Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 56

Дянков спасява „Коприна“ от фалит

Основателят на фирмата я извежда от реанимация 20 години по-късно

През 1935г. в Свиленград се изгражда първото в страната кооперативно предприятие – филатура за производство на естествена коприна. От Италия са доставени машини и модерни басейни (долапи) за източване на копринените нишки от пашкулите. Италиански специалисти се заемат с обучението на наетите близо 100 работнички във фабрика „Коприна“, които по преценка на управата „успяват да се справят с възложената работа и да я схванат в едно късо време“. За персонала се въвежда 8-часов работен ден при надница от 29 до 50 лв. Наред с грижите за филатурата „Коприна“ продължава да развива основната си дейност по закупуване, сушене и сортиране на пашкули от членовете на бубарската кооперация – над 2 300 души според регистрите. Сдружението започва да изкупува и памук, което по издадена специална наредба-закон става монопол на дирекция „Храноизнос“.

Управителният и Контролният съвет на кооперация Коприна от 1921 до 1926

През 1937г. предприятието спира работа за няколко месеца поради липса на пашкули. Въпреки че са събрани близо 100 хил. кг, в Свиленград остават 1/3 от тях. Останалите количества са разпределени от Българската земеделска и кооперативна банка (БЗКБ) в други фабрики. Управата на кооперацията протестира с аргумента, че е вложила огромни инвестиции за развитие на бубарството и е редно да събира стоката от производителите с цел да я преработи и продаде. Отговорът на банката е, че законът не позволява това да се прави на едно място. В същото време „Коприна“ е разтърсена от стачки, организирани от районния комитет на комунистическата партия. Комунистите се опитват да овладеят управлението на фирмата, но домогванията им са пресечени. През 1942г. по Закона за защита на държавата от длъжност са отстранени членовете на управителния и контролния съвет. С цел да заздрави дисциплината и гарантира производството БЗКБ поверява коприненото дружество на неговия основател и първи председател на управителния съвет Христо Дянков.

Христо Дянков се ражда през февруари 1882г. в Свиленград. На 17-годишна възраст постъпва в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“. Той се учи отлично и след завършване на училището, воден от желание „да се запознае с географическото положение на Одринския вилает“, сe отдава на учителската професия и тръгва да даскалува в Малкотърновско, Узункьопрюйско и Кешанско. „След Преображенското въстание от 1903г. учителстването стана много трудно, защото турските власти почнаха да гледат на българския учител като най-голям душманин на държавата и създават големи пречки при пътуване до местоназначението им. Те искат разрешително за откриване на училището, извършват цензура на всички учебници и помагала“, пише младият учител в дневника си. Поради непреодолими причини той е принуден да се върне в родния си град, където продължава да работи като учител до обявяването на Балканската война.

Междувременно Дянков завършва в Бурса специален курс за произвеждане на бубено семе. Така той става един от първите греньори в Свиленград. По времето на Хуриета и дадените от младотурците „всестранни“ свободи местните учители сформират околийско учителско дружество, което си поставя задача „да преследва духовното и материално повдигане на своите членове.“ Дружеството със секретар Христо Дянков възобновява дейността си след края на I световна война с пиесата „Край мътния поток“, която обаче му донася много неприятности заради обвинения, че пропагандира леви идеи. Учителите, подкрепени от по-интелигентните граждани, организират подписка за възстановяване на градското читалище „Звезда“и се впускат в уреждане на представления и вечеринки, за да съберат средства за собствена сграда. С подкрепата на Популярната банка за близо 200 хил лв. и с решение на общинската управа, която отстъпва на читалището разрушена джамия близо до чаршията, започва подготовка за строителство на театрален салон.

Съзидателното дело на учителите в следвоенните години се увенчава с Общо кооперативно сдружение на бубохранителите в Свиленград, по-късно преименувано в „Районна кооперация „Коприна“. Това става през декември 1921г., когато е приет устав на организацията и е избран управителен съвет с председател Христо Дянков. Длъжността той заема до 1927г. и след кратко прекъсване получава доверие за още един мандат с продължителност до 1931г. Цели 8 години Дянков направлява усилията на свиленградските бубари да възстановят поминъка след опустошителните войни и да модернизират производството на пашкули и естествена коприна. Под неговото ръководство и със съдействието на професионалисти в бранша „Коприна“ постига забележителен възход – за един кратък период тя разпростира влиянието си в цялата околия и се превръща в най-стабилната кооперативна организация, занимаваща се с добив, обработка и продажба на пашкули. Само 4 години след учредяването й се изграждат модерни складове за сушене и съхранение на продукцията върху площ от около 11 000 квадратни метра. Кооперацията превръща Свиленград в национален първенец в бубарството, но не спира дотук и в началото на 30-те години навлиза смело в свилоточенето и тъкачеството.

През 1936г. въпреки наложените монополни мерки върху пашкулите управата взима решение да продължи инвестициите в индустриалния сектор с инсталиране на плетачни машини и станове. Дружеството обаче е лишено от право да изкупува стоката на своите членове, което довежда до временно преустановяване на дейността. „Поради монополния режим на пашкулите и памука „Коприна“ престана да изпълнява своята предначертана от устава роля – да събира направо от кооператорите техните производства. Тя стана обикновена наемодателка, като отдаде съоръженията си под наем на Българската земеделска и кооперативна банка и дирекция „Храноизнос“, описва създалата се ситуация председателят Владимир Разбойников. По думите му допълнително масло в огъня наливат комунистите, опитвайки се да овладеят контрола върху предприятието.

Кризата се задълбочава от увеличаващия се по това време внос на изкуствена коприна, която подбива цените и прави производството неконкурентоспособно. През 1938г. кооперацията отчита първа загуба от създаването си. Управителният съвет, „загрижен за нормализиране на живота на „Коприна“, счита за дълг да уведоми своята кредиторка и покровителка – Българската земеделска и кооперативна банка, за причините, спъващи развитието на коприненото сдружение“. Тези причини според ръководството са променените стопански условия и намесата на държавата с монополни действия, които отнемат правото на кооперацията да изкупува пашкули и й отреждат роля на комисионер. „Вследствие на икономическата криза много кооператори посегнаха на своите спестявания и се отказаха от членство, като изтеглиха дяловия си капитал“, се посочва в поверително писмо, изпратено до банката.

В търсене на изход БЗКБ уволнява борда на дружеството. На 22 април 1942г. по Закона за защита на държавата са отстранени членовете на управителния съвет Иван Сарафов, Христо Воденичаров, Михаил Цветков, Васил Канев, Димитър Кирков, Вангел Чакъров и Тодор Кирков, а също и членовете на контролния съвет Райчо Петков, Мирчо Демирев и Стефан Крушев. Уволнени са директорът Анастас Циганчев, счетоводителят Марин Маринов, касиерът Михаил Катерински, книговодителят Петър Кавръков и техническият ръководител Илия Писюзев. За нови членове на управителния съвет са назначени Христо Дянков, Спас Добрев, Владимир Шопов, Христо Янакиев, Атанас Юруков, Иван Станков и Милчо Ковачев, а за членове на контролния съвет – Александър Фурнаджиев, Георги Качикозов и Васил Вапцаров.

Новият мениджмънт на „Коприна“ начело с Христо Дянков и опитния стопански ръководител и администратор Спас Добрев прилага оздравителен план. Обуздани са партийните противоборства, които според анализ на състоянието са отворили язви с изключително тежки последици. „Политика и партийни речи – извън двора на предприятието“, заявява на работниците и служителите Дянков. Верен на принципа за разумно и предвидливо управление, той затяга финансовата дисциплина с цел компанията да се стабилизира и възвърне позициите си на копринения пазар. С писмено нареждане се налагат ограничения на разходите. Остарялото техническо оборудване и системи като генераторите за ток, станали ненужни след електрифицирането на града от мини Перник, са предложени за продажба. В резултат на предприетите мерки твърде скоро общото събрание отчита „добри резултати от стегнатостта в работата“. Политиката на рестрикции продължава до октомври 1944г., когато със заповед „буржоазният“ управителен съвет е разтурен. Освободените места заемат членовете, отстранени по ЗЗД. През 1952г. Районната кооперация на бубохранителите „Коприна“ е обявена за държавна.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 55

Полиция пердаши демонстранти пред халите

В суматохата бичове отнасят и много сеирджии, водачите на бунта се укриват

Притисната от световната икономическа криза и срива на цените, тютюневата кооперация „Тракия“ – едно от най-големите сдружения на производители в района, през февруари 1932г. взима решение да изнесе част от продукцията за обработване в Харманли. Мотивите са, че там има по-квалифицирана работна ръка, манипулацията е по-прецизна и по-евтина и по този начин „ще се даде един по-лесен пласмент и ще се получи по-добра цена на тютюните, предложени на международния пазар“.

Като научава за това, Работническата партия свиква на 14 март демонстрация, за да спре изнасянето на тютюна. В действителност митингът се обособява в политическа акция срещу правителството на Народния блок с цел да повдигне борческия дух на недоволните. Демонстрацията е разпръсната от полиция. При сблъсъците са ранени близо 40 души.

Протестните действия до този момент се изразяват най-вече в искания за изхранване на бедни семейства, останали без препитание. На 4 февруари 1932г. голяма група работници се отправя към кметството с намерение да моли за помощ. Пред старото читалище ги вижда адвокатът Стойко Илиев, който се опитва да разубеди недоволните, че не това е мястото, което може да удовлетвори претенциите им, но с „Дружна песен“на уста те продължават пътя си. В сградата на общината, след сбиване с дежурния полицай, тълпата нахлува в канцеларията на кмета Атанас Хаджиколев. Той отваря пред всички желязната каса да видят, че е празна, и казва: „Вижте, общината няма пари“.

Безпокойствието в града нараства от съобщение, че тютюневата кооперация „Тракия“ смята да изнесе известни количества тютюн за преработка в Харманли. Това се възприема с тревога в предприятието, много от наетите съзират опасност за работните си места. Въпросът се поставя и пред районния комитет на Работническата партия. На 13 март е свикано партийно събрание, на което след дълги разисквания се обявява готовност за стачка в случай, че не се спре изнасянето на тютюните. На следващия ден е насрочена улична манифестация.

Отхвърлено е предложението да се излъчи делегация за среща с управата на „Тракия“, която да потърси уреждане на въпроса за манипулацията на тютюна. Вместо преговори, комунистите решават да излязат на улицата и да протестират срещу „безгрижието на държавата и общината към съдбата на безработните“.

Сутринта няколко работници, водени от секретаря на младежката организация на партията Александър Воденичаров, вдигат предварително подготвени плакати. Единия – „Работа и хляб!“, държи Воденичаров, а другия, с надпис „В борбата е спасението!“ – ремсистът Христо Добрев-Хуриета. Шествието тръгва към главната улица. Пред дюкяна на Карахъдърови секретарят се качва на кладенец и дръпва кратка реч. В това време от различни страни прииждат работници, които се присъединяват към групата. Демонстрантите се отправят към площада пред халите, където Александър Георгиев протестира срещу „произвола“ на околийския управител, кмета и председателя на управителния съвет на „Тракия“ поп Сава Попов. След него говори общинският съветник Цанко Козлов. Димитър Саманджиев призовава множеството с думите: „Другари, отстоявайте нашата борба! Към общината!“ По тая команда работниците с плакати и викове „Долу!“ и „Позор!“, се насочват към сградата на кметството. Изминали стотина метра те виждат насреща полиция – пеша и конна, която им заповядва да се разпръснат.

Противоречиви са данните кой е започнал боя пръв. В завързалите се ръкопашни схватки полицаите използват бичове, приклади и стрелба във въздуха, а тълпата – камъни. Някои демонстранти се опитват да свалят стражарите от конете и успяват. Други се нахвърлят върху изолирани полицаи, за да им отнемат оръжието. В близка пресечка се появява околийският управител Владимир Шопов. Той се мъчи да прекрати настъпилите безредици, като успокоява манифестантите, че всички техни въпроси ще бъдат внимателно разгледани, но никой не го слуша. 5-6 души от първата редица се нахвърлят върху него с юмруци. „Накрая полицаите капитулираха – те бяха бити, с изкъртени зъби и счупени глави. Работническата класа беше господар на улицата“, пише за събитието секретарят на Работническата партия Жеко Кашеров. Според него по пладне в града пристигат куриери от селата, които питат да тръгнат ли селските членове на помощ. Ръководството на партията ги връща, като им казва, че протестният митинг няма за цел завземане на властта.

На другия ден със задача да разследва произшествието в Свиленград пристига окръжният полицейски инспектор. Той предава на прокуратурата Александър Георгиев, Димитър Саманджиев, Александър Воденичаров, Янаки Димитров, Демир Демирев, Йордан Вангелов, Христо Добрев, Анастас Секлемов, Стойко Попов, Иван Чобанов и Васил Талмазов, макар повечето от тях да са в неизвестност. По негово разпореждане започват масови арести. За кратко време полицейският участък е препълнен, около 20 души са изпратени в Обществената безопасност в Хасково.

Леви народни представители определят демонстрацията като погром над работничеството. „Над 40 души са били подложени на инквизиции и бити с такава жестокост, че повечето от тях са на смъртно легло. Някои, за да си спасят живота, са избягали на къра и впоследствие са обявени от властта за разбойници. В момента, когато безработните излизат на митинг да протестират, да искат издръжка от държавата и общината, срещу тях се нахвърля полиция с бой, със стрелба и тояги, вследствие на което на маса протестиращи са счупени главите“, заявява в парламента представителят на Работническата партия Трайко Христов. Депутати от неговата партия протестират пред министъра на вътрешните работи за издевателствата на полицията и настояват за наказания на побойниците.

С малки прекъсвания Христов изброява имената на пострадали при полицейските репресии: „Елена Перчемлиева – блъсната с кон, бита с тояга, Янаки Димитров – бит в участъка по ходилата и после потапян няколко пъти в Марица, Йордан Вангелов – бит 6 пъти, Георги Марков – бит с бичове в Свиленград и Хасково, също и по ходилата два пъти, Димитър Димитров – пукната му главата, Христо Шивиков – гонен като куче из дворовете, заловен след това и бит до изгубване на съзнание, в Хасково също бит и държан вързан като вол, Димитър Кущирев – смазан от бой, лежи увит в кожи, Димитър Милев – бит, цялото му тяло черно, Цонка Дянкова и Иванка Талмазова – бити с бичове, вкарани в тъмни стаи и принуждавани да се кръстят и целуват кръста“.

Министърът на вътрешните работи и народното здраве д-р Александър Гиргинов признава, че в сблъсъците са пострадали много невинни граждани и изразява съжаление за случилото се, но същевременно обвинява комунистическите лидери, употребили населението за оръдие на своите политически цели. „В Свиленград нашите болшевики са искали да използват отново лошото положение на работниците, като са ги извели да протестират срещу една наредба – не на властта, а на тютюневата кооперация, която по стопански съображения искала да манипулира своите тютюни другаде. Тези лъжезащитници на работническата класа са отишли тоя ден, за да провокират работниците да искат хляб и работа. От кого? Каква работа и какъв хляб Народният блок може да даде на свиленградските тютюнопроизводители във връзка с една чисто кооперативна, дружествена работа, каквато е била обработването на тютюните на фабрика „Тракия“? Всичко това свидетелства как се прави най-вулгарна агитация само да се създава шум и да се тревожи изстрадалото наше население, което изпитва изключително остра нужда от препитание“, посочва министърът.

В доказателство на думите си той показва от парламентарната трибуна снимки, че демонстрантите са били малцина в сравнение с огромното мнозинство зяпачи и сеирджии, струпали се отстрани да гледат. „За жалост в този случай се създава суматоха и когато полицията е трябвало да възпрепятства хулиганското нападение срещу управата на земеделската кооперация и да тури ред, мнозина от тълпата са пострадали. Няма ранени единствено от героите, противопоставили се на наредбите на законната власт, срещу които сега е образувано углавно дело. Те са избягали по таваните и още ги няма“, заявява министър Гиргинов.

В нелегалност минават, освен членовете на районния комитет на партията, и редови комунисти. Партийните ръководители Жеко Кашеров, Васил Талмазов, Иван Чобанов и Димитър Ходжов се крият близо две седмици в плевни. Със съдействието на местни адвокати е уредено те да се предадат доброволно.“Вие сте обикновени подстрекатели. Не се вземайте насериозно – революционерите не бягат и не се укриват“, казва им околийският управител Пейо Поптрендафилов и ги пуска да си идат по къщите. На другия ден четиримата са повикани в полицейския участък, където им е наложена мярка за неотклонение „подписка“.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 54

От бунари към воден синдикат

Искат да понижат Марица за хващане на обилна вода от планината

„Градският инженер Александър Пинчуков докладва какво е небходимо да се направи в благоустройствено отношение и подчерта необходимостта от нивелиране на града, което да стане заедно с предстоящото координиране на осовите кръстовища. Той изказа мнение да се проучи въпроса за дълбочината на подпочвените води в квартал Канакли, за да се види дали не може да се докара вода оттам за главната улица, която е доста гъсто населена вече и съществующите кладенци скоро не ще бъдат достатъчни за продоволствуване с вода.“ С това официално съобщение, оповестено в началото на юни 1926г., управата започва да търси решение на въпроса за модерно водоснабдяване.

Свиленград е беден на вода. Макар че река Марица минава през средата на селището и нейните води бликат под всяка улица и двор, те не стават за пиене. Затова още от времето на великия строител Мустафа паша до ден днешен усилията са насочени към откриване на чисти извори, които да бъдат уловени и доведени за нуждите на населението.

„Много граждани са принудени да пият от река Марица поради липса на доброкачествена вода. В чаршията и по махалите има няколко бунара (кладенеца, б.а.), но те са твърде недостатъчни“, посочват общински съветници при обсъждане на бюджета за 1927г. Те настояват за направа на нови кладенци, а планираният кредит от 30 хил. лв. да се увеличи, за да може източниците на вода в централната градска част да се снабдят с помпи и да им се поставят капаци. По време на разискванията става ясно, че поисканата сонда от Хасковското окръжно водоснабдително бюро, с която е трябвало да се потърси вода по-дълбоко в земята, няма да дойде. „Считайте идеята за пропаднала, казва градският инженер, досега тя не ни се даде, а сега вече казват, че била повредена“. Общинарите се съгласяват да се наеме специалист, който да каже кой начин за водоснабдяване на града е най-подходящ. Тъй като няма пари, е отправена молба до министерството на общите сгради „да се прати един инженер, на когото ще се дадат всички улеснения и пълно съдействие“.

Командированият през 1928г. инж. Крум Добринов прави кратка обиколка из района и обявява, че въпросът за снабдяването на града с чиста и обилна вода е положен. Според резултата от неговите изследвания съществуващите източници в околността – при Мезек и Аладагли (Пъстрогор), са слаби и не може само от едно място да се даде достатъчно вода за целия град. На питането кой водопровод е по-добър – гравитационният, при който водата идва от източника самотечно, или напорен с използване на машини за изпомпване, той отговаря, че е необходимио да бъдат извършени допълнителни сондажи. Въз основа на всичко това градската управа решава към водоснабдяване с машини да се прибегне, след като се установи, че гравитационен начин е невъзможен за Свиленград.

Решението да се търсят докрай възможностите за доставка на вода от каптиран извор се обяснява с финансовите трудности, които общината изпитва. По това време управлението трябва да превъзмогне изключително тежки проблеми в благоустройството и вече се е нагърбило с няколко тежки заема, необходими за възстановяване на разрушени през войните училища и обществени сгради. Водоснабдяването е част от усилията за изграждане на един модерен град и през август 1929г. кметът Александър Хаджиатанасов пише специална статия, в която изтъква значението на водата. „Ако електрификацията и регулацията на известно населено място са важни и въпреки благата, които те носят, именуват се културни придобивки, водоснабдяването е насъщна нужда. За обитателите на града или селото реализирането му е необходимо дело и разрешаването му се поставя на първо място от всички и навсякъде“, посочва градоначалникът и отбелязва, че със създадения фонд „Водоснабдяване“ ще се финансират единствено дейности за осигуряване на качествена питейна вода.

Същата година започват сондажи. „Поканен е инж. Добринов от София да направи окончателно проучване за снабдяване с подпочвена вода от коритото на Канаклийската река, идваща от землището на Пъстрогор. „Ще се дупчи на 4-5 км северно от града. Ако изследването даде резултат за доброкачественост на водата, веднага ще се пристъпи към направата на каптаж и план на градски водопровод“, съобщава от първа страница „Свиленградски общински вестник“.

Проучванията установяват, че в околността няма извори, които да се хванат и пренасочат в желана посока. При това положение според специалисти водоснабдяването може да се направи с подпочвена вода от Марица чрез машинна инсталация или с вода, която се каптира от коритото на канаклийското дере. И в двата случая се предвиждат средства в размер около 5 млн. лв. „Тази сума общината нито сега, нито след 10 години не ще може да даде“, заявява кметът Хаджиатанасов. Той изразява съмнение, че парите могат се намерят чрез кредит. „Ако се реши да бъде теглен заем, той едва ли ще бъде утвърден – вложеният капитал не ще може да се рентира, защото само лихвите ще са около 600 хил. лв., а разходите по поддържане на водопровода и персонала ще са до 400 хил. лв. годишно. 1 милион лв. разходи предполагат минимален приход в същия размер от водно право. Ще може ли пренатоварените с данъци граждани да понесат новото бреме за вода?“, пита кметът и отговаря, че това би било невъзможно.

В хода на проучванията управата използва обстоятелството с големия приток бежанци, за да измоли от правителството пари за докарване на вода в бежанските квартали. В столицата е изпратена депутация, която се явява в главната дирекция за настаняване на бежанците и излага нуждата от чешми за новите заселници. Делегатите получават обещание, че от бежанския заем ще се задели сума за общо водоснабдяване на града, която ще бъде пропорционална на бежанците спрямо местните жители. Условието е да са изработени плановете за довеждането на водата и каптажът да е направен. През октомври Дирекцията за бежанците сключва договор с „Балканско търговско дружество“-София, за доставка на 24 помпи за вода в Свиленград. Те се набиват на дълбочина от 12 до 14 метра.

В края на годината сумите във фонд „Водоснабдяване“ достигат 250 хил. лв. Представители на Демократическата партия смятат, че ще бъде добре сумата да се използва за „едно окончателно проучване на дебита, строителство на каптаж, планове и пътни книжа за общо водоснабдяване“. Ако това се направи, общината ще може да разчита на 1 млн. лв. от Дирекцията на настаняване на бежанците, от които половината за направа на водопровод, а с другата половина могат да се вземат на кредит тръби на стойност 2.5 млн. лв. Предложението на демократите звучи реалистично, но не се приема от управляващото мнозинство.

Вместо това съветникът земеделец Анастас Циганчев представя неизвестно до този момент хидроложко проучване от 1922г. на инж. Кисьов, който предполага, че силна подпочвена вода от Сакар планина идва някъде край Свиленград и просто трябва да се открие. За да се случи това обаче, е нужно да се понижи нивото на река Марица. Тази нова теория предизвиква размяна на остри реплики между общинарите. „Ако водата, която години търсим в канаклийските дерета е като тази, която пият клиентите в твоя хотел, няма защо да трошим милиони левове“, заявяват опоненти на Циганчев. Той отговаря на нападките и прави ново предложение – този път за създаване на воден синдикат, който да включи в своите цели водоснабдяването на града. Общинските съветници приемат предложението и възлагат на кмета да проучи условията за създаване на синдикат.

През 1931г. става окончателно ясно, че не ще може да се черпи от коритото на Канаклийската. „Този проект няма да може да се осъществи, пък и водата която ще имаме от такова водоснабдяване, няма да се различава много от тази, която се помпи по градските улици. Водоснабдяването ще се реализира, когато разрешим въпроса за електрификацията, тогава, когато имаме възможност да качим вода от Марица на високото плато Хисаря и оттам я пуснем на самотек към града“, заявява общинският съветник Иван Димитров. Неговите прогнози се сбъдват 20 години по-късно.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 53

Гасят крушките за икономии

Осветлението се обособява в общинско предприятие

През 20-те години на миналия век у нас се предприема усилено електрификационно изграждане. Големите градове се къпят в светлини, по улиците на столицата се движат електрически трамваи, а интересът към новата енергия расте лавинообразно. Сънищата за „магическо слънце“ се превръщат в реалност. През 1923г. светва Горна Джумая. По същото време започва обществена електрификация на Плевен, Ботевград, Кюстендил, Ихтиман.

Главна улица в Свиленград

Свиленград не остава назад. „Като селище с характерен селскостопански живот не можем да претендираме за всички модерни придобивки на големите индустриални центрове в царството. Ние обаче трябва да се стремим към повдигане на града, да не се спираме върху примитивните форми, а да насочим своята политика към благоустрояване според последните данни на науката и техниката“, посочва в статия за ползата от електрическата енергия градският инженер Александър Пинчуков.

Мнозина призовават да не се бърза, понеже производството на ток е скъпо. „Главното насърчение на всяка индустрия е евтина и удобна енергия. Широко използване на електричество, отбелязва „Свиленградски общински вестник“, може да има само когато то се произвежда от природните водни сили или от подземните горива и се разпределя на големи райони. Ето защо не е рационално за бедния Свиленград да строи дизелови централи, които дават скъпа енергия. По-целесъобразно е да дочакаме построяването на областната централа на мина „Вулкан“ при гара Раковски, което ще отнеме до 3 години“.

Управата на града не смята да чака „Вулкан“ и през февруари 1925г. разрешава на старозагорската фирма „Кехайов&Крачолов“ да построи „електрическа инсталация за държавните и общински учреждения по главната улица и нуждающите се граждани“. В мотивите сe посочва, че опитите за по-добро осветление не са довели до никакъв резултат, затова офертата на просителите иде тъкмо навреме. Определя се цена 10 стотинки на свещ. Според подписания договор общината „остава свободна“ и си запазва правото да възложи осветлението другиму в случай, че получи по-изгодно предложение.

До този повратен момент градът се осветява с газени фенери, поставени на дървени стълбове. Всяка вечер пазванти на общината минават по махалите, палят фенерите, а сутрин рано ги загасват. По-късно в средата на главната улица е забит железен стълб с височина 7 метра, на който се поставя петромаксова лампа. Тя се издига до върха с помощта на въже.

Квартал Канаклии

Първата електрическа крушка в Свиленград светва през 1926г. Същата година се явяват конкуренти на фирмата за осветление – Георги Костов, Димитър Атанасов и Ангел Караиванов заявяват намерението си да инсталират дизелов мотор от 25 конски сили в квартал „Баяндър“. Те предлагат по-ниски цени – 7 стотинки на свещ за граждани и 3 стотинки за обществени сгради. След кратко проучване предложението на „Георги Костов и сие“ е прието, но при условие “ да не се плаши от евентуални загуби в началото, да дава ток на главната улица най-малко три години и без право да вдига материалите и инсталациите си преди да изтече определеният срок“. И други условия му се съобщиха и той се съгласи да ги спазва, отбелязва в протокола общинският писар. През 1927г. електроснабдяването се поема от братя Старирадеви, които откупуват електрическата мрежа от дружеството „Кехайов&Крачолов“.

Междувременно след дълги и понякога драматични заседания, на които се стига дори до бламиране на кмета, общинската управа приема план за електрификация в съдружие с Популярната банка и местната фабрика „Коприна“. Специалисти на банката изчисляват, че за изпълнение на проекта са необходими над 3 млн. лв. и с разширение на мрежата сумата ще нараства с по 200 хил. лв. годишно. При това положение въпреки голямото си желание управлението е принудено да признае, че „идеята се поставя засега като неосъществима и реализацията й се оставя за по-благоприятни времена“.

Две години след началото на електрификацията крушки мъждукат из целия град. В оплакване, подадено от жители на квартал Гебран, се посочва, че до моста на Марица една от лампите не е светнала повече от 10 дни. Сигнали има и от други места. Затова кметът Стойчо Петров успокоява гражданите, че е взел мерки за доброто осветление – издал заповед общински служители да следят по махалите кои лампи не горят и на другия ден да съобщават на бирника, а той от своя страна е длъжен немедлено да го отбележи в специална сметка и в края на месеца да приспадне цената от негорелите лампи. В същото време на фирмата доставчик, която била откачила жиците на няколко неизрядни длъжници, е обърнато внимание да спазва условията и да не прибягва до действия, „с които се тормози гражданството“.

На 23 март 1928г. общината сключва споразумение с фирма „Братя Старирадеви&син“ за цената на уличното осветление. Общинските и държавни учреждения са задължени да плащат по 5 стотинки на свещ, а частните потребители – 10 стотинки. На безплатно електричество имат право само кметството, амбулаторията и градската аптека. Фирмата се задължава да дава пълно осветление и без всякакви дефекти до какъвто и размер да достигне потреблението на енергия. Тя поема ангажимент да разшири електрическата мрежа в града с още 3 км, като се съгласява „общината да казва къде колко лампи да се поставят по улиците и от колко свещи да са“.

Въпреки че споразумението е със силата на договор, управата продължава да търси алтернативни източници на ток. Най-сериозният е на мина „Вулкан“, която предлага изключително изгодни цени, ако Свиленград заедно с Харманли и Търново Сеймен (Симеоновград) построят електропровод. Обмисля се вариант при върхови стойности на потребление да се използва за производство на електроенергия дизеловият мотор „Национал“ на фабрика „Коприна“. Моторът е нает от предприемача на държавно осветление Зюмбюл Ралев, който по това време захранва митницата и частни консуматори от квартал Ново село.

На 16 октомври 1929г. общината взима окончателно решение да даде на концесия постройката на електрическата мрежа на Популярната банка, а търгът за доставка на елетроенергия да се отложи. Инженери изготвят план на електроразпределителната система. С цел да се ускори снабдяването на концесионера е предоставено под наем общинско място за построяване на електрическа централа. Кметството одобрява доставката на английски генератор „Рустон-Хорнеби“.

В края на 20-те години конкуренцията между електрическите фирми се увеличава и „Братя Старирадеви&син“ настояват за промени в договора. Те заявяват, че е опасно да се разреши на различни доставчици да строят електрически мрежа на Главната, където единствено по онова време има консумация на енергия от частни потребители. В заявлението се визира централата на Тодор Тошев при антрепозита на кооперация „Коприна“ и Зюмбюл Ралев, който е сключил договор с братя Овчарови за производство на ток в Американската мелница. Общинският съвет се държи на дистанция от сблъсъка, но насърчава двете страни да изградят нови електропроводи за разширяване на съществуващата градска разпределителна система. Управата поставя условие да се раздели цената за частните консуматори и индустриалните заведения.

През 1931г. осветлението се обособява в самостоятелно общинско предприятие. Решено е на първо време да се построи мрежа с дължина 15 км, като изплащането й стане по следния начин: 15% от цялата стойност да се изплати при сключването на договора, 15 % – при предаването на инсталацията, 20% – в края на първата година , 25 % – в края на втората година и 25% – в края на третата година. Понеже общината няма собствени пари, започва преговори с Популярната банка за гарантиране на плащанията в посочените срокове. В замяна целият приход на местното електрическо предприятие ще се внася в банката.

Това са годините на световната икономическа криза. Дълговете към фирмата на братя Старирадеви нарастват значително, като през 1931г. надхвърлят 25 000 лв. Общината обещава да плати, „щом влязат пари в касата“, но постъпленията са твърде слаби и управата е принудена да признае, че е в невъзможност да си погасява задълженията. В търсене на изход от сложната ситуация от 1 юли електрическото осветление е преустановено. Кметът се извинява на гражданите за „неудобството през летния сезон“ и изтъква като причина нуждата от икономии. Според представители на работническата партия, които се възползват от случая, проблемът лесно може да се реши, ако парите за електричество се вземат от богатите. Общинският съвет решава занапред осветлението да се свие наполовина, като лампите се разредят през една и се намалят свещите им. Едва през 1933г., когато наред с мотора на братя Старирадеви започва работа и електрическа централа към Американската банка при митницата, градът светва отново в пълен блясък.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 52

„Коприна“ анулира търг за италиански долапи

Кооперацията влага близо 4 млн. лв. във фабрика за естествена коприна

През юли 1930г. свиленградската кооперация „Коприна“ изпраща 2 000 кг пашкули за мостра в Милано. Същевременно управителният съвет активизира връзките си с търговски представители на България в Западна Европа и предприема реклама в чуждестранния печат, за да пласира продукцията си. Под влияние на световната икономическа криза обаче пашкуленият пазар се влошава. Цените падат драстично. През 1931г. сривът достига близо 100%, като продължава да се задълбочава. Това принуждава държавата да се намеси и на следващата година е приета специална наредба-закон за твърди цени на пашкулите.

Управителният и Контролният съвет на кооперация Коприна от 1921 до 1926 г

Голямата депресия поставя въпроса какво да се направи за постигане на задоволителна цена на пашкулите, за да не се отчаят производителите и се откажат от отглеждането на буби. След обстойни проучвания управата на кооперация „Коприна” излиза със становище, че изходът от кризата e създаване на филатура – фабрика за естествена коприна. Ръководството на кооперацията смята, като затвори веригата с производство на копринени изделия, да получи по-добра цена за продукцията. Логиката е: добра цена за пашкулите ще има, ако им е осигурен пласмент. А сигурен пласмент на пашкулите може да се очаква чрез създаване на собствено копринено предприятие.

От своя страна общинският съвет намира, че „въпросът е от крупен характер“ и го внася за разглеждане на две поредни заседания с участието на специалисти от бранша. „По производство на пашкули Свиленград държи първенство. Ще бъде истинско престъпление, ако ние – съветниците в общината, представляваща най-големия бубарски център у нас, допуснем филатурата да се построи в Харманлий или другаде“, заявяват представители от мнозинството. Директорът на „Коприна“ Тодор Петков изтъква, че целта на кооперацията не се ограничава само с прибиране и продажба на пашкули, а се простира по-нататък – да инсталира линии за точене на копринените нишки. Същото мнение изразява дългогодишният председател на управителния съвет Христо Дянков. Според него „за насърчаване на бубарството е необходимо да се стабилизират цените на пашкулите, а това може да стане чрез организиране на износа и строителство на филатура“.

На 3 април 1932г. предложението за изграждане на копринена фабрика е поставено на редовно общо събрание. Управата иска мандат за ипотечен безлихвен заем в размер на 2.5 млн. лв. В отговор кооператорите заявяват, че одобряват инициативата, но препоръчват да не се бърза и въпросът е отложен. Междувременно Българската земеделска банка декларира готовност да подкрепи кооперацията за „едно толкова полезно дело“. Тя отпуска 2 млн. лв. през април 1933г., с което е дадена зелена светлина на проекта.

За ръководител на бъдещата филатура е назначен Кирил Майсторски, строителството на сградата е възложено на местния предприемач Васил Шомов. „Коприна“ обявява обществена поръчка за доставка на 48 басейна (долапи) и необходимото техническо оборудване с условие кандидатите да внесат предложенията си най-късно до 10 юни. В определения срок документи подават пет дружества: италианските компании „Giovanni Battaglia“ (Луино), „Societa Anonima C.E.R.M.I.“ (Бреша), „Aldo Parravicini Albavilla“ (Комо), „Giovanni Cigardi“ (Вила Албезе) и френската „J.Berthaud Fils“ (Лион).

Офертите са разгледани в Свиленград, но до избор на изпълнител не се достига. Управляващият директор Тодор Петков се обръща към Българската земеделска банка с молба за консултанти, които да дадат нужните осветления и упътвания. Без излишно забавяне банката изпраща директора на Държавната опитна бубарска станция във Враца Т. Душев. Той идва през август и в присъствието на членовете на управителния и контролния съвет дава своето компетентно мнение – да се предпочете фирмата „Giovanni Battaglia“. След неговото заминаване „Коприна“ получава предложения и от други италиански фирми извън конкурса.

По същото време българският консул в Рим д-р Христо Манов предупреждава да не се бърза, защото заради световната икономическа криза много италиански компании са преустановили производство, а други се намират в тежко състояние. Всичко това заставя ръководството на свиленградското предприятие да бъде много внимателно и предпазливо. Управителният съвет командирова Кирил Майсторски в Италия с цел да проучи на място всички кандидати и да прецени кои от тях стават за филатурата. Не след дълго специалният пратеник на „Коприна“ докладва, че спечелилата търга фирма „Giovanni Battaglia“ е в ликвидация, а другите две фирми – „Aldo Parravicini Albavilla“ и „Giovanni Cigardi“ са обикновени работилници за медни части. Въз основа на получената информация ръководството на кооперацията взима решениe да отхвърли офертата на „Giovanni Bataglia“ и предлага на C.E.R.M.I. да изпълни поръчката, въпреки заявените от нея по-високи цени.

През юни 1934г. „Коприна“ изнася първата партида от 10 000 кг пашкули в Италия, за да изплати на компенсационни начала коритата за филатурата. Те са доставени и пуснати да работят в началото на декември 1935г. От Италия пристигат специалисти, които заедно с местни техници извършват пробни изпитания на басейните, парния котел и помощните съоръжения. Във фабриката се наемат близо 100 работнички. При постъпване на работа те получават по чифт копринени чорапи. Макар да виждат модерни машини за първи път, младите свиленградчанки успяват да усвоят тънкостите на свилоточенето. Първоначално за обучението на персонала отговарят италианецът Джовани Болдони, който е назначен за технически директор, и две италианки, специалистки в производството на естествена коприна. За машинист е назначен Илия Пюсюзев, за огняр – Михаил Марашев, а за негов помощник – Димитър Маргаритов.

В годишния отчет на „Коприна“ за 1935г. е отбелязано, че в новото промишлено предприятие са вложени 2.8 млн. лв. – за строителство на филатурно помещение, техническо оборудване, 30-метров комин, анализи на водата и командировъчни до Италия и в България. През следващата 1936г. във филатурата се инвестират допълнително 1.1 млн. лв. Отчита се, че след двегодишни усилия, труд и грижи най-после фабриката е пусната в пълно движение, като са взети всички нужни мерки за осигуряване на редовното и правилно функциониране на машините. Същата година са произведени 8 576 кг коприна, 3 674 кг фризон и 2 763 кг копринен дреб. Добрите резултати дават основание за пресукване на коприната да се закупят от Италия мулинажни машини със 144 вретена. Купуват се и два механични стана със сновило. Свиленград се превръща в сърце на българската копринена индустрия.

Сменят вкупом управата по ЗЗД

Изненадващо за мнозина със заповед от 22 април 1942г. са уволнени управителният и контролният съвет на кооперацията. Заповедта е издадена от Българската земеделска и кооперативна банка, която е основен кредитор на „Коприна“. Вземайки предвид донесението на свиленградското околийско управление и мнението на банковия инспектор Петър Фотев, изнесено в поверителен доклад, по силата на Закона за защита на държавата и Закона за Българската земеделска и кооперативна банка от длъжност са отстранени директорът Анастас Циганчев, счетоводителят Марин Маринов, касиерът Михаил Катерински, книговодителят Петър Кавръков и техническият ръководител Илия Писюзев.

Отстранени са членовете на управителния съвет Иван Сарафов, Христо Воденичаров, Михаил Цветков, Васил Канев, Димитър Кирков, Вангел Чакъров и Тодор Кирков, а също и членовете на контролния съвет Райчо Петков, Мирчо Демирев и Стефан Крушев. За нови членове на управата са назначени Христо Дянков, Спас Добрев, Владимир Шопов, Христо Янакиев, Атанас Юруков, Иван Станков и Милчо Ковачев, а за членове на контролния съвет Александър Фурнаджиев, Георги Качикозов и Васил Вапцаров. Уволнените по ЗЗД са възстановени две години по-късно – на 29 октомври 1944г.

Изготвено от: Иван Чончев