Градската градина в Свиленград – С основание може да се твърди , че беше легенда и си остана такава , защото никой от тридесетгодишните и нагоре не е пропуснал да се разходи в нея , къде безцелно , къде да завърти любов , или запознанство . Намираше се пред сегашната градска библиотека и още е там , само че необитаема , с ошмулени един-два кипариса , освен ако някой прекоси за библиотеката . Защо сега не е градска градина ли . Малко е да се каже , че с времето се променят и нещата , достатъчно е да припомним числото 50 , т.е. какво се е случило преди 50 години или , да повторим девиза на дядо Колю „нов кмет , нов ред” . Мегаломанията да преустроим не само обществото , но и градския интериор – да разменим местата на градини , паркове и на цели квартали , да премахнем островите на Марица , даже и опит да съборим каменния мост и да построим железен . Видно е какво излезе от тези соц-мечти . Сега градското преустройство навлезе в ново русло и темпове , но твърде е геч – затвориха се малки живописни улички рушаха се ренесансови и шаронски къщи , издигнаха се високи панелки опустяха зелени площи .

Градината беше оградена с ниска тухлена ограда имаше четири входа , двата от които официални – откъм старото кино и откъм черменската махала . Още от турско тук е било градина , която влизала в територията на кервансарая , сградите на който са били на източната страна . В средата на градината , малко по на запад имаше малък басейн с шадраван , който денонощно шуртеше , а често в басейна плуваха рибки . До оградата отвътре имаше триметрова затворена ивица с градинки , а пред тях наредени пейки , на които сядаха родителите , да наблюдават синовете и дъщерите си , които обикаляха по опясъчената широка алея . Между тази околовръстна алея беше пространството на кипарисите – огромни разкошни , на места сводести над алеята за разходка . Този свод беше по причина на отчупването – младите отчупваха по клонка , къде за забавление , къде да сложат клечка между зъбите си . Именно тези кипариси и високите тополи до оградата даваха облик на градината и вид на оазис сред града лете .

Откъм източната страна имаше по-гъсто залесено място , извън ежедневното движение , с затулени пейки за по-интимно общуване . Там малко след главния вход беше бюстът – паметник на д-р Мировенски , съборен също по време на соцреставрацията , това име не беше приятно за новата власт . Но това е друга легенда.

Защо се е запомнила градската градина и за мнозина е легенда . Ако можем да погледнем в миналото и от птичи поглед , ще видим една впечатляваща картина – от всички главни артерии и по-малки улички , надвечер , по икиндия , движението на хората е само в една посока – към градината . Разбира се , повечето са млади , наконтени с новите си дрехи и обувки , в приповдигнато настроение , с повече , или по-малко надежди за нови запознанства , или да се доизкажат на близки и познати за това , което не са могли , заети с къщна , или полска работа . Още не се е мръкнало и градината е пълна . Движението по алеята е в две посоки , две колони с четири – пет в редица , че да се прехвърли в насрещното движение , човек трябва да препречи пътя на някой и да се извини .

Какви ли не легенди са запомнени , или измислени на това сборище за общуване . Стичането на хората там не е само в събота и неделя , а всеки ден по икиндия . В неделя , разбира се , беше по-шумно и по-весело от гр. Марица (Симеоновград) идваше военен оркестър с капел – майстор , плюс двама – трима младши офицери . По волята на тези офицери свиреха и по-до късно – шлагери , народни свирни , повечето македонски . Тогава носталгията по загубените земи беше все още жива .

Във връзка с този оркестър се е запомнила една история за една нашенска мома , на която забравено поради дългото преразказване . Тази мома се запознала с един от споменатите офицери и време на разходката под кипарисите , той иска да я опознае и да разбере дали ще му импонира по грамотност – „От тук , от града ли сте , госпожице” . „Амба , потвърждава тя с наведена глава” . „Е , и аз съм от града , но във всеки град има интелигенция и простолюдие . Вие навярно сте от интелигенцията”. Тя , разбира се потвърдила; „Амба” . Не можем да кажем , че момичето , щом отговорило с амба е от простолюдието . Че и сега мнозина викат „амба” вместо „да” . След още няколко завъртания по алеята , офицерът , окуражен , я пита „Бихте ли дошли с мен до острова на блажените” . „Амбаааа” , отвръща тя с още по-наведена глава . Вземайки това „амба” за съгласие , той внимателно я хваща под ръка , но с почуда забелязва , че тя се дърпа . Той не знаел , че тук по нашата лексика „амба” служи както за съгласие , така и за отказ .

След като започна затриването на градината , постепенно 1945-1946 –та година , движението е премести по главната . Отново по икиндия , отново многолюдно в две посоки , всеки срещу всеки . Но – няма пейки за отмора и за гушкане . Към края страничните улички поглъщаха хората и отнемаха възможността да се проследи някоя мома , или да спреш по-късно някой за разговор .

История за контетата от Свиленград

Създадена от : Христо Полихронов

Още от турско е имало градски контета в Свиленград , които са шили костюмите си в Одрин и са поръчали шапки , вратовръзки и обувки от чужбина . От по-скорошните са запомнени Езоп , Форти , Ушака , Картела и други . Най-се помнят ония , свързани с някаква комична ситуация . Един от тях е Езоп .

От всички най-много той се грижеше за косата си – намазана с брилянтин походката също бяха контешки и не пропускаше да огледа всяка хубава и като него наконтена мадама . Минавайки веднъж по моста , той забелязал от далеч хубава жена и за да не се разминат без да си оправи алаброса , бързо вади гребенчето и се чеши . Изглежда е била доста припряна тази козметична операция , та взел , че паднал от моста надолу . Не се намерил никой   да влезе в Марица, та решили да повикат пожарната . През това време се насъбрали още хора , а като дошли пожарникарите , станал голям жумбиш . Първата работа на Езоп , докато се изправи до гърди във водата , била да си извади гребенчето . Докато отгоре ту ахкат , ту се кискат , той внимателно си разресва косата с една ръка , а с другата приглажда мокрия си алаброс .

Жеко Картела като ученик носеше шинел до петите на мода бяха тогава дългите връхни дрехи (като отново сега) . Панталона , вместо нормалната за ученици ширина на крачола , е клош , изгладен до остър ръб , с широки маншети . Обувките лъснати – жам , муха да кацне , ще се разкрачи . Шапката накривена над едното ухо и против правилата , без пружина и доволно смачкана назад , козирката лъсната „кърлеж” – плод от декоративно , отровно растение , с които всички си лъскахме козирките . Яката на шинела широко разтворена не по правилата , а жълтите копчета с корона лъсната с кадифе , малките копчета на цепката отзад едно до друго . И сега да го питаш колко копчета е имало отзад , отговора му е готов – трийсет . Ако не беше той да разправя стари и нови истории , свиленградските легенди досега да бяха забравени .

Фоти Ушака не беше конте в комичния смисъл , но докато умре , ходеше изправен , прилично облечен и с грижливо поддържани тънки мустачки . Минаваше за трезвеник , но в края на краищата самотната старост си каза думата , в последната година го виждали всеки ден да си купува по половинка ракия от желювия магазин , току до къщата му .

Самоубийството на везир Мустафа , една легенда за Свиленград

Автор : Христо Полихронов

Самоубийството на везир Мустафа , една легенда за Свиленград .

Ако някой ден посетите Свиленград – вратата , която днес свързва ЕС с ориента , ще ви направи впечатление един стар каменен мост над река Марица.Той е построен през 1529 г. по нареждане на Мустафа паша – везир на един от най-великите владетели на Османската империя Сюлейман I Великолепни . Неслучайно старото име на Свиленград е Мустафа паша кьопрюсю (Мостът на Мустафа паша) , защото везирът е направил себап (добро дело) за местните хора .

305 Свиленград. Мостът на р. Марица. Пощенска картичка, 1939г.

Легендата разказва , че след приключването на строежа султан Сюлейман I бил възхитен от великолепния мост и поискал да го откупи . Хитрият владетел веднага си направил сметка , че от него може да печели пари , като прибира такса за преминаване . Мустафа паша се опитал да разбуди господаря си , но падишахът бил непреклонен . Султанът предложил на везира да му брои 40 000 гроша , изразходвани за строежа , и му оставил само едно денонощие за размисъл – или да се съгласи на продажба , или ще бъде свален от поста и изгонен . Мустафа паша мислил цяла вечер как да успее да запази моста за хората . На сутринта взел съдбоносно решение – да се самоубие . От умрял никой нищо не иска , си мислил пашата . Това бил единственият достоен изход от заплетената ситуация . Още същата вечер везирът изпил смъртоносна отрова.

Когато на следващата сутрин султанът разбрал за самоубийството , гневът му бил неописуем . Владетелят побеснял , че със смъртта си визирът му отнема възможността да стане собственик на моста . В яда си султан Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста , да загуби най-свидното , което има . Клетвата бързо стигнала до жителите на града и дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста .

Със свито от тъга сърце бащата на Мустафа паша гледал от прозорците на своите сараи безлюдния мост и мрачно клател глава – саможертвата на сина му се обезсмислила . Поболян от загубата на чедото си , старецът преживявал и опорочаването на най-благородното дело на своя син . Хората строели дървени бродове или пък преминавали с лодки на отсрещния бряг . Никой не искал клетвата да се стовари върху него с цялата си мощ . Един ден , твърдо решен да премахне проклятието , старият паша тръгнал по моста , защото нямало какво да губи след смъртта на сина си .

Така свършва легендата за моста на Мустафа паша . Тя не е документирана и единственото , което е останало , е една мраморна плоча , на която пише на арабски: “Този мост построи , когато бе халиф най-великият от султаните султан Сюлейман хан – бог да го покровителства за това , което създава…..

И то бе най-дълготрайното негово добро дело през годината , на дата , на която стана едно вечно добро дело”

Невероятна легендата за Мустафапашалийският – Свиленградския мост

Мустафапашалийският мост

Къщи нямало , а мост в Свиленград застроили над река Марица – Мустафапашалийският – Свиленградския мост  . Мостът бил дълъг 290 метра с 21 каменни свода . И днес минеш ли , ще прочетеш надписа: “Мостът е построен в епохата на великите султани султан Селим втори , син на Султан Селим първи , от френски архитект Епоритин в епохата на великия везир на двамата султани баща и син Карамустафа Пашави , на чиито имена е посветен”.

023 Свиленград. Общ изглед с моста на река Марица. Пощенска картичка, 1933г.

Беше февруари . Баба ми пукаше ситна царевица . С пукот зърната се удряха в похлупака и цъфтяха в бели цветове . Пукотът намаляваше – знак , че се е изпукала , и тя ги изсипа в голяма тава . Не бяхме куснали и оръдейни изстрели разтърсиха селото . Прозорците потрепереха . Кокошките се скриха в курника , а кучетата взеха да вият . Ние се свряхме в полите на баба и тревожно я попитахме : “Турците ли идват ?”“Не , милите на баба” – успокои ни тя и подхвана легендата за Мустафапашалийският мост.

-Там , където сега стрелят топчиите , е бил най-тесният брод на река Марица . На левия бряг е имало хан и старо-приемница . В нея отсядали друмници . Хаджията живеел в килнатата постройчица . Прочул се с доброто си сърце и гемеджийство и всички друмници бързали при него да замръкнат .Идвали , отивали си , докато една нощ станало нечувано чудо . Хаджията видял изумен , че гостите му са мъртви , бе рани и без синини , и джобовете им – обърнати с дъната навънка . Недоумявал какво да стори . Зазорявало . Ще запристигнат нови друмници . “Не бива да ги видят !” Пък се страхувал да осведоми властите , нали ще го питат: “Къде са парите им ?” Дошла му спасителна мисъл да изхвърли труповете в реката . Оттогава всяка вечер пристигали друмници . Всяка заран изхвърлял телата им . Рошлясъл , брадясал от кахър , млъкнал и с никого не говорил . Ходил край брега и все едно и също си повтарял: “Господи , мили божичко , де се е чуло и видяло без кръв и болест хората да умират?” Най му домъчняло за Димо и годеницата му Веселина . Димо до първи петли свирил , а годеницата му отпявала . Хората ги слушали унесено , а ханджията се чудел как ще хвърли такава прилика в мътните води на Марица . Вглеждал се в хоровода на звездите и му се сторило , че звезда ясногрейница много прилича на Веселина . Но чакал изгрева . С трептяща ръка отворил , но какво да види ? Чудото пак се повторило . Тъжно гледал как Веселина преплела ръцете си около шията на годеника си и двамата били като заспали . Тях последни оставил повечко да бъдат заедно . Но накрая ги помъкнал . Веселина не се пущала от Димо , Димо не се пущал от нея и ханджията разбрал , че влюбените и в смъртта не се разделят ! Оттогава взел да се радва на тези , които подминавали и скърбял за тези , които отсядали за нощувка . Мъчел се да пресмята колко трупа е изхвърлил , но бил неграмотник . За да си изясни , напълнил чувал с царевица . Изхвърли труп – хвърли зърно на кокошките . Хвърлял , хвърлял , Марица поглъщала труповете , кокошките – зърната . Напълнил втори , чувал . Зърното свършило , чудото не . В един морав залез пристигнал някакъв веселяк Свилен с клепоухото магаре . Стопанинът го помолил да спи в неговото навесче , но той отвърнал:

-Аз от добичето не се отделям !

Ханджията гледал чурянлията му нож , как бил втъкнат в алестия пояс , сукарите му как са навити по хайдушки и най му се сторил хубав с черновранния перчем , който падал над дясното му око и го превел по-хубав от всички друмници . При раздяла си пожелали добра нощувка . Ханджията си знаел колко ще бъде добра , но си рекъл: „Дано той е последната храна за рибите ” . Както никога , не пристигнал друг друмник . Кой знае пък защо , на на веселяка му хрумнало да не заспива и да си пуфка цигара след цигара . Изведнъж зачул пукот и докато се чудел какво е това , от покрива се сринал черен арапин с две ками , от които капела кръв . Селянинът , вместо да се втрещи от страшния му вид , най-спокойно му поднесъл пунгията и рекъл:

-Буюрун , чер арапино ! Запали цигара от нашия сакарлийски тютюн , та очите ти сълзи да пуснат .

Арапинът , стъписан от спокойствието на българина , изпуснал камите . Нямало как . Запалил цигара и рекъл:

-Сънувах сън . Яви ми се Аллах и рече: „Срещнеш ли човек , който да не умре от вида ти , той е по-силен от тебе и трябва да умреш” . Ето аз срещнах . Това си ти . Но преди да умра , искам да ти сторя добро . Виждаш ли ей тези две ками ? Потапях ги в бича кръв . Пропееха ли първи петли , като гръм падах от покрива сред друмниците . Незаспалите умираха , а заспалите се пробуждаха и те умираха . Очаквах някой да остане жив , за да умра аз , но остана ти и затова тръгвай с мен ! Арапинът тръгнал . Свилен го сподирил . Над тях звездите сипели златен прах , а пълноликата луна озлатявала пътя им . Заспущали се по някакви подземни стъпала . Стигнали до някакъв дворец . Арапинът отворил огромна врата и рекъл:

-Ето парите на мъртвите . Ето накитите им . Ето златото и среброто на търговците . Те вече не са мои . Те са твои . Хайде да се връщаме ! Помни входа и само ти имаш право над тези богатства за безстрашието си.

Върнали се по обратния път . Звездите все така сипели златен прах , но малко преди да стигнат странноприемницата , арапинът като сом от бяг се цамбурнал в Марица и никой не го видял повече . Разденявало се . Ханджията пак с треперещи пръсти отворил вратата . Но какво да види ? Свилен жив и си пуфка цигарата . Първият жив човек след толкова години .

-Ханджийо – му рекъл – ще построя мост над реката . Ханджията го погледнал недоумяващо и си помислил , че е останал жив , но си е изгубил акъла.

Така си мислел , но още на другия ден Свилен разгласил , че започва мост и за всеки построен метър ще заплаща по лопата жълтици . Юрнали се изкопчии , железари , дюлгери от къде ли не . Черни биволи мракали и влачели огромни блокове . Мъртвите сякаш викали: „Стройте с нашите кости , споявайте сводовете с нашата кръв” . Свилен кръстосвал от единия до другия край с гемията и заплащал за всеки метър не по една , а по две лопати жълтици . Чак в Истанбул научили паши и везири и пристигнали на огромния строеж . Когато им посочили кой е чорбаджията , те не повярвали . Свилен все така си бил обут със свински цървули , с черни сукари , носел алест пояс и както на черния арапин , им рекъл:

-Буюрун , паши и везири . Запалете от нашия сакарлийски тютюн , та очите та очите ви сълзи да пуснат . Така и направил . Завършил моста . Мило му било да се отдели . Построил си къщичка на левия бряг на Марица . Появили и други къщи на десния бряг на реката . Мустафа паша наредил да се впише не Свиленовото , а неговото име и оттам мост – град Мустафа паша . Изминали много години . Хората не забравили добрината на безстрашния българин Свилен и прекръстили град Мустафа паша на Свиленград а Мустафапашалийския мост го нарекли Свиленградския мост.

-Сега , деца , дето чувате тътнежите , това са хасковските топчии . Разбиват леда под сводовете на моста . – Съчките бяха изгорели , пуканките – изядени , но легендата , която чух , остана в съзнанието ми и я разказах , за да не я забравя…..

Легенди за Свиленград – Дядо Колю Цепелина

Публикацията е написана : Атанас Хаджиколев