръчките и – хайде на Марица. Добре ама, баба попадия ги видяла и казала на попа.  Попа знае къде кундисват и – право там. Скрива се зад една върба, гледа и слуша своите гинлюкчии;“Джип едничка, джип още едничка“, вадят те тлъсти мустакати мряни и пускат в кошчето. Попа си премълчал и се прибрал в къщи, умувайки какъв номер и той да им погоди. И измислил. Изчакал Николулу и Трингоулу да изядат рибата и отново да огладнеят. Един ден Николулу тропа на попската врата;“Аман попе, децата гладни, дай моля ти се нещо“. „Харно, чадо, почакай малко – вика попа и с христово смирение вика попадията, – тур в една торба ока брашно, една паница фасул, ушаф и орехи“. Дал попа на Николулу  за каквото еа дошъл и заръчал да дойдат с Трингоулу на гости, да хапнат, да пийнат, било задушница. Двамата комшии, разбира се , знаели какъв ден е и тутакси дотърчали, огладнели и зажаднели. Наредила попадията синийта, разчупила топъл хляб, сиренце, кавърмичка и, разбира се шише ракия и кана вино. Сипва попа по малко ракия и на двамата, пълни своята чаша, надига я и вика;“Джип, още едничка“ Обръща попа чашите и замезва с големи парчета сирене. Николулу и Трингоулу гледат опулени, а дядо поп си обръща чашите и се усмихва под мустак. Това „още едничка едва ли е хванало място, но се знае, че двамата до край си останаха завзеци, лихони и тънгъртии.

Николулу, макар тънгартия, гладен и бос, обичаше да се хвали;“ Я съм есняф и тиртиплия чиляк,от сой съм, ей. На сяк панталон тасма имам, аланкоулу“.

Коста Трингов, по-малкия брат на Трингоулу, също за линхонлъците еша му нямаше, баеше по-прибран, макар и често пиян. Баеше голям майстор шивач, непрекъснато говореше работейки, вдяваше конеца в иглата без да гледа. Около дюкяна му бяха все кафенета, та често влизаше там, не толкова за кафето, колкото за лаф и лихонлъци. Веднъж тръгва за кафето и заръча на чирака, ако дойде клиент, да го извика. Таман сяда пред кафето и чирака търчи;“Майсторе, има клиент, бързо“. Оглява сеа Трингата, на масите хора, кой пие кафе, кой не, па слага бележка до чашата;“Не барай кафето плюфнах“. Отива той в работилницата, взема мярка на човека и се връща. Тъкмо да вдигне чашата, гледа, под неговата заръка пише;“И я плювнах“. Малко е за вярване, че се е ядосал, около него все са лихони. Бай Коста беше голям есперантист, кореспондираше с цял свят, имаше купища картички.

Отпосле се говореше, че бил масон, тъй като е известно, че френската масонска ложа е възприела есперанто за връзка със света. Възможно е, първообраза на масонството е бил сбор от майстови, достатъчно грамотни, за да пасват с „великите“- големи политици, големи търговци и пр. А бай Коста беше достатъчно грамотен за тези изисквания.

Преди много години Арда , Тунджа и Марица били три сестри – една доведена, една заварена и третата преродена.

Сестрите се карали много , защото всяка се имала за по-красива , по-работлива и по-добра от другите.  Нямало никакво спокойствие в техния дом . Майка им и баща им така се ядосали , че ги прокълнали . От тази клетва те се претворили на реки , но и тогава те не мирясали . Започнали да спорят коя от тях е най-бързата .
Веднъж, както се карали, решили да преспят в Одрин и на сутринта , която първа се събуди , да повика и другите , за да се надпреварват . Която първа стигне до морето , щяла да бъде призната от другите две за най-бързата .

Разбрали се и легнали да спят , обаче най-малка сестра Тунджа не отстояла на думата си и цяла нощ не мигнала . Още не били пропели първи петли, не били зазорили белите зори , когато тя тихо скокнала и без да се обади на двете по-големи сестри , бързо се втурнала по пътя си. След доста време петлите закукуригали , зазорило се и Арда се събудила . Разтрила сънливите си очи и като видяла, че Тунджа я няма , че е престъпила уговорката и ги е излъгала , ядосано извикала на спящата Марица:
– Марице, сестро най-стара , стани да видиш какво се е случило !
Събудила се Марица , озърнала се, разтревожила се. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
– Да даде господ , Тунджо ле , да течеш и да лъкатушиш , да пробиваш горите и планините и на нас път да отваряш !

После скочили и хукнали по дирята на бежанката и по проправения от нея път , лесно я стигнали и задминали . Накрая се събрали и трите на едно място и потекли като една река чак до морето . Трите реки след Одрин взели името на най-сънливата сестра , на Марица .