Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 50

Пожарна „Форд“ заради разбитите улици

Купуват автомобила, след като буйни коне на няколко пъти обръщат тулумбите

След историческия пожар от есента на 1913г., в който изгаря целият град, управата се заема да организира с подръчни средства борба с огъня. Общинарите си дават сметка, че долепените една до друга паянтови сгради, изградени набързо от завръщащите се бежанци, и покрити в повечето случаи със слама, както и липсата на вода, са предпоставка за стихийни пожари. Затова в случай на бедствие занаятчиите и търговците на главната улица се задължават да се притекат на помощ. Те трябва да изпратят хора с кофи и ведра и сами да се включат като помагачи. При пожар камбаната на църквата „Св. Троица“ бие непрекъснато. Полицаите и градските агенти викат на висок глас къде точно гори огън. Въпреки че според закона за градските общини е наложително създаване на пожарна команда, въпросът дълги години се отлага с мотива, че няма пари за това. Първите стъпки към модерно пожарно оборудване са направени едва в средата на 20-те години.

Пожарна кола

С писмо от 29 октомври 1924г. кметът Михаил Делибозов иска от Балканското търговско и индустриално акционерно дружество в столицата една двуколка с ръчна пожарна помпа. Той заявява, че е готов да даде 50 хил. лв., но въздушният казан да е от бакър, буталата – от месинг, а клапите да се отварят моментално за преглед. Освен това тулумбата трябва да е с голяма и здрава кобилица и чекрък за навиване на маркуча. Дружеството изпълнява всички условия и изпълнява поръчката в срок. През следващата година градският инженер настоява с рапорт да се набави още една бъчва с вместимост 300 литра и надлежна амуниция от наставна стълба, канджи, брадви, лопати, кофи, въжета и свирки, а също и един чифт коне за помпата и бъчвите, „без които градът не е осигурен в противопожарно отношение въпреки отсъствието на особени произшествия“.

„Това, че напоследък няма пожари до голяма степен се дължи на предпазливостта на свиленградчани след опожаряването на града от турците през Балканската война. Не бива обаче да се заблуждаваме. Не дай Боже да пламне огън, ние не ще може да изпълним назначението си и пред справедливия гняв на обществото ще трябва всички да се хвърлим в Марица и да се удавим“, заявяват общински съветници по време на разисквания за обезпечаване пожарната безопасност на града. Общинарите се съгласяват да започне строителство на склад и обор за пожарната служба, но поисканата сума им се вижда голяма и въпросът е отложен за повторно разглеждане.

През 1928г. се приема огнеборците да са двама. Местата им обаче остават свободни. По-късно вакантните длъжности отпадат – вместо тях се предвижда пожарен командир, който да организира доброволческа команда. Заплатата му е определена по таблицата за изборни служители от трета категория. След година, като част от новата благоустройствена програма най-после се взема решение за създаване на общинска пожарна команда. За неин командир е назначен Павел Белий, руски белогвардеец, пристигнал у нас след болшевишките метежи. Той завършва курс при Софийската пожарна служба и се установява в Свиленград, но поради липса на щатни пожарникари остава без работа и затова е изпратен за фигурант в техническото отделение на общината.

Пожарната команда на Свиленград , 1938 г

Новоназначеният командир представя доклад, в който изтъква нуждата от 130 000 лв., за да се поставят основите на пожарното дело в града. Пред съветниците Белий настоява в пожарната да се назначат поне 5 души, защото в състоянието, в което се намира, тя не би могла да окаже каквато и да е помощ. Запитан за нуждата от техническо оборудване на службата, той изтъква предимствата на автомобилната пожарна пред конната.

Последвалите събития потвърждават думите му. В началото на 1929г. на фона на задаващата се световна икономическа криза възниква спор колко коня са потребни на пожарната команда, общинската служба за чистота и катафалката, обслужваща новите гробища. Градският инженер изтъква нужда от 5 коня, но понеже околийският началник обещал неговия чифт от файтона, той смята, че ще бъде достатъчно закупуването на 3 коня. Преди всичко обаче трябва да се направи обор, посочва инж. Пинчуков. Общинският съветник Иван Сарафов заявява, че на конете на околийския началник и на тези, които смятат да се купят, не може да се разчита, защото при случай на пожар – заради това, че се ползват и за катафалка, и за извозване на боклуците, е възможно нито един от тях да не е налице. Колегата му Анастас Циганчев изразява мнение да се купят 2 коня, но отбелязва, че много по-важно е при сформиране на доброволческия пожарен отряд да се внимава „да не нахълтат разни хъшлаци, та да не можем да се отървем от пожари, както това ставаше в турско време“. В крайна сметка се гласува за нуждите на пожарната, чистотата и погребалната служба да се доставят 4 коня от фермата на братя Попови от Нова Загора. Общинският съвет се захваща най-после и със строежа на обор и склад на пожарната команда, като определя за целта подходящ парцел.

В резултат на конфликтите Белий подава оставка. Официална причина за това е писмо на кмета, с което се съобщава, че занапред пожарната ще бъде на подчинение на техническото отделение към кметството. Общинската управа не приема заявлението на пожарния командир и намалява заплатата му. Почти двойно е намален и кредитът за строежа на пожарен дом. В същото време два от конете на службата, които в свободното време се използват за събиране на сметта по улиците и за отнасяне на мъртъвци до градските гробища, предизвикват инциденти с невъобразими последици. На няколко пъти те обръщат катафалката и сметната кола, а веднъж и пожарните тулумби на път към горяща сграда в покрайнините на града. След серията катастрофи е постановено лудите коне на пожарната да се заменят с по-кротки, или да се продадат и да се набавят други на тяхно място.

В началото на 1936г. управлението си поставя задача да оборудва службата с всичко необходимо за нейната дейност. Пожарният командир Никола Дойчинов предлага да се купи автомобилна помпа, която освен за гасене на огън да служи и за поливане на улиците. Така според него ще се постигнат две цели – повече сигурност за населението и по-добра хигиена в града.

Първоначално съветниците се спират на „Додж“, но от дирекцията на пожарните служби заявяват, че марката не е за предпочитане, понеже е американска и при повреда на каквато и да е част, няма да може да се поправи. След препоръката на столичното началство Никола Дойчинов и кметът Стойчо Старирадев предприемат обиколка на представителствата на автомобилните компании у нас. Те избират „Форд“, като се съобразяват с качествата на машината и „недотам добрите улици в града и общината“. За закупуването на първия пожарен автомобил е организирана дарителска акция – на християнския празник Богоявление ученици закичват гражданите с лентички с призив да подкрепят инициативата.

От фотографии на пожарната от онова време се вижда, че тя вече се състои от 10 души и тръбач, който свири „Първа помпа“ и „Дай вода!“ в зависимост от развоя на стихията. Към сградата от дясната страна е направена пристройка за командира на отделението. За да е винаги на разположение, той живее на втория етаж със семейството си. В обширния дом на свиленградските огнеборци има място за всичко. В началото той е казарма, конюшня и сеновал. Впоследствие сградата е ремонтирана за новия технически парк, но е запазила и до днес функцията си на седалище на регионалната служба “Пожарна и аварийна безопасност“.

„Отпред стоеше новият „Форд“ и линейката, която беше на паркинг в пожарната сграда, а отзад – конното отделение от три бъчви с по един кон и два коня на помпата. За конете се грижехме ние, разказва в своите спомени огнеборецът Георги Янакиев. При тревога всички се втурват към машината и буретата с вода. Никой не потегля, докато не дойде началникът да даде сигнал за тръгване. След като той вдигне ръка и я насочи напред, всички се втурват по улиците към мястото на бедствието – най-отпред пожарният автомобил, след него и тулумбите“.

Пожарната кола е заредена с цистерна от 5 тона вода, макари и шлангове. По време на път огнеборците стоят прави на стъпала отстрани, като се държат с ръце за кожени ремъци. Никой не се грижи за известяване, защото камбаната на кабината дрънка сама по тесните и неравни улици. Фордът реве грозно на завоите, конницата препуска в кариер, а от земята изскачат искри, сякаш запалена от огън . Случва се често яхналият бурето пожарникар да изхвърчи от високата скорост и впрягът да продължи без него. Нямаше пожарникар, който да не се е търкалял по прашните улици на път за произшествието, твърди Янакиев.

Поради недостиг на служители дежурството е една седмица, след което се позволява почивка от 24 часа. Пожарникарите отговарят за определени села по предварително одобрени направления и понякога не се прибират вкъщи с дни. Задачата е всяко селище да изгради ядро от доброволци, което да се разгърне при кризисни ситуации. В случай на по-голям пожар дежурният се обажда да дойде конното отделение. На автомобила е забранено да излиза в селските райони – той остава на пост в града в очакване да тръгне за поредна битка с огъня.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 48

Дойдат ли гърците, ще стане голям панаир

Управата на Свиленград пъди проститутките от международно тържище за добитък

Краят на І световна война е начало на възстановителен период в икономиката. Индустриалните предприятия и земеделието, парализирани или ограничени до крайност в своята дейност, започват да се съвземат. Производството расте, стабилизира се пазарът на пашкули и тютюн. Подем отбелязват и добивите на жито, царевица, сусам, картофи, фасул, пресни зеленчуци, грозде, голяма част от които се изнасят към вътрешността на страната. Отглеждането на животни и особено на овце е толкова застъпено, че в Свиленград почти няма семейство без дял в този традиционен поминък. Според статистическо преброяване от онова време овцете в града надхвърлят 15 хил., а в околията са над 150 хил. Всичко това прави доходите да се повишават. Увеличава се и населението в резултат на големи бежански вълни, прииждащи от Източна и Западна Тракия.

Панаира в Свиленград

По примера на други градове в страната управата обмисля възможност да открие тържище за животни и селскостопанска продукция, които дават препитание на много местни жители. „Търговията почва да се повдига и проявява признаци на скорошно засилване. С разположение на първокласното шосе за Истанбул, на 2 км от гръцката граница и на 15 от турската, град Свилен може да устрои един истински панаир за едър добитък, който тъй много се цени и търси в двете съседни държави, а така също и у нас“, заявява кметът Мавроди Василев. Необходимостта от създаване на нов пазар на границата, който да засили търговията и даде тласък на обеднялото стопанство, споделят и голяма част от общинарите. Затова в началото на август 1919г. е решено да се организира 4-дневно есенно тържище за продажба на животни и разни манифактурни стоки. Възприема се направеното по-рано предложение то да се прави ежегодно от 24 до 28 септември. Като се взема предвид, че добрата уредба е от голямо значение за начинанието, се отпуска известна сума за осветление, поставяне на помпи за вода и дъсчени бараки.

Понеже не се определя място за провеждане на панаира, през следващите дни кметът прави обиколка на свободните общински парцели и се спира на брега на Марица близо до сегашния мост на околовръстното шосе. Избраният терен е одобрен от управлението като подходящ, понеже е широк, предлага необходимите удобства за алъш-вериш, а също изобилна вода и паша за добитъка. Приема се и специален правилник за тържището. В него се записва то да е с продължителност 4 дни, да се прави всяка година в последната седмица на септември и мястото за провеждането му да не се променя. Всеки продавач на пазара за едър добитък трябва да бъде снабден със свидетелство за здравословност и документ за правособственост на животните, които предлага. Въвежда се интизап – общински налог върху продажбата на животни. Интизапските билети, по-стари от една година, следва да бъдат заверени, а продавачите и купувачите се задължават да носят лични карти. Общината може да купува животни за бежанците при определени условия. През цялото време на търговците и посетителите да се оказва пълно съдействие и улеснение, нарежда със заповед кметът Александър Хаджиатанасов.

За откриването се предприема шумна разгласа из околията, включително и реклама във вестниците. Тя гласи, че за първи път на брега на Марица ще се проведе панаир. „Общината полага енергични усилия за добрата му уредба. Очаква се оживен пазар на добитък, колониални, манифактурни и други стоки, особено ако пристигнат търговците от Гърция“, пише още в съобщението. Тези очаквания не се оправдават. Гласуваните цени за сергийно право – 100 лв. дневно за кръчмите и 50 лв. за останалите заведения, се оказват високи и повечето търговци се отказват. Затова през 1922г. общината намалява таксите за кръчмите на 50 лв., за гостилници, продавници на мекици, симид и хляб – 20 лв., сергии за дрехи, обувки, галантерийни и манифактурни стоки – 20 лв., люлки – 10 лв., овощия – 8 лв. Разпоредено е „през време на панаиря по питейните заведения да не се допущат като продавачки и певачки жени с леко поведение“.

Новите такси не предизвикват особен интерес. През септември 1929г. „Свиленградски общински вестник“ посочва, че „панаирът е слабо организиран, не проявява търговски живот и е неспособен да привлече купувачи от по-далечни краища на страната“. 10 години след откриването му той има значение предимно за околията, отбелязва изданието. По-нататък в материала се посочва, че у нас понятието „панаир“ все още не е ясно. „С тая дума, пише авторът, ние наричаме обикновения черковен или монастирски събор, където се излагат на продан дребни предмети за играчки на децата или украшения за селската мома. Наричаме панаир устройването на пазари за продажба на добитък, където лимонададжии и мекичари продават произведенията си на народа. Тук покупките са приятни, защото всичко става при добро разположение на духа и весело настроение, но това е далеч от прочутите мострени панаири в Париж, Лайпциг, Прага и Солун“.

Свиленградският панаир, наричан още Адапанаир заради близостта му до острови на реката, не достига мащабите на Солунския панаир. Той остава такъв, къкъвто е бил в самото начало – за продажба на сечива и земеделски оръдия, потребни на селските стопани, манифактура, дрехи, обувки и други стоки на дребно. По-късно, когато панаирът се разраства, тук се доставят и промишлени произведения от чужбина. Христо Полихронов, го описва така: „Панаирът е повод за събиране на мало и голямо. Обикновено започва една седмица напред, за да има повече дни за радост на децата. Отвсякъде пристигат хора с каруци, търговци и занаятчии, натоварени със стока. Те тръгват по левия бряг на Марица, почистен през лятото от храсти и бодил. Саханджии пръскат стоката си направо на земята – ковани от мед тави, сахани, тенджери, кафеници, бакъри за вода. По-нататък са грънчарите, бъчварите, железарите и калайджиите, майсторите на дребни изделия – тесли, мотики, чукчета, сърпове, коси, закалени пили. Има всичко за всички: люлки, висящи на синджири, виенско колело, цирк, паноптикум с препарирани животни , атлети с мускулести тела, гиганти и джуджета. Сред всеобщата глъч се чуват подвиквания: „На малкото момче голямото парче!“и парчето – до лакът локум, се размахва над детските главици. Над Марица се стеле сладък дим от курбана и скарите, ручат гайди, лъвов рев се разнася от цирка и изведнъж пъргава маймунка се изкатерва до върха на дървен дирек и го разклаща с неподозирана сила“.

В тия дни никой не седи вкъщи – дори онзи, който дълго време не е напускал дома си, отива на панаира. Баби с пъстри забрадки и стари дядовци с навити потури тръгват за там. Пред входа са селските каруци с разпрегнати коне, завързани за климиите, моми и момци се оглеждат в новите си дрехи, преди да се гмурнат в множеството.

„Хайванпазарът, пише Полихронов, се разполага до реката покрай циганската махала. Има всякакъв добитък за продан – от крави, телета и коне до кокошки и зайци. В каруците се чува да квичат малки прасенца. Пазарлъците – безконечни, ту се стискат ръце, ту се пускат с несъгласие. Много хора наоколо поощряват я купувача, я продавача. Те искат да гледат сеир и да видят как върви пазарът – по-скъп ли е от ланския, или по-евтин. На първо място са джамбазите с вчесани и излъскани до блясък гърбове на конете, повечето с бяло петно на челото. Там също има скара и бира на крак, късни дини, пъпеши и зарзават се продават в надпревара. „Зимни карпузи-и, провиква се някой, и показва разрязана диня, отвътре жълта като лимон. От другия край се чува гласът на арменеца Ампар: „Семки за любов, страгали, фъстъци-и“. Навсякъде гъмжи от народ. Движението е в двете посоки, на широки колони, но разбъркано, защото всекиму идва ред да се отбие на сергията“.

Ачик етме, мосю!

Открай време гостуването на цирк по време на панаира е голяма атракция за свиленградчани. Един от най-запалените привърженици на цирковото изкуство беше Хаджипетроолу, отбелязва в спомените си Ангел Вълчев. Въпреки че беше стиснат, за цирк той никога не жалеше пари. Купуваше от най-скъпите билети, за да бъде най-отпред, до арената – хем по-добре да оглежда хубавите циркаджийки, хем и него да видят, че седи на челно място. На едно представление при откриване на програмата водещият съобщи къде по света е гостувал циркът: Денем баба, Перелия, Бялата пръст. Като чу Бялата пръст, Хаджипетроолу се провикна: „Ей, чакай, това е Свиленград“. Конферансието се обърна към него с думите:“ Ачик етме, мосю!“ (Не издавай номера, господине!). Оттогава на Хаджипетроолу му остана прякорът Ачик етме.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 47

Свиленград отхвърля данък „лукс“

Управата на общината налага драконовски мерки, за да избегне фалит по време на голямата депресия

Световната икономическа криза от края на 20-те години на миналия век нанася тежки поражения на стопанството. Много индустриални предприятия са принудени да преустановят производство, което довежда до масова безработица. Още по-разрушителни са последиците в земеделието. Изкупните цени на зърното, млякото, тютюна, памука, копринените пашкули и други селскостопански произведения падат драстично. Търговията, банковото дело, финансите изпитват невиждани до този момент сътресения. В резултат на продължителната рецесия много търговци и фирми фалират.

Главна улица в Свиленград направена

3 месеца след краха на Нюйоркската фондова борса, познат като черния вторник, Свиленград изпитва първите симптоми на депресията. На 24 януари 1930г. общинската управа обявява, че касата е почти празна и се налага режим на икономии. „Строителството и други мероприятия, изискващи финансиране“, се спират за неопределено време. След бурно заседание, продължило до късно следобед, се взима решение да се замразят заплатите на бирника, счетоводителя, финансовия пристав, аптекаря, лекаря, завеждащ общинската амбулатория, двамата писари, градския градинар, гробаря, агентите, които се намаляват от 4-ма на 2-ма, и полските пъдари, чийто състав се съкращава от 11 на 8 души. Значително се намалява заплатата на градския инженер. Той заявява, че напуска.

Мерките довеждат до първата в условията на рецесия политическа криза. Част от съветниците подават оставка и общинският съвет, безпомощен да се справи с тежката ситуация, се разпуска. Иван Димитров от Демократическата партия обвинява за това представителите на Сговора. „Разтурянето на този съвет беше решено преди две години, когато сговористите измислиха бежанската листа, за да добият надмощие на изборите. Днес те тръгват към управление от тричленна комисия, изтъквайки липсата на пари. Когато държавата е в състояние на неплатежоспособност и не може да осигури заплати дори на чиновниците си, когато пенсионният фонд е изяден и пенсионерите гладуват, търговци и прозводители са в стеснено положение, как може при тези условия общината да бъде добре финансово? Тричленка ли ще я оправи?“, пита Димитров.

Конфликтите се задълбочават след проведените през есента избори. Още на първото заседание от името на Демократическия сговор Стойко Илиев прочита декларация, заклеймяваща „партизанското заслепение, озлобление, омраза и мерзости, които опозиционният блок хвърли всред измъченото гражданство като средство за борба и политически спекулации“. „Имайки съзнание за тежкото положение, в което се намираме, уверени, че с безогледни действия на изборите ще се нанесе удар на управата по пътя на стопанското и културното повдигане на града, ние не виждахме друг начин, освен един – да се отстранят политическите страсти и да се обединят творческите сили в Свиленград. Настоящият общински съвет в мнозинството си е роден в партизанска стръв и омраза и не може да се очаква да направи нещо значимо“, заявява Стойков. В знак на протест „за кощунството срещу общите интереси на гражданството“ сговористите отказват участие в избора на постоянно присъствие и напускат залата.

Новоизбраният кмет Анастас Циганчев заявява, че никой не си прави илюзии, когато общината е затънала до гуша. „Положението е тежко, защото политиката на управляващите доведе до обедняване на народа. Общинската управа от освобождението до ден днешен не създаде източници на приходи. Издръжката е стоварена изцяло върху гърба на гражданите, бюджетите в повечето случаи са фиктивни, а голяма част от постъпленията отиват за разни фондове. Затова в този труден момент, посочва Циганчев, трябва да се ръководим от девиза „Да бъде или да не бъде Свиленград“. Градоначалникът, който е излъчен от фракцията на земеделците, отправя критика към Сговора и кани съветниците на Работническата партия да се изкажат. Те обаче се въздържат. 10 дни по-късно комунистите излизат с декларация, че не могат да подкрепят постоянното присъствие, понеже произлиза от блока, а той не идвал да защитава интересите на трудещите се. „Управлението на града е издънка на реакционната буржоазна клика, която потиска масите и ги държи в мизерия и невежество. Поради тези причини ние няма да подкрепим каквито и да е мероприятия в угода на капиталистите“, заявяват от червената партия.

Предприетите антикризисни мерки се свеждат предимно до ограничения и затягане на колана. Решено е на първо време административният персонал да се намали от 58 на 30 души. Управата обявява програма за превъзмогване на трудната ситуация, която предвижда драстични съкращения, икономии, изработване на бюджет, отговарящ на моментните условия, и създаване на доходни имоти, които биха дали спасителна глътка въздух в създадената обстановка. С писмо до Народното събрание кметът настоява да бъде опростен държавният заем от 3 млн. лв, с който са възстановени разрушените през войните училища. В писмото се посочва, че „общината няма никакви други приходи освен такси и налози, които се събират от обеднялото население, 1/3 от което са бежанци, ежегодно търпи загуби от наводнения и десетки още години не ще може де се справи със своите нужди“.

В отговор комунистите заявяват, че не са съгласни с предвидените уволнения на чиновници, понеже по този начин „общинската каруца няма да бъде извадена от батака, напротив – ще затъне още повече“. С думите „Цървули нямаме, вие гайда купувате“ те се обявяват против изграждането на електрическо осветление по улиците. Според тях отлагане търпи и решението за преустройство на хамама в градска баня. Представителите на Работническата партия смятат, че колкото и да е важен този въпрос, той може да се остави настрана и да се дадат средства в помощ на бедните. При обсъждане на проект за създаване на градска болница в сградата на сиропиталището Иван Чобанов заявява, че масите се израждат от беднотия и болниците няма да помогнат. Необходимо е да се променят самите условия за живот, посочва той. Общинският съвет допуска възможност в случай на закъснение данъците да се събират без глоби, тъй като те допълнително ще утежнят положението на местните жители. По време на разискванията комунистът Христо Мечев, който по професия е дърводелец, предлага да се начисли такса 1 лв. за къпане в река Марица. Той лансира и идеята да се наложи годишен налог от 500 лв. на квадратен метър за балконите, понеже служели само за лукс. Предложенията му не се приемат с обяснението, че противоречат на Закона за градските общини.

С мотива за неоправдано разточителство в условия на криза е отхвърлено искане на кмета за технически подобрения. Той заявява, че поради липса на превозни средства градският инженер и лекарят са принудени да се качват на боклукчийската кола, когато отиват на гарата. Чиновниците пък не можели да правят проверки по складовете и дюкяните. Според управителя на местната администрация един кабриолет ще бъде от голяма полза за службата. Г-н кметът обаче оттегля предложението си, понеже някои общински съветници считат кабриолета за лукс сега, когато общината финансово е зле и стопанската криза души гражданите, пише в протокола от заседанието.

Пет месеца след избирането му Анастас Циганчев подава оставка. Неговото място заема Атанас Хаджиколев. Новият кмет представя доклад за тежкото финансово състояние на общината и необходимостта от „радикални мерки за преодоляване на кризата“. По негово настояване учрежденията на бюджетна издръжка свиват още повече разходите си. Отделението за статистика се свежда до един-единствен чиновник, финансовото отделение остава с 1 бирник, 1 екзекутор и 1 данъчен агент, техническото – с 1 землемер и 1 фигурант. За счетоводител е назначен командирът на пожарната. В проектобюджета за следващата година не се предвижда длъжносттта лекар, макар тя да е задължителна по Закона за народното здраве. С решение на общинския съвет от февруари 1932г. заплатата на кмета е намалена с 30%, значително се намаляват заплатите на околийския ветеринарен лекар и полските пъдари, които се преназначат като временни. С нарочна заповед са отрязани фуражните пари за коня на старшия полски стражар.

Въпреки суровите мерки дълговете се увеличават непрекъснато и в началото на септември 1932г. достигат 2.3 млн. лв. Още 1.7 млн. лв. се търсят за заплати на чиновници и учители. Общината е изправена пред фалит и невъзможност да погасява заемите си и да плаща за каквито и да е разходи, ако не сключи нов заем. На 9 декември 1933г. общинският съвет избира за председател на постоянното присъствие Иван Сарафов от Националлибералната партия. „Благодаря на всички, които дадоха гласа си за мен и ми поднасят този тежък кръст – да управлявам Свиленград в изключително труден момент. Пред вас и пред светия образ на изстрадалото свиленградско гражданство аз давам клетва за честно управление. Приемам да нося кръста и ви уверявам, че ще дам всичките си сили да изпълня с достойнство дълга си, па макар и да бъда разпнат“, заявява новият кмет. Той управлява до преврата на 19 май 1934г.

Изготвено от: Иван Чончев