Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 4

Вървя си по моста и гледам брега

Не е за вярване: плажове на Марица, малки деца се гмуркат за риба в реката

 С моя приятел от квартал Гебран – Зингата Гого, се случи тъй, че служихме заедно в казармата. Той беше вече стар войник, когато аз се появих остриган нула номер в шофьорската рота на поделение 34500, каквото беше кодовото название на летището в Узунджово. Веднъж, в изчакване на сигнал за поредни нощни полети, видяхме над живия плет до линията за зареждане на самолетите да се носи фуражката на нашия фазан в ротата.

Река Марица – на моста на въздишките

 С думата „фазан“ по онова време простите войници вземаха  леко на подбив старшините-школници, командировани по подразделения в страната от Школата за запасни офицери в Плевен.

Та мина фазанът, и Гого го надигна с „Фъррр“. Аз последвах примера му и с длани на уста подвикнах, но с по-нисък фалцет, понеже бях новобранец. И двамата не предполагахме, че до старшина-школника върви командирът на ротата – нисичкият капитан Стойчев, на когото викахме Врабчо. Разбрахме това едва когато личицето му лъсна между плета и с писклив глас запита: „Кой каза: „Фър“? Понечих да поема отговорността , но Гого ме изпревари, и като направи  крачка напред, каза: „Аз, другарю капитан!“. „Три денонощия арест!“, отсече Врабчо.

Гого подви опашка и отиде до старшината на ротата да го остриже. На път към кауша ми смигна и взе да тананика: „Вървя си по моста и гледам брега – Врабчова Лена пече си г…“

Врабчова Лена нямаше нищо общо с капитан Врабчо. Това беше войнишки вариант на твърде популярен в миналото шлагер за хубавата Елена от Гебран. Тя била модистка, много известна в града и околията, носела оригинални и стилни тоалети, обувки с високи токчета и шапка на главата. В свободното си време красавицата обичала да се къпе в Марица и се излежавала на плаж край стария мост. Всеки мъж, който имал щастието да види ослепителното й тяло на брега, изгарял от желание по нея.

С тази песен Зингата Гого замина да търка нара в арестантската килия, а аз потънах в копнеж за Марица и красивите девойки, къпещи се във водите й.

Едно време Марица беше чиста като сълза. Толкова чиста, че хората пиеха вода от нея. През летните горещини свиленградчани ходеха често да се къпят на реката, потапяха се в бистрите й води и по цял ден си правеха слънчеви бани на ситния златист пясък. Нямаше нужда от море. То беше в краката им. Още с полъха на първия летен зной множество хора обсаждаха двата бряга – от Ада панаир та чак до скотобойната, която се намираше в края на града, отвъд последните къщи. Всичко живо през лятото се изсипваше на Марица, а тя щедро им предлагаше прохлада в непоносимата жега.

Стопанин пои воловете си на рeка Марица

 И ние, учениците, дойде ли ваканцията, хвърляхме учебници и тетрадки и хайде на Марица. Всички бяхме там – гебранци на десния бряг, останалите на левия. По-видните дами показваха новите си бански костюми в две части, други се излежаваха, едва прикрити с чаршаф. Жените идваха да перат, но по време на прането захвърляха бухалките и се къпеха. Къпеха се и младите момичета, усмихнати и весели. В същото време мъжете се хвърляха отвисоко в дълбоки вирове. Надвечер в плитчините можеха да се видят старци да се топят в топлата вода.

Реката означаваше живот. Мощни пластове от диви наноси предоставяха покрай двата бряга обширни, изключително плодовити и леки за обработване почви. Напоявани от водите на самата река, те раждаха всичко. Марица беше не само главен архитект на долината, тя я обогатяваше всяка година, напояваше я обилно, беше постоянен и безценен източник на вода за пиене, на риболов, двигателна сила. За хората, избрали да живеят в поречието, това беше земя, обетована и скъпа през всички времена.

Малките момчета се учеха да се гмуркат надълбоко, преди още да започнат да плуват. Това беше първият урок на реката и задължителен за всеки, който иска да ползва богатствата й. С умело далдисване се вадеше мряна, кефал, бяла риба, а често и сом от подмолите под кичестите върби, тополи и други дървета, с които бяха изпъстрени бреговете.

За риболов се използваха обикновени въдици и сари – дълги въжета с навързани много куки по тях и тежест накрая. Дребна риба за стръв хващахме с оплетен от върбови клонки тънък и дълъг сноп (сюргия). Иначе най-добрата стръв беше яркорду – малки червейчета, които после стават пеперуди. Те се намираха там, където брегът е глинест и твърд, но се изгубиха през 60-те години на миналия век с първите химически замърсявания на реката. Заедно с тях изчезнаха и мидите по дъното.

Бях малък, когато дядо и баба отглеждаха картофена нива на един от островите по надолу. Прехвърляхме на острова най-напред коня с ралото, после каикът се връщаше за нас. Преди да почне оран, дядо отиваше на брега. Виждах го да сплита върбови клонки с трева и да ги поставя напречно на течението. Така той правеше преградаза бързите води и изкуствено затишие (комалтия). След това мяташе въдиците. По пладне, като пуснеше коня от браздата, дядо отиваше отново на реката и много често се връщаше засмян. Обядът е готов, казваше той отдалеч, и вадеше от голямата торба на рамо сомчета и тъмносиви маришки шарани.

Свиленград. Мостът на р. Марица. Пощенска картичка, 1939г.

 Марица не оставаше без хора и през зимата. Най-много отново бяха децата. Възседнали шейни на колене, с два шиша, които забиваха в леда, те се състезаваха до премала. Други се пързаляха с кънки, закрепени на здрави обувки.

Като поотраснах, друг остров взе да ме тегли – Острова на блажените. Така наричаха големия остров на Марица откъм Гебран, на около 300 метра нагоре от моста. Горният му край, буйно обрасъл с тополи и храсти, стигаше до Томовата воденица  – с голямо лопатесто колело, мелнични камъни, изправени до дуварите и разпрегнати коли наоколо. От брега островът се отделяше от тесен ръкав, над който беше прехвърлен въжен мост. По него се стигаше до ресторант, може би най-модерният за своето време. Той беше отворен за посетители по всяко време, но обикновено се пълнеше в късните следобеди. Към края на деня всеки, който проявяваше желание, се отправяше натам.

Ресторантът на острова имаше оркестър с певица – свиреше легендарният Кочо Алкапоне със своите приятели Евлоги, Галеца, чичо Пец и Драгов. Отпред на дансинга танцуваха влюбени двойки. Масите бяха на открито, но не можеше да се намери свободно място и келнерите, спретнати, с бяла кърпа на ръка, едва смогваха да обслужат многобройната клиентела. Някои предпочитаха разходка с лодка от близкия пристан – да плуваш по реката и да гледаш града от двете й страни е вълнуващо преживяване.

Бендът свиреше джаз всяка вечер. Сред звуците на музиката се чуваше пукот от тапи на вино, лимонада и газирана вода, които персоналът изстудяваше в натрошени буци лед. Младежи и девойки, понесени на крилете на радостта, прииждаха на групи и заливаха острова със своя смях. После си тръгваха. Сенките им се изгубваха в тъмнината на брега, тихият им шепот потъваше в реката, която продължаваше да тече все така тихо. И само от време на време във водите й проблясваше светлината на някоя далечна звезда.

Дъщерята на султан Селим строи баня в Мустафапаша-Свиленград по класически план

Изготвено от :Иван Чончев

Той беше кротък човек , аргюнлия , но по своему хитър и находчив . Навремето са били заможно чифчийско семейство с много земя , бая биволици и хергеле коне , но преживяха изселване в Даалъка , заради бягството на сина му Стефан (Джеки) , та напоследък дядо Иван ходеше (до гебранската кръчма и обратно) доста неглиже .

Пушеше качак , стрит тютюн , завит в парче вестник . Последната година преди да умре , некролозите на автобусната спирка до тях и от дерека до спирката , се губели , та се налагало често да лепят нови . По някое време се разбрало каква е работата и викат на бабата му; „мър бабо Добро , дядо Иван изпуши некролозите” . „Кажи му да не прави тоо грях , ки му дадем вестници колкото иска” . Докрай пушише и си пийкаше . Колкото му даде бабата – заключваше салмата с бурето , носеше ключа в пояса си и му отпускаше по малко , уж да не ходи до кръчмата . Но когато се здобиеше с някоя стотинка , пак прескачаше , та го закачаха ; „Аба , дядо Иване нали бабата ти дава вино , защо си харчиш парите” „ Аха дава ми колкото за мъдци” , отвръща той и показва нокътя си .
Той , горкия , от черменската ова по-далею не е ходил , та веднъж сина му Господин (Диню) като студент го завел в София , да види „голямо село” . Застанал той на един тротоар и се чуди; „Ава , Диню , тоо народ … сегдан ли е така” . „ Сегден тате” . „Значи сегден панаир” . Освен на кръстовденския панаир , къде е ходил човека . „Харно ама – продължава да размишлява той – като ти са приходи негдя нужник” . „А как да няма , ей го клозета пред нас” , успокоява го Диню . Прекосяват улицата , гледа дядото този голям като къща клозет , но влиза , хем да пусне вода , хем да се похвали на гебранци , че е пикал насред софийския панаир . Добре ама , неграмотен е и влиза в дамската тоалетна . Хеля излиза от там без произшествие , а Диню му се кара; „Аба , тате , ти влезе в женския нужник” . „Аде , аде , това дето го изкарах да не е за мъжко” , дума дядото и се окопчава .

История с Апар семкаджията от Свиленград

Написана от: Христо Полихронов

По-старото и живо още поколение помни стария арменец с жамлъка на корема , закачен с каишка на врата му , разделен на секции за страгали , леблебия , тиквени семки и сусамлийки понякога . Малцина знаеха истинското му име , зовяха го дядо Апар .

Той по всяко време на деня беше на стоянка , или по маршрут , подканяйки клиентите си – „семки страгали , един шоп един лев” . Когато в старото кино (срещу паметника на падналите) имаше прожекция , беше най-на кяр – млади и стари хрупаха страгали и цъкаха семки . В предобедните часове и късно вечер , когато около киното опустяваше , беше из улиците . По целия град . Днес няма от по-старото поколение да не са чули сдържания му призив; „семки страгалиии , един шоп , един лев” .

Както всеки един човек – легенда е оставил следа в паметта на съгражданите ни , така и Апар остави следа . На крайречна улица надолу след полицията живееше на квартира със семейството си един шоп , полицай . Естествено дядо Апар няма как да знае , че точно там живее шоп , той знаеше само арменците къде живеят . Та , неговото един шоп един лев дразнело шопското самочувствие  на на Спас полицая и една вечер не издържал . Излиза той по риза с тиранти и хваща каиша на хамлъка му; „Слушай еи , арменец ли си албанец ли си ….” . „Аман бе чоджук , ша ми обърнеш хамлъка” , стряска се Апар . „Че го обърнем не ами , у Марица че го фърлим” . „Аман , нимой , стока ми е” . „Колко ти е стоката бе дъртак” . „Барем сто лева , чоджум” . Да си е помислил Апар , че оня ще му купи стоката , заедно с жамлъка , не е за вярване , но шопето изплюл камъчето; „Така така , твойте арменски боклуци че чинят сто лева , а един шоп един лев , а ?” . „Сакън , не така една шопа семки чоджум . Оох тва мойту арменску уста…”

И той се пресели . Навярно в арменския рай . Както черквите им са различни от нашите , така и раят им трябва да е техен , арменски .. Сигурно е там , защото Апар си нямаше други грехове , освен тоя , че разсърди един шоп .

Интересна история за Дядо Матей китката от Свиленград

Написана от : Христо Полихронов

И той е гебранец . Прякора му е заради китката , която неизменно беше на ухото му , китка според сезона – кокиче , минзухар , лале , та и хризантема , в късна есен . И през зимата нещо , я чемешир , я цвете от саксия . Но китката не беше единственото , с което се кичеше дядо Матей . По време на манефистациите дефилираше , накичен с най-различни медали – кръгли за боева заслуга , кръстове за храброст , цветни лентички , значки . И с бастун . Бастуна му придаваше достолепието на поборник ветеран . На гьоргьовден , празника на войската на площада пред Халите се провеждаше парад , на който , наред със строените войници и офицери , се мъдреше и той с медалите си .

По някое време от скукали , от мъка по отминалата младост ли , беше подсилил пийкането и често го виждаха да се къндилка по моста към Гебран , ту към града .

По професия беше рибар , но като поостаря , се цани теляк на градската баня . Една вечер Милко Кущира , прибирайки се след разходка от градската градина ( пред сегашната библиотека) , таман по средата на моста , чува някой да охка и да вика . Надзърнал от канатя и какво да види – долу дядо Матей се люшка със сюргюня , едва закрепил се с една ръка за ръба на гьоза . По това време минават закъснели чифликчии с колите си , та събират въжета и на раз-два , раз два , го изтеглят . Бика късна есен , мокър и премръзнал веднага тръгнал – куцук , куцук , право на банята . Но не да сваля кирта от гърба на другите , къпищи се с почуда гледат как дядо Матей , с две канчета вряла вода се полива и пръхти . Та отрезвен от студената маришка вода , спасил старите си кокали от простуда .

Живя още дълго дядо Матей , все с китка на ухото , докато застана пред св. Петър , който вероятно е простил единствения му грях – пийкането , той беше от малцината с златни медали , повечето от легендите са с тиквени .

Смешна история за един Свиленградчанин в Одрин

Написана от : Христо Полихронов

Смешна история за един Свиленградчанин в Одрин .

Името му е забравено , но историята се помни . Той не се пишел за модерен , като Маджара , но беше дошло времето да се хвърлят цървулите от свинска кожа , та като отиде в Одрин за това – онова , да си поръча и обувки . Пристигнал той , спрял колата в одринската чаршия и намира обущар . Кани го обущаря турчин и му нарежда да се събуе дясния крак , да му вземе мярка . Майсторът му огледал , огледал стъпалото , па остякъл; „Сен дюстабанлия , ба аратик” . Едва ли е знаел нашенеца , че е дюстабанлия , защото цял живот се е обувал с цървули и навуща .

Обува се той мълчишката , излиза и подкарва воловете , забравил да огледа чаршията . Не се знае какво е смислил сиромаха по пътя за Свиленград , но можем да се досетим . Таман на Якъка , той изплюл цигарата и се обърнал назад . „Сен дюстабан измънна сиктим турчин” (ти си дюстабан , твойта майка турчин) .

История за Бай Петър пъдара от Черменската махла Свиленград

Написана от: Христо Полихронов