Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 28

Фонд „Башклисе“ губи облигации за 2.5 млн. лв

Най-големият дарител на тракийската организация е ограбен безсрамно от нея

„В края на 19 и началото на 20 век Башклисе е едно от най-богатите села в Суфлийско. Местното население се занимава основно с бубарство, селището е един от основните центрове за производство на пашкули и коприна в района. Всяка година се отглеждат около 250 унции бубено семе. Големи площи покрай минаващата наблизо Бяла река се засаждат с черничеви градини. Пашкулите се продават на търговската борса в Суфли. Не без гордост башклисенци заявяват, че от селата в Димотишка околия само Гьокче бунар (дн. Сив кладенец, Ивайловградско) ги бие по добив на пашкули“, пише Симеон Лазаров в проучвания за живота в Западна Тракия.

Устав на Фонд Башклисе

По приблизителни данни селото има около 3000 кози и 500 овце, стотина чифта впрегатен добитък – волове и крави. През по-голямата част от годината животните прекарват на паша из хубавите пасища и гори наоколо. Издоеното козе и овче мляко се изкупува от селската мандра, друга част отива за сирене. Много селяни се занимават с отглеждане на пшеница, ръж, ечемик, царевица, сусам, памук, грозде. От произведените пашкули, от продажбата на дърва, мляко, сирене и вълна башклисенци получават добри доходи, които подобряват материалното им състояние и правят живота им по-сносен, отбелязват изследователи.

Благодарение на стопанския напредък по-заможните селяни имат възможност да изучат децата си в известни на времето си училища. В Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“ се учат Христо Попов, Радка Тодоранова, Атанас Попгеоргиев, Костадин Дяков, Костадин Гаджаров, Ангел Стоев, Михаил Андонов, Димитър Дяков. Димитър Киряков следва в българското педагогическо училите в Серес, което не успява да завърши поради Балканската война. Янко Недев и Димитър Тодоранов са ученици в Дедеагач (дн. Александруполис), Михаил Тодоранов – в турското идадие(средно училище) в Одрин, а Христо Карагьозов завършва курс по греньорство в Бурса.

Балканските войни разоряват Башклисе. През 1913г. по заповед на турските власти жителите са насилствено изселени. След големи премеждия те преминават границата и се установяват временно в Харманли и околните села, но след кратък престой на открито са натоварени на влак и върнати в Суфлийско. 7 години по-късно, когато Западна Тракия е предадена на Гърция, башклисенци напускат селото си завинаги. Френските окупационни власти им позволяват да вземат добитъка и покъщнината си. Пристигнали в България, изгнаниците се спират за малко на гара Свиленград. Отттук започва тяхното разселване в Ивайловградско, Чирпанско, Карнобатско.

Църквата в с. Протоклиси, Гърция, (днешното име на с. Башклисе)

Около сто семейства от съсипаното и напълно разорено село Башклисе се установяват в Свиленград. Повечето са оземлени по Закона за настаняване на бежанците. Със заеми, отпуснати от държавата, новите заселници си построяват къщи в покрайнините на града, купуват работен добитък и семена за посев и се отдават на мирен труд. Тихи, скромни, несвадливи, търпеливи, трудолюбиви и благоразумни като повечето тракийци, благодарение на своята пословична работа на полето и най-вече на завидните си умения в бубарството и копринарството, башклисенци се опитват да заличат раните от големите загуби при преселването. В същото време те проявяват рядък пример на щедрост, състрадание и милост, който ги издига в очите на обществото.

В землището на селото в южна посока се намирала местността „Чифлика“, общо притежание на местните жители. Преди много години земята била съставна част от селската мера. Турският бей Топчиолу от Димотика склонил селяните да му я дадат за неопределено време под наем за паша на добитъка, а по-късно по измамнически начин и със съдействието на властта успял да стане неин собственик. След смъртта на бея наследниците му се принудили да я продадат на законните и притежатели. По-късно, при ликвидацията на бежанските имоти по спогодбата Моллов-Кафандарис, селяните се споразумели имотът да бъде приписан на 40 стопани. Получена била значителна сума от близо 3 млн. лв. в облигации и изплатени в брой пари, които стоте семейства можели да разделят помежду си. Но те не направили това.

На 21 януари 1931г. бежанците от Башклисе свикват в Свиленград общо събрание и взимат решение от сумите, получени от „Чифлика“, да се учреди фонд, който да носи името на родното им село. Учредителното събрание приема устав със следните цели: 1) да подпомага тракийската организация и нейния върховен изпълнителен комитет в културно-просветната му дейност и защита на каузата на Тракия, 2) да подпомага и издържа бедни, болни, вдовици и сираци, бедни даровити деца и студенти, синове и дъщери на башклисенци, 3) да подпомага и други благотворителни и просветни инициативи като построяване на църкви, училища, читалища, лечебници и др. По това време, по данни на Симеон Лазаров, средствата на фонда се състоят от 2.56 млн. лв. облигации от българския бежански заем и от сумата 290 030 лв., съставляваща 10% от предварително изплатените в брой облигации и лихвите за първата година от остатъка. 50% от лихвите, т. е. около 75 хил. лв. годишно, се внасят в края на всяко шестмесечие в продължение на 14 години – от 1931-а до 1945-а, на Върховния тракийски изпълнителен комитет. Останалите 50% от лихвите на облигациите се разпределят на две: половината – за благотворителни и просветни инициативи, и другата половина – за фонда.

Посещение на потомци на башклисенци в с. Протоклиси през 2001 година

Събранието избира за управа 10 души с право на пожизнено членуване в ръководството. Това са Димитър Киряков, Костадин Гаджаров, Георги Недев-Даскала, Недю Левтеров, Христо Попгеоргиев, Никола Карамалаков, Петър Василев, Атанас Дяков и Димитър Дяков. За председател е избран Атанас Янков, но по-късно той подава оставка и на неговото място е назначен Димитър Киряков. С парите на фонда дарител Върховният изпълнителен комитет на тракийската организация купува недвижим имот на ул. „Стефан Караджа“ в София, предназначен за тракийски дом, който е наречен „Башклисе“. В този дом и до днес се помещава централното ръководство на тракийските културно-просветни дружества в България. През 1938г. управата на тракийската организация взима решение „за правилното използване на постъпленията от фонд „Башклисе“, според което след изплащане на задълженията към Ипотекарната банка в София със средствата на „свиленградци“ да се купуват облигации за увеличаване на основния капитал и годишния доход от лихви.

„Башклисенци проявяват изключителна пожертвователност в полза на тракийското дело. Всички заедно със свои средства те създават организация, която да пропагандира в страната и чужбина каузата на българите от поробените земи и да подпомага нуждаещи се хора. Това беше направено във времето, когато повечето български селища стояха встрани от подобна дейност“, отбелязва в своята история за борбите в Западна Тракия Христо Караманджуков. Със собствени пари бежанците от Башклисе купуват сграда и в Свиленград, в която да се настани местното тракийско дружество „Тракия“. Там се помещава и клубът на дружеството. През 1959г. на първия етаж се отваря кафене и бюфет-сладкарница. Друга част от помещенията се отдават под наем и понеже сградата се намира на главната улица, в касата на тракийци влизат солидни доходи.

През 1963г. всички фондове в страната са закрити и „Башклисе“ преустановява съществуването си. Неговите имущества и ценности, включително и облигации на стойност 2.5 млн. лв., преминават във владение на свиленградското културно-просветно дружество „Тракия“ и Централното ръководство на тракийските културно-просветни дружества. През 70-те години от сградата на тракийския дом в столицата е премахната мраморната плоча, на която пише, че фонд „Башклисе“ е купил имота. Въпреки настоятелните писма плочата не е върната на мястото й. Башклисенци остават и без отговор на въпроса къде са облигациите от 2.5 млн. лв. Ценните книжа са събрани в няколко чувала и „прибрани на съхранение“ от централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България. Според отговори на направени през годините многобройни запитвания за местонахождението на облигациите известно време те са били държани в столичния клуб „Владимир Поптомов“. След това следите им се губят. Опитите на последния лидер на башклисенци Иван Станков и на членовете от управителния съвет, както и на възстановената след демократичните промени фондация „Башклисе“, да си получат книжата обратно, са безуспешни. Облигациите не са върнати на законните им собственици. С това завършва последната страница от историята на село Башклисе.

Поп Георги умира в храма, без да дочака Великден

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 26

Еленке, ти не си туркиня

Българско момиче се изгубва през войната. Спасяват го турци

В този текст от поредицата „Изгубеният Свиленград“ ще ви разкажем истинска история за едно момиче, останало само през Междусъюзническата война. Момичето е съвсем малко, когато баща му по неизвестни причини го изоставя и тръгва с колоните бежанци към пределите на стара България. Той не знае, че след няколко месеца дъщеря му ще стане туркиня. А след няколко години – отново българка. Една невероятна драма, разиграла се през съдбоносната и изпълнена с превратности 1913г. Това е драмата на Свиленград в един човешки живот. Главна роля в нея играе не омразата, етническата непоносимост и религиозният фанатизъм, а състраданието. Милостта и състраданието като в приказка с щастлив край спасяват живота на малката девойка.

Палатков лагер по време на междусъюзническа война 1913

През лятото на 1913г. житната реколта е богата, но няма кой да я прибере в хамбара. Земеделските стопани като във филм на ужасите са изоставили своите ниви в разгара на жътвата. Пшеницата гори в летния зной и рони едри зърна по земята. Тук-там из полето се виждат ожънати снопи, които чакат някой да ги овършее. В началото на юли същата година хиляди българи от Източна Тракия са прогонени насила от имотите им и тръгват към България да търсят спасение. Когато става ясно, че Одрин е завзет отново от турски войски, в Свиленград настъпва суматоха. Всички хукват да бягат. Едни отиват на железопътната гара, за да заминат с влак към вътрешността на страната, други товарят каруци с храна, завивки, облекло, посуда и бързо напускат града. Онези, които нямат волски или конски впряг, потеглят с една бохча на рамо. Пътищата са задръстени от народ, коли и овце. Изведнъж се разнася слух, че турците идат. Ужас и паника обхващат бежанците. Те удрят на бяг към насрещните баири. Постепенно тревогата отминава, хората се събират на групи и хващат пак поводите на конете и воловете, за да продължат в облаци от прах към България.

В обезлюдения град остава само 6-годишното сираче Еленка Сазлакова. Майка й Хрисо от 3 години е в гроба, а баща й Михаил е заминал далече с бежанския керван. Малкото момиче трябва да наглежда баба си, която с възрастта е с влошено зрение и не вижда почти нищо. След няколко дни старата жена умира и Еленка остава съвсем сама. Тя дълго плаче, после излиза от къщи и тръгва без посока из опустелите градски улици. Случайно там минава семейство турци. Те се опитват да утешат разплаканото дете, като го вземат със себе си на вършитба. Малкото момиченце не пита чии снопи вършее семейството – свои или чужди. От време на време то скача от диканята и отива в бащината си къща, но като не намира там никого, се връща плачешката на хармана. Минават дни и Еленка заживява при турците като тяхна дъщеря. Те я наричат Фатие.

През септември след дълги преговори в Цариград е подписан мирен договор, според който Турция си връща Източна Тракия, а България получава Свиленградско, Малкотърновско и част от Странджа. Турската войска под предводителството на Енвер бей се оттегля по шосето към Одрин. С аскера тръгва заедно с придобитата българска щерка и младото семейство турци. Никой повече не вижда Еленка. Завърнали се в опожарения град заедно с другите бежанци, нейните роднини и вуйчовците и – Илия Манов и Димитър Манов, започват да я търсят. Но градът е разрушен до основи от отстъпващите турски военни подразделения, а от Еленка няма и следа. След дълго издирване братя Манови научават, че племенницата им е отведена в Одрин. На другия ден сутринта Илия се отправя за там с надеждата да я намери жива и здрава и да я върне у дома. Той дълго обикаля из одринските махали и сокаци, оглежда чаршииите, приютите и пазарите, наднича през високите дувари на дворовете и пита случайно срещнати минувачи дали не са видели малко момиче с хубава дълга коса и светли очи, но напразно. Илия Манов не се отказва. При всеки удобен случай той отива в Одрин и околните селища от вилаета да търси изгубената девойка. Успява да се свърже с познати нему отпреди местни жители и ги моли, ако видят случайно някъде клетото дете, да му пратят хабер да дойде да го прибере.

Снимка от междусъюзническата война

Развръзката на тази драматична история настъпва след цели 7 години. През 1920г. по силата на международен договор Одрин и големи части от Тракия са предадени на Гърция. Изплашени от преследване и насилие, много одрински турци напускат домовете си и тръгват в различни посоки. Някои се отправят към България. Сред бегълците е и семейството на Еленка. Скоро след това Илия Манов получава вест, че детето на сестра му е потеглило с родителите си от Одрин към Нова Загора. Ето как съвременници описват случилото се после:

„Илия Манов намерил това семейство, говорил с бащата и се разбрал с него да му даде известна сума пари в знак на благодарност за това, че се е грижил за детето, като го е хранил и обличал. Еленка обаче след толкова години не можела да повярва на това, което и казали. Тя не искала да се раздели със своите родители, с братята и сестрите си. През времето, когато е била при турците, девойката забравила майчиния си език. Затова Манов разговарял с нея на турски. Той й казал: „Еленке, ти не си туркиня. Ти си българка, а аз съм твоят вуйчо Илия. Върни се отново при нас“. Младото момиче се доверило на думите му, едва когато същото потвърдили нейният втори баща и мащехата й. Те признали пред нея, че тя не им е истинска дъщеря и името й не е Фатие. Тогава Еленка прегърнала вуйчо си и взела да плаче. От магазините в Нова Загора той й купил красива бяла рокля, бонбони и локум. След това двамата се качили на файтон за гарата, за да потеглят с влак към Свиленград“.

Завръщането на Еленка Сазлакова, която съгражданите и смятали за безвъзвратно изгубена или мъртва, е едно от най-вълнуващите събития в Свиленград през 1920г. Всички нейни роднини и близки се събират, за да я посрещнат и поздравят със завръщането и. Те носят подаръци на девойчето. За щастливата развръзка в църквата „Св. Троица“ е отслужен благодарствен молебен, двамата и вуйчовци колят теле за нейното спасение. Първоначално Еленка живее в къщата на Илия Манов, после отива при баща си. „Дълго време не можех да проумея, че действително съм българка. Но си спомням, че когато бях в Одрин, децата ми викаха „гяурко“. А като почнах да ходя на училище в Свиленград, съучениците ми ме наричаха „туркиня“. Това тя разказва след години на своята първородна дъщеря Анастасия. Въпреки че е на 13 години, записват Еленка Сазлакова в първо отделение на основното училище в квартал Канакли. Девойката бързо се научава да говори и пише на български, но в четвърто отделение напуска училището, за да започне работа.

Брат и сестра се даряват

Когато навършва време за женитба, Еленка Сазлакова се омъжва за Пейчо Мутушев, по занятие коларожелезар. Чеизът за годежа си тя прави с помощта на вуйна си Златка. През 1928г. се ражда първото дете на семейството – Анастасия. След 4 години се появява и Павел. Дъщерята Анастасия си спомня един много интересен епизод от живота на своята майка, споделен от самата нея. В края на 40-те години в Свиленград пристига турчин, който се представя за Мустафа Чобаноглу, служител в турските железници. Мустафа пита за Еленка, за която казва, че била прибрана от неговото семейство през балканските войни. Аз съм неин брат от Одрин, казва той и си заминава. При второто идване в Свиленград Еленка се вижда със своя заварен брат. В присъствието на полицейски служител тя му дава подаръци, които да занесе на майка си, баща си и другите братя и сестри от семейството. Мустафа обещава пак да дойде, но повече не го виждат. След женитбата Еленка Сазлакова приема фамилното име на мъжа си. Тя работи почти през целия си живот като санитар в градската амбулатория. Умира на 84-годишна възраст в Свиленград.

Спас Добрев се спасява от ада Булгаркьой

Изготвено от: Иван Чончев