Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 25

Спас Добрев се спасява от ада Булгаркьой

Заедно с Христо Дянков и съдружници той издига бубарството в Свиленград след войните

Когато в края на юни 1913г. турската армия започва настъпление в Източна Тракия, всички са изненадани. Пристигането на аскер в Булгаркьой – най-голямото българско село в Одринско, обърква местното население. Българите не допускат, че подобно нещо може да се случи. „На 2 юли, разказва свиленградчанинът Спас Добрев, който по това време е в селото по търговия, дойде един стражар да вземе жена си, и съобщи, че е избягал от Кешан, защото турците идели. Бягайте, каза стражарят, и си замина. Това ни се видя невероятно, дори смешно – българските власти в Кешан нищо не бяха ни съобщили. След половин час обаче наистина влезе един разезд, а след три часа вече по-голямо число кавалерия – до 100 души. Аз се изправих пред техния началник майор Кадри бей и му казах: „Вие навлизате тука, но нарушавате Лондонския договор. Бъдете уверени, че ще ви принудят да се върнете назад.“ Думите на 33-годишния Спас Добрев не се сбъдват – турските войски навлизат дълбоко в Тракия. Десетки градове и села са разорени, а жителите им – избити или отведени в плен.

Мария Иванова от Булгаркьой , изгубила три сина и дъщеря

Придружен от красивата си годеница Райна, младият търговец Спас Добрев тръгва през лятото на 1913г. из Тракия да продава яйца на буби. По това време в Одринския вилает също с годеницата си е и Христо Дянков – дипломиран семепроизводител в бубарството и съдружник на Добрев. Избухналата Междусъюзническа война, от която Турция се възползва, за да завземе отново част от отстъпените по-рано територии, превръща в кошмар пътуването на двете млади семейства. Те едва оцеляват в село Булгаркьой, където са убити над 1 000 души.

В неделя, на третия ден от нахлуването, турските войници заповядват на селяните да се съберат извън село. Казват им, че комендантът иска да им разясни как ще живеят оттук нататък. Като ги събират накуп, откриват залпов огън по тях. Жертвите падат като снопи. Някои от по-леко ранените се изправят и почват да бягат, но са застигнати и убити с щикове. „След масовата екзекуция войниците се втурнаха в селото и почнаха да стрелят и палят, разказва Спас Добрев. Заливаха къщите и дюкяните с газ, после драскаха кибрита. Аз дръпнах годеницата си в един обор и се скрихме в сеното. Дойде при нас и 10-годишното детенце на един от убитите в къщата. Турците влязоха, отвързаха коня и биволиците, подпалиха сеното и излязоха. С водата от бакърите на добитъка успях да изгася огъня. После събрах боклук пред вратата и го запалих, за да помислят другите турци, които бяха дошли, че яхърът гори. В туй време цялото село гореше.“

Търговецът изчаква да се мръкне, за да изведе жена си от опожареното село под прикритието на тъмнината. С тях тръгват Дамян Илиев и едно момиче на име Ефрония. Бегълците вървят почти цял месец – денем се крият из къпини и храсталаци, а нощем се придвижват под постоянен страх, че могат да попаднат във вражески ръце. Без храна и вода, изтощени до крайност, те стигат Родосто, където се укриват у дома на познати арменци. После заминават за Цариград, качват се на параход за Варна и оттам се връщат в Свиленград, за да установят, че той е съсипан от турците.

Производители на пашкули

„По-труден е бил пътят на Христо Дянков и неговата спътница, пише проф. Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи“. В суматохата, когато жените почнали да пищят, тя излязла навън и войниците я заловили. Младата жена е била граждански облечена – с рокля, и когато взели да я влачат по улицата с другите жени, селяните я наричали учителка. Учителка между тях нямало. В Галиполи руският консул се погрижил за жената, като я препратил в България. Дянков се оженил по-късно за нея.“

Спас Добрев и Христо Дянков работят заедно и след войните. Те са сред първите общественици и с усилията на местни предприемачи полагат основите на модерното бубарство и пашкулопроизводство в района. Спас Добрев се ражда на 2 април 1879г. в Мустафапаша. Той е син на Добри Пасков и съпругата му Ангелина, която е от рода Разбойникови. Малкият Спас е ученолюбив и родителите му го записват в Одринската гимназия “Д-р П. Берон”. За разлика от повечето ученици той не е зачислен в пансиона при гимназията, което не му пречи да посещава редовно организираните вечеринки и литературни четения. Връстниците му го описват като много талантлив ученик и голям оратор. Сред тях той изпъква с дарбата си да говори „импровизирано и вдъхновено“. Затова на 24 май 1899г., когато българските училища в Одрин се събират на тържество край река Тунджа, младият Спас Добрев е избран да произнесе слово във възхвала на братята Кирил и Методий. Същата година той е приет в ученическия кръжок на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

След гимназията свиленградчанинът продължава образованието си в Духовната семинария. През есента на 1901г. по настояване на Одринския окръжен революционен комитет е назначен за учител в с. Драбишна, Ивайловградско. Неговата задача е да укрепи организацията и осигури канал за пренасяне на оръжие към Гюмюрджина и Дедеагач. Първата работа на Добрев е да сформира деятелен комитет в селото. След това се образуват ядра на ВМОРО в Гьокчебунар (Сив кладенец), Горно и Долно Суванли (Горно и Долно Луково), Арнауткьой (Гугутка), Покрован и други села в околията. С мандат на околийски ръководител той устройва път на революционни дейци към Бяло море. През втората половина на 1902г. Спас Добрев превежда четите на Таню Николов, Коста Нунков и М. Чолаков. Поради честите си отсъствия обаче младият даскал е заподозрян от турците и на 19 май 1903г. е арестуван и отведен в Одрин, където е осъден за противодържавна дейност на 15 години затвор.

През 1904г. Спас Добрев излиза на свобода по силата на всеобща политическа амнистия, обявена от султана. Завърнал се от зандана, той се установява в родния си град, но през лятото на 1909г. заминава за Русе, където се записва в курс по производство на бубено семе, организиран от държавното земеделско училище при Образцов чифлик. Така Спас Добрев става един от първите греньори в Свиленград. Придобитата специалност му дава право да произвежда и търгува с бубено семе – скъпа и търсена стока в началото на миналия век. Износът тогава се състои предимно от вълна, биволски и волски кожи, восък, коприна, мед, тютюн. Търговията с коприна е доходоносна заради бездействието на турския държавен монопол, но най-вече заради добрите качества на стоката в земите покрай Марица.

След освобождението на града през 1912г. Добрев е избран за съветник в първата общинска управа. Той се включва активно в политиката и става представител на партията на Демократическия сговор. През септември 1930г. е избран с голямо мнозинство за кмет. Известно време заема и длъжността околийски управител. Името му се свързва на два пъти с управлението на местната кооперация „Коприна“. През 1934г. Добрев оглавява управителния съвет, в който влизат Александър Кръстев, Теню Капсамунов, Стойчо Петров, Груди Варсамов, Никола Варимезов и Христо Янакиев. Ръководството успява да убеди Българската земеделска банка в необходимостта от построяване на филатура въпреки аргументите, че тежката икономическа криза не благоприятства изпълнение на такъв мащабен проект. След продължителни преговори в края на май същата година „Коприна“ получава заем в размер на 1.6 млн. лв. Управата, макар да вижда, че отпуснатата сума няма да бъде достатъчна за всички разходи, взима историческо решение да започне строителство на първото индустриално предприятие в околията.

Спас Добрев застава начело на „Коприна“ и през 1942г., когато по Закона за защита на държавата са уволнени вкупом управителният и контролният съвет. Новото ръководство, в което влизат Христо Дянков, Владимир Шопов, Христо Янакиев, Атанас Юруков, Иван Станков и Милчо Ковачев, превъзмогва бързо партийните противоборства и „отворените в кооперацията партизански язви“, довели до срив на производството. Още на следващата година общото събрание отчита „положителни резултати от стегнатостта на управлението на предприятието”. Спас Добрев умира на 14 февруари 1944г. Два месеца по-късно неговото място в „Коприна“ заема Христо Дянков.

Фердинанд иска да се бие за Свиленград

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 24

Фердинанд иска да се бие за Свиленград

На 5 октомври 1912г. българската войска извоюва първата си победа в хода на Балканската война

През нощта на 5 октомври 1912г. Свиленград заспива в пределите на Османската империя. На сутринта се събужда в пазвите на майка България. Той е първият град, освободен през Балканската война и първата реална победа на българската армия в хода на войната. В чест на тази победа върху парапета на стария мост на р. Марица е поставена каменна плоча с надпис: “Лейбгвардейски на Негово величество конен полк. 5 октомври 1912”.

Цар Фердинанд влиза триумфално в освободения Мустафапаша (Свиленград) начело на военна и религиозна процесия. Фотография от 12 окт. 1912г

Бойните действия започват в 5 часа сутринта, когато части от 30-и пехотен шейновски полк атакуват турска наблюдателница на връх Курткале (дн. Шейновец) – най-високия връх на граничното било в Родопите, откъдето армията на противника получава сведения за долините на реките Арда и Марица. Под командването на капитан Георгиев 7-а пехотна рота достига на 200-300 крачки от поста на седловината. Движението на войниците в тъмното е открито от постови кучета. Разбудени, турските граничари откриват огън. На зазоряване атакуващата рота се разгръща в боен ред и викове “ура” огласят околността. Противникът се оттегля към село Курткьой, където има застава. В това време 5-а пехотна рота овладява връх Чадъртепе, 6-а, 9-а и 10-а пехотна рота, подсилени от картечен взвод, завземат връх Кюляфтепе, а 6-а рота – връх Тастепе. След като заема гребена Острите камъни, 8-а рота изпраща един пехотен взвод в средновековната крепост при село Мезек. Заели заповяданите им обекти, войниците започват да се окопават. В боя за овладяване на билото загиват 15 и са ранени 24 български войници. Турците дават 16 убити и 20 ранени.

Два часа след сражението на Курткале в щаба на деснофланговото обединение пристига цар Фердинанд със свитата си. Монархът заявява на командира на Втора армия ген. Никола Иванов, че „има желание да отиде незабавно на самата граница и да вземе участие в боя“. Очевидно той си въобразява, че на война полковете се разполагат като за парад на дворцовия площад в столицата и е възможно главнокомандващият със сабя в ръка да поведе тяхното победоносно шествие. Генералът отговаря на Фердинанд, че искането му е неосъществимо. Мотивира се с това, че към 9.30 часа все още не са получени точни сведения къде се водят боеве. Епизодът е описан подробно в книгата на Трендафил Митев „Ген. Никола Иванов“, посветена на един от най-видните военачалници на България.

Голямото събитие в първия ден от войната е освобождаването на Свиленград. При бягството си от града турците извършват разрушения, предимно на обществени сгради. На много къщи са изпочупени стъклата и са изкъртени вратите и прозорците. В района на турските казарми са сринати няколко фурни и складове за фураж. Мюсюлманите, които до този момент живеят мирно и тихо, не остават в града. Всички заедно със семействата си напускат своите жилища и се отправят към Одрин.
В 16.30 часа Лейбгвардейският конен полк преминава през Свиленград сред възторжените викове на местното население. След него в града влиза 51-ви пехотен полк с музика и развято бойно знаме, приветстван от гражданите. Турският гарнизон в града, състоящ се от конна бригада и два пехотни полка с артилерия, не приема боя с настъпващите български части. Преди отстъплението пионерна команда прави несполучлив опит да взриви моста на Марица. Операцията на турските сапьори не успява – от заредените четири динамитни патрона се възпламенява само един, в резултат на което са откъртени няколко каменни блока.

Началото на войната е отразено във вестник „Мир“ с голямо заглавие „Първа победа“. В информацията се съобщава за първите военни действия и атаката на връх Курткале. „Днес стана първото сериозно сражение в похода към Одрин. Преди да настъпят към Свиленград, нашите войски нападнаха височините при село Курткьой, наречени Курткале, където турците бяха укрепени. След много умело нападение и непродължително сражение, турската войска се разбяга в безредица, като остави убити. Един офицер и трима войници от шейновския полк са ранени, почти всички леко. Веднага те бяха отправени с железницата във вътрешността на лечение. Царят, уведомен за храбростта им, ги награди с ордени. След това сражение без никакви по-нататъшни препятствия българските войски, начело с музика, завзеха Свиленград, възторжено посрещнати от населението“, пише военният кореспондент на „Мир“. В друга дописка се съобщава за придвижването на цар Фердинанд с придружаващите го от Стара Загора към Харманли и границата, както и за срещата му с първите български ранени войници от 7-а рота на 30-и шейновски полк. От височина край село Белица Негово величество наблюдава настъплението на една българска колона.

Страшната атака над Одрин 1 ноември 1912

Скъсали оковите на вековното робство, свиленградчани се включват с голямо въодушевление във войната. Няма точни данни колко мъже тръгват да се бият с Турция. В „История на Македоно-одринското опълчение“ на майор Петър Дървингов се посочва, че доброволците от Свиленград са 86. По дружини те са разпределени така: в 10-а прилепска – 28 души, в 5-а одринска – 16 души, 12-а лозенградска – 13, в 11-а серска и 13-а кукушка – по 7, в 14-а воденска и в 15-а щипска – по 1 и в интендантската дружина – 1. От всичко 15 дружини в началото на войната са образувани три бригади. Дружината, в която са записани най-много свиленградчани – 10-а прилепска, е сформирана в София. Войниците са зле облечени. Обучението се води без оръжие или с няколко пушки.

На 22 октомври 1912г. Първа бригада минава през Свиленград и продължава пеш през село Щит за Лозенград, където пристига след четири дни. Едва в Лозенград войниците получават оръжие. Втора бригада е стоварена на гара Свиленград на 30 октомври и веднага настъпва по посока на градовете Димотика и Дедеагач (дн. Александруполис). На 3 ноември Трета бригада заедно с Хасковския отряд освобождават Кърджали, а на следващия ден водят бой за Момчилград. Турските части на Явер паша отстъпват на юг и се окопават при прохода Маказа. Твърде скоро под огъня на българската войска те са принудени да напуснат позициите си. На 13 ноември при село Мерхамли, Ференско, корпусът на Явер паша е разбит окончателно. През втората фаза на войната Македоно-одринското опълчение е дислоцирано по крайбрежието на Мраморно море като охрана на бреговата линия.

Български подофицер дава вода на ранен турски войник след битката при Одрин

Кръщават Главната на царя

На следващия ден след освобождението е свикано общоградско събрание в конака. Днес, 6 октомври 1912г., събрахме се долуподписаните и избрахме почетния ни съгражданин Анастас Разбойников за кмет на Свиленград, пише в протокола. Помощници на кмета стават Александър Попов и Михаил Хаджистефов, а за съветници в градската управа са избрани Спас Добрев, Владимир Разбойников, Димитър Сидеров, Георги Мавродиев, Христо Курдов, Никола Анастасов, Христо Ангелов, Христо Марашлиев, Янаки Илиев, Христо Анастасов, Тодор Бонев и Петър Сарафов. Решено е градът да се преименува от Мустафапаша на Свиленград.

Общинските съветници заседават почти всеки ден. Те нареждат болницата при джамията да стане градска и да се издържа със средства на общината. Избира се комисия, която започва да събира помощи за лечебното заведение. Управата издава заповед за сформиране на санитарна служба, нарежда „да се поправят луксовите ламби“по главната улица, а по другите улици да се поставят фенери, да се опишат всички празни дюкяни и назначава градска служба за чистота в състав от 10 души сметоизхвъргачи. Назначени са градски агенти и мухтари (квартални кметове). В края на октомври е обявено с глашатай, че отсега нататък всички животни ще се колят в градската салхана. Изключение се прави само за кокошките и свинете – „те може да се колят гдето и да е“.

В знак на признателност към освободителите общинският съвет издава няколко постановления за увековечаване на имената им. Главната улица, която пресича града на две, е наречена “Цар Фердинанд”, друга улица се именува „Ген. Димитър Кирков“, а площадът в центъра получава името на ген. Никола Иванов. Управата взима решение на стария мост на Марица да се постави каменна плоча с барелеф на Н.В. цар Фердинанд и надпис „На 12 октомври 1912г. през този мост замина царят на българите Фердинанд І-ий със своите победоносни войски“.

Бубарство

Изготвено от : Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 20

Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Цели 20 години роденият в Свиленград народен пастир води българите в Македония

През 1880 г. екзарх Йосиф се връща в Цариград и започва активна дейност по изграждане на екзархийското управление. Той подава до правителството молба след молба, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите на Охрид, Велес и Скопие, които имат български владици преди Руско-турската война. Чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърско, Струмишко и Кукушко също изявява волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бърза да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятства изпращането на екзархийските архиереи. Започва една дълга игра на отлагане, забавяне и отклоняване – обикновена практика в системата на османското управление.

Митрополит Герасим Струмишки

Задачата на екзарх Йосиф, посочена в едно негово писмо до самоковския митрополит Доситей, е да придобие ведомство в смесените епархии, оспорвани от Патриаршията, което да прибере под крилото си всички българи във вилаетите на Европейска Турция. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията. Българската митрополия в Струмица (днес в югоизточните части на Македония) е учредена със султански берат, издаден през 1897г. За първи неин предстоятел е назначен митрополит Герасим. По това време християнското население в града се състои от 1800 българи екзархисти и 4400 българи патриаршисти. В условия на непримирима борба срещу елинизаторските усилия на гръцките владици Герасим изгражда основите на българската църква и българското училище.

Едно огнище с буен пламтящ огън е имал в сърцето си митрополит Герасим. Животът му е верига от епически борби за опазване на духа на българския народ. Роден е на 5 октомври 1860г. в Мустафапаша (Свиленград) със светско име Георги Байрамов. Първоначалното си образование получава в родния си град. През 1874г. завършва класното училище в града, в което главен учител е Петър Станчов, след което се хваща на занаят, за да изхранва семейството си.

Неговото ученолюбие го отвежда през 1883г. в Одринското свещеническо училище. Младежът иска да се отдаде на обществена дейност и гори от желание да вложи всичките си сили, „за да е полезен на своя поробен и измъчен народ“. На 17 август 1886г. Герасим е ръкоположен в йеродяконски чин. Той открива желанието си да продължи своето образование на екзарх Йосиф, който добре познавал способностите на младия свещеник. Още същата година Герасим получава стипендия и се отправя за Киев, където постъпва в духовна семинария.

През 1889г. той завършва успешно следването си и се завръща в Цариград, за да получи назначение за законоучител в Солунската гимназия и дякон при българската църква. В Солун учителят се предава всецяло на своята работа. Похвалната му дейност е възнаградена – през есента на 1891г. Герасим е ръкоположен в йеромонашески сан, като при това е издигнат за председател на българската църковна община в Битоля. След три години става архимандрит. В края на декември 1897г. Св. синод на Българската православна църква в състав: председател Негово Блаженство екзарх Йосиф и двама пълномощници на синода – високопреосвещените владици Доростолски и Червенски митрополит Григорий и Врачански митрополит Константин, държат заседание в екзархийския дом в Цариград. Като имат предвид, че турското правителство е издало вече берат за назначаване на митрополит на Струмишката епархия, те прогласяват Герасим за владика.

Печат на митрополит Герасим Струмишки

Митрополит Герасим отива в Македония, когато гръцката пропаганда се шири и омаломощава народното съзнание на българите. Струмица в годините на църковната борба не остава назад, поради което е една от близките прицелни точки на Фенер. Затова е трябвало да се положат изключително големи грижи да се запази българското население от открито изразените домогвания на гърците.

Новият митрополит е принуден да работи при много тежки условия. В края на 19 век голяма част от местните жители се гърчеят. Гърците имат великолепно устроена базилика и уредени училища, докато българите не разполагат с почти нищо. Със своята прозорливост Герасим схваща, че истинска промяна може да настъпи чрез просвета и полага много усилия да тласне учебното дело напред. Редом с образованието се прави всичко необходимо българите, проникнати от един дух, тежнения и вяра, да се сплотят под лоното на църквата. С умение и такт, познаващ добре психологията на турците, владиката моли Високата порта за ферман, с който да се разреши изграждането на български храм в Струмица. Все със същата цел той отправя прошение и до руския императорски посланик в Цариград да се застъпи за справедливите искания.

Герасим не изчаква издаването на фермана. Тайно с няколко души нощно време се стъкмява параклис в българското училище. В този малък храм надареният с ораторски дарби митрополит извършва богослужения. Постепенно българската община се разраства и печели все повече привърженици. След Илинденското въстание районът на Струмица е атакуван от въоръжените чети на Хилми паша. Издадена е заповед представителят на екзархистите да бъде убит. На 16 март 1904г. гъркомани стрелят по Герасим, когато той се разхожда в двора на митрополията. Владиката оцелява, макар и загубил много кръв от раните си. Покушението не възпира изграждането на българския храм и не изплашва духовния водач на българите. Напротив – с още по-голяма смелост и ревност архиереят продължава да работи за народното дело.

Следващата негова стъпка е да отстрани околийския управител, който не може да се примири с все по-увеличаващата се българска общност и се опитва да възпре възхода и. Герасим преценява, че със сила не може да сломи своя противник. Ето защо използва хитрост. Той написва писмо до Цариград, с което благодари на правителството, задето му е изпратило за каймакамин един добър човек, отнасящ се извънредно благосклонно към всичко българско и закрилник на вероподаното българско население. Така, въведена в заблуда, Високата порта отзовава струмишкия каймакамин и го премества в Мала Азия.

8 септември 1898 г., Цариград. Освещаването на църквата „Свети Стефан“ – в центъра в дъното е екзарх Йосиф. От лявата му страна напред са: Григорий Доростоло-Червенски, Герасим Струмишки, Козма Дебърски, Иларион Неврокопски. От дясно на екзарх Йосиф са цивилни лица, сред тях са Максим Скопски-Пловдивски, Григорий Пелагонийски

Безстрашието и упоритостта на митрополит Герасим вбесяват още повече враговете му в годините на въоръжена борба между гърци и българи. Турските власти са наясно, че вдигането на Герасим от Струмица е единственото сигурно средство в политиката на противодействие на многочислената българска колония. Да се направи официално обаче това не може, защото липсват обвинителни факти. В ход влиза пъклен план – на 9 ноември 1907г. сградата на българската митрополия е обхваната от огън. Митрополит Герасим успява да се спаси по чудо, като взима със себе си няколко тетрадки с общински сметки, тапии и училищни дневници. Богатата архива ведно с ръкописните му съчинения са погълнати от пламъците. Преследването на владиката продължава до 1908г., когато младотурската партия извършва преврат и възстановява конституцията на Мидхат паша. През септември същата година българските архиереи в Македония – Герасим Струмишки, Авксентий Велешки, Козма Дебърски и Иларион Неврокопски, свикват в Цариград Свети синод на Българската екзархия.

Обликът на Герасим не би бил пълен, ако не споменем, че в нестихващите и ожесточени борби той е намирал време да се занимава и с книжовна дейност. Българският архиерей високо цени науката. Плод на неговата книжовна дейност е сборник с поучения за неделните дни в три части, учебник по литургика и редица църковни книги. В продължение на години Герасим е сътрудник на военен журнал, където публикува ценни статии, а също на библиотека „Св. Климент“. И тъкмо когато се открива простор за по-тиха и спокойна дейност, на 1 декември 1918г. народният пастир умира. Погребан е в криптата на съборната църква „Св.св. Кирил и Методий“ в Струмица.
Как митрополит Герасим посреща българските войски в Струмица по време на Балканската война четете в следващия брой

Кръст или револвер

Ако не беше станал духовник, той е щял да бъде войвода, казват за Герасим Струмишки. През 1907г. владиката е поставен от властите под домашен арест. Турската полиция не пуска никого при него. Въпреки забраната селяни от близките села в пазарни дни се тълпят пред вратата на митрополията. Това не се харесва на полицейския началник. Един ден той влиза в кабинета на архиерея и му нарежда да излезе и заповяда на селяните повече да не идват в митрополитския конак. Герасим се изправя, вади револвер и отсича със силен глас: „Дишаръ, кьопек!“ (Вън, куче!). Смаян, полицейският мюдюрин напуска.

Гимназия „Д-р Петър Берон“ в Свиленград издига просветата в култ

Изготвено от: Иван Чончев