Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 46

Кметът Делибозов пада в хендек

Един от най-успешните кметове на Свиленград отстранен след вот на недоверие, тръгнал от комшийски спор

Следвоенната криза се проявява най-силно в икономиката, търговията и политиката. Още преди края на войната Свиленград изпада в хроничен глад. Затова една от първите задачи на новата управа е да избере комисия, която да състави списък за подпомагане на крайно бедните. Друга комисия започва да събира доброволни помощи. Заради липсата на достатъчно храна е свикано извънредно заседание на общинския съвет и се взима решение да набавят на всяка цена няколко вагона пшеница и царевица. Намерението на местното управление да възстанови колкото се може по-скоро разрушените през войните училища претърпява провал. Сметките показват, че са необходими най-малко 3 млн. лв., а касата на общината е празна. По това време тя разполага с едва три имота – една нива от 120 дка край Марица, една черничева градина от 2.5 дка и едно празно дворно място в квартал Гебран. За да не стоят безстопанствени, се обявява търг за отдаването им под наем.

Административният център на Свиленград с кметството и околийското управление

Първите избори за градски съвет са насрочени на 7 декември 1919г. След провеждането им в местния парламент влизат представители на 5 политически групи. Най-много мандати (7) взимат буржоазните партии, комунистите получават 4, земеделците – 3. За кмет е избран Петър Сарафов от земеделската партия, но той се задържа на поста едва два месеца. Неговото място заема Тодор Хаджидимитров, който нарежда от януари 1921г. общината сама да си събира данъците и бериите. За да се набавят средства за възстановяване на училищата, са въведени извънредни налози „според материалното състояние и податните сили на гражданите“. 7 месеца след назначаването му вследствие на политическа криза в управлението Хаджидимитров подава оставка „по особено важни причини“. Запазените протоколи от заседанията на общинарите свидетелстват за словесни сблъсъци при обсъждане на поставените за обсъждане въпроси – като се започне от съставяне на бюджета и определяне на улиците, които трябва да се поправят от трудовата повинност, и се стигне до това дали е прилично да се събират доброволни помощи за бедните и не е ли длъжна общината да се грижи за тях, както заявяват представители на опозицията.

Мястото на Тодор Хаджидимитров заема Владимир Разбойников от Демократическата партия. За неговата кандидатура според протокола са подадени 6 бюлетини, 1 е празна, а 7 – с надписи „Да е честито!“ и „Долу черния буржоазен блок!“. Разбойников благодари за високата чест, макар да съзнава огромната работа, която му предстои. „Свиленград е съсипан, обаче аз ще положа всичката си енергия и труд и подкрепен от вас, вярвам много от зеющите нужди на населението да бъдат задоволени“, заявява новоизбраният градоначалник. Той управлява две години, но е принуден да се оттегли от длъжност след проведените в началото на 1923-а нови избори.

Общинарите избират за кмет Михаил Делибозов от Демократическия сговор. По това време той е 45-годишен, има два мандата в общинския съвет и за разлика от другите претенденти е с опит като чиновник в администрацията по турско време. В началото на 20 век, когато градът се е наричал още Мустафапаша, Делибозов бил на служба в околийското управление. Понеже бил буден и свирел добре на цигулка, пожелал да се включи в сформирания градски струнен оркестър, но турците не позволили на своя служител да стане чалгаджия. Според диригента на оркестъра Александър Попов способностите му били забелязани още докато служил като войник в Цариград. Младият българин изпълнявал с лекота възложените му задачи, владеел отлично турски, гръцки и арабски език. Затова след казармата му възложили работа в администрацията. Покрай държавната служба младежът захваща търговия. Той отваря дюкян на главната улица, но не изоставя традиционното за семейството му земеделско производство. Когато навършва възраст за женитба, Михаил взема за жена красивата Фота от квартал Гебран и се премества да живее в нейния дом. От брака им се раждат три деца – Петър, Димитър и Славейко.

В началото на 20-те години на миналия век Свиленград е много назад в благоустройството. Улиците са без настилки и тротоари, само по-важните от тях се осветяват с газени лампи. В града няма изградени водопроводи и жителите му черпят вода от кладенци по махалите или направо от Марица. Проблемите се усложняват още повече с пристигането на големи групи бежанци от Беломорска Тракия. Поради липса на жилищни сгради стотици семейства са настанени в покрайнините на града и живеят в сламени колиби. В такива условия започва работа новата градска управа начело с Михаил Делибозов. За един сравнително кратък период той завършва възстановяването на разрушените основни училища и построява пансион за сираци от войните – най-голямата и представителна за времето сграда, която се превръща в своеобразна емблема на града. При голямата оскъдица кметът успява да убеди общинските съветници да дадат за строежа 420 хил. лв. с думите: „Нека се знае от всички, че с тоя ангажимент от страна на общината тя след късо време ще се сдобие в центъра на града с едно великолепно здание с часовник, което за дълги години ще бъде украшение за него, но и ще се ползва за различни нужди, а това ще създаде един постоянен и сигурен доход на общината“.

Михаил Делибозов става повторно кмет през 1927г. Той получава доверие от съветниците след бламиране на Стойчо Петров, който е обвинен в партизански действия и подправяне на документи. След избора градоначалникът благодари за честта, която му се оказва и признава, че не искал да заеме това място, но в желанието си да услужи на града, се подчинява на взетото решение. С други думи Делибозов казва, че не му харесва да е кмет, но го прави от чувство на дълг и саможертва.

Една година по-късно опозицията внася вот на недоверие към него. Искът е внесен от общинският съветник Георги Пенев, който заявява, че кметът и неговият помощник са нарушили правилата, съставяйки акт на Стефан Стефанов за нарушение на закона за подобрение на земеделското производство. Според съветника скандалът започва от един хендек (трап), направен от Петър Текелиев. Той копал не в собственото си място, а в чуждо, като заявил, че преди много години оставил от собствената си нива път за общо ползване и всякога може да разполага с него. За трапа Стефанов подал сигнал в кметството с цел „опазване на обществения ред“. „Кметът, вместо да действа най-енергично, назначил махленци, които проверили случая и казали на Стефанов да премести оградата си към своя имот и след като той отказал, му е съставен акт. Кметът или не разбира закона, или го изпълнява по своя кеф. На практика той е осуетил едно престъпление и не заслужава доверието на гражданите“, заявява Пенев. Той отправя и други обвинения – „хлебарите вадят хляб с тегло по-малко от нормата, а месарите продават агнешкото по 25-30 лв./ кг при реална цена от 15-20 лв./кг и кметът не намира за нужно да нормира месото“.

Делибозов се опитва да обясни пред съветниците, че въпросният трап е изкопан по времето на предишния кмет Стойчо Петров и на него му е е донесено за това, но той не е взел мерки и днес обвинява сегашното управление. „Когато заех длъжността, постъпи заявление, според което Петър Текелиев вдигнал хендек върху пътя. И аз като всички съм на мнение, че законът трябва да се изпълни, но не съм съгласен да се правят безогледно актове на гражданите и да се разкарват напразно по съдилищата. Ето защо натоварих помощника да провери жалбата, като вземе със себе си стари хора от Гебран, които знаят добре местността и извършат проверка на изложеното.
Помощникът е установил, че целият път с дължина около 300 м и широчина 3 м изцяло е оставен от Петър, след като той е ликвидирал керемидарницата си. При тези обстоятелства, без да е извършено каквото и да е нарушение, се иска аз да съставя акт на стопанина и да го привлека под отговорност“, заявява Делибозов.

Той отговаря и на обвиненията, че не бил излизал от града и не се интересувал от благоустройството: „Няколко месеца откакто съм кмет захванах с бюджета, дойде землетресението, откриха се разни комитети, безплатна трапезария и пр. Аз не съм останал нито минута свободен. И това може са се провери от персонала в управлението. Те ще ви кажат, че и след като излязат, аз оставам да работя. Това, което правя аз, никой не го прави. Аз ходя из полето, из чаршията и никога не съм останал свободен“. По въпроса за хранителните продукти той заявява, че цените са определени на търг. „За хляба съм наредил агентите всяка сутрин да проверяват теглото му и ако се окаже, че някой лъже, да се докладва незабавно. Досега не ми е донесено такова нещо“. След кратък отдих се пристъпва към гласуване. За Делибозов бюлетини пускат 6 съветници, 8 са против. Освободеното кметско място заема Стойчо Петров.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 45

Разбиват комунистически канал, арестуват 12

Червените подготвят въоръжена атака на митницата и полицията през 1923-а

Превратът на 9 юни 1923г., който сваля правителството на Александър Стамболийски, е посрещнат остро от свиленградските комунисти. Същия ден техният лидер Анастас Алтъпармаков прави проверка на организацията и заедно с други активисти тръгва да вдига населението на бунт. Районният комитет на Комунистическата партия не приема политиката на неутралитет, наложена от централното ръководство, и настоява да се предприемат решителни действия за отхвърляне на новата власт. Изглежда революционният плам е много силен, защото в Свиленград пристига представител на окръжния комитет на БКП. Той се среща с членовете на Районния комитет и се опитва да ги убеди, че ЦК е взел правилно решение за ненамеса в борбата между земеделците и десните сили, определяни от комунистите като селска и градска буржоазия. Месец след военния метеж под давление на Коминтерна настъпва промяна в партийната тактика – обявена е подготовка за въоръжено въстание.

Границата ни с Турция

Историята на комунистическото движение в Свиленград започва през 1918г. По стечение на обстоятелства учредяването на партийната организация става на 21 ноември, Архангеловден. Тогава Тодор Кирков, Коста Велев, Димитър Алтъпармаков, Коста Сердаров, Любен Попов, Щерю Несторов, Атанас Тилкиджиев, Янчо Янчев, Видел Виделов и Страшимир Табаков учредяват група на БРСДП (т.с.). Скоро партийното ядро открива свой клуб в дюкяна на Александър Янчев, който се намира близо до днешния общински пазар. Влиянието на групата расте и още същата година партийните членове се увеличават. Избира се партиен комитет в състав Коста Велев – секретар, Страшимир Табаков – касиер, и членове Атанас Тилкиджиев и Димитър Разбойников. Дюкянът се оказва тесен за събрания, затова е нает вторият етаж от кръчмата на Теню Карахадъров. През 1919г. се създава младежко комунистическо дружество със секретар Михаил Мавродиев.

На 27 август същата година е свикан митинг с участието на известната партийна активистка Ана Маймункова. Тя заклеймява буржоазните правителства, че носят глад и разорение на народните маси. Когато през пролетта на следващата година БКП взема курс на въоръжена борба, местният партиен комитет предприема активна дейност по набавяне на оръжие, военно обучение и разузнаване. Създаден е военен отдел начело с Тодор Кирков. Той се свързва с началника на митническия пограничен пост Тихомир Айдемирски, който снабдява червените с оръжие. Още пищови и пушки са закупени от местни контрабандисти. Функционери на партията разказват как се обединяват за борба комунистическият и земеделският младежки съюз: “ Един неделен ден в стройни редици пристигат младежите от дружеството начело с другаря Анастас Алтъпармаков. Под стария бряст на гробищата в присъствието на представител на окръжния комитет на партията младите комунисти и земеделци обявяват изграждане на единен фронт. Те братски си подават ръка за съвместна работа. След това се запознават с оперативния план за действие“.

Партийната организация е разделена на 3 бойни групи, колкото са махалите в града. Първата е „Баяндър“, която има задача да завземе полицейския участък и околийското управление. При обявяване на въстанието бойна група „Канакли“ трябва да овладее 12-и пограничен участък , а група „Гебран“ ще действа на гарата, за да превземе митническото управление и заварди жп линията по посока на Любимец, като преди това трябва да прекъсне телефонните и телеграфните жици. Анастас Алтъпармаков е определен за ръководител на шесторка, съставена от негови верни другари, които да подпомогнат превземането на полицията. Военен командир на трите бойни групи е адвокат Георги Янков.

Условията за въоръжено въстание бяха благоприятни, очакваше се само парола, пише в спомените си председателят на районния партиен комитет Жеко Кашеров. На 20 септември той успява да се свърже с окръжния комитет и настоява да бъде съобщена датата на въстанието. Свиленградските комунисти заявяват пълна готовност за действия, но отговорът от Хасково е да не предприемат нищо и да чакат второ нареждане. То идва в 2 часа през нощта на 23 септември с куриер от село Любимец, който донася: “ Революцията е обявена. Организирайте селата и настъпете към центъра!“

Рано сутринта околийският комитет се събира на извънредно заседание. Секретарят Тодор Кирков дава на другарите си конкретни наставления за атака на набелязаните обекти. Комитетът изпраща куриери за вдигане на въстание в селските райони. Наредено е селата да се завземат и след това да се изпратят въоръжени отряди в помощ на града. За Момково и Георги Добрево заминават членовете на партийния комитет Михаил Цветков и Васил Шомов. Те получават допълнителна поръчка да открият нелегалната група на Гочо Грозев, член на окръжния комитет на БКП в Хасково. В късния следобед на 23 септември околийският партиен комитет получава известие, че въстанието в Стара и Нова Загора е потушено, Хасково и Харманли не са се вдигнали, а влаковете за Свиленград се движат по разписание. Това изправя на нокти местните болшевики. Незабавно по селата са изпратени хора, които носят нареждане: „Чакайте втора заповед“. Членовете на околийския комитет продължават да изчакват, докато на 29 септември всички са арестувани и откарани в граничния полицейски участък. След 20 дни „въстаниците“ са пуснати да си вървят.

Неуспехът на въстанието съвсем не отчайва комунистите. След т.нар. Витошка конференция от май 1924-а, която отчита, че революционната криза не е отминала и са налице условия за ново въстание, страната е разделена на военнореволюционни окръзи. Създаден е орган за военнотехническа и политическа подготовка. На свиленградската партийна организация се възлага задача да прикрива границата с Турция и Гърция. Освен това районът се превръща във важна точка на канал за нелегално прехвърляне на хора, пари, оръжие и други материали от България през Турция за Съветския съюз.

Каналът следва класическата схема с куриери, които да отвеждат пристигащите нелегални до определени места за нощувка, опитни местни водачи за превеждането им през границата и посрещачи от другата страна. Като помагачи са привлечени турци от одринските села Дуванджа и Саръшабан. Първоначално за разноски по организацията са получени 10 000 лв., отбелязва Жеко Кашеров. Той уточнява, че през границата успешно са прехвърлени Стефан Чанев от Стара Загора, Георги Господинов, Павел Поппандов и Минчо Георгиев, търсени от дирекцията на полицията. За Турция през април 1925г. тръгва и ръководителят на септемврийското въстание за пазарджишки район Йордан Ципорков. ЦК нарежда по трасето да мине известният разбойник Васил Партъчев, който върлува с чета около Брацигово, Пловдивско. Той потегля с автомобил към Свиленград, но по пътя е застигнат и убит. По същото време се подготвя прехвърляне на 20 ремсисти от София, също дирени от властта, посочва Кашеров.

Eто какво разказва той още за партийния канал: „Чичо ми Васил нямаше занаят, занимаваше се с контрабанда. Одрин за него беше като махала, можеше да отиде там всеки момент и да се върне. От Турция той носеше разни стоки – вълнен плат американ, шевни машини, тереше, автомобилни гуми, бои, цигарени книжки, които се търсеха много, защото пушачите сами си правеха цигари с контрабанден тютюн. По това време мрежи нямаше. Войниците се движеха по определени пътеки и се срещаха със стражата от другия пост, след което се връщаха обратно. Първите уроци по каналджийство научих от чичо. „Зимно време, казваше той, трябва да се върви по високото, където вятърът вее силно. В такова време охраната се е сгушила някъде на завет или се движи из дерето, където не е толкова студено. Точно обратното се прави през летните дни – тогава трябва да вървиш в ниското, където има комари и е много горещо. Спазваш ли тези правила, ще успееш, казваше моят учител“.

Каналът не остава незабелязан. Със специално поверително писмо местните власти известяват за това как комунистите прехвърлят хора, оръжие и стока през турската граница. Полицията успява да внедри агент в партийния канал и да го разбие напълно през есента на 1926г. Задържани са Тодор Кирков, Иван Саманджиев, Коста Велев, Никола Велев, Цанко Козлов, а така също Атанас Павлов, Георги Гаджев от Пирдоп, Мехмет Исмаилов, куриерите Тодор Мазгалов, Еньо Бамбалов, Петър Димитров и Иван Захаров, чиято задача била да отвеждат бегълците от Любимец до с. Кирилово (днес Георги Добрево). Повечето организатори и преки изпълнители в канала са осъдени и вкарани в затвора, но действията на въоръжени групи по границата продължават почти до края на десетилетието.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 44

Забраняват подаръци на митничарите

Новоназначените чиновници внасят гаранция в случай на издънка

След Междусъюзническата война правителството формира Гюмюрджински окръг. Откриват се няколко нови митници – в Дедеагач (дн. Александруполис), Порто Лагос и Софлу. Митницата в Харманли се премества в Свиленград, а митническият клон от с. Любимец – в Ортакьой (Ивайловград), който остава на подчинение на свиленградската митница.

Граница с Турция

Две години по-късно e подписана българо-турска конвенция, според която на нашата страна са отстъпени над 2 000 кв. км площ покрай р. Марица. В нея влизат около 150 населени места с Караагач (предградие на Одрин с жп гара), Кулели Бургас и Димотика. Това дава основание да се образува Одрински окръг, в който са включени околиите Одринска, Димотишка, Ортакьойска и Свиленградска. Поправката на южната граница води до промяна в службите – свиленградската митница се премества формално в Одрин (Караагач), а митническият клон в Ортакьой се закрива и вместо него се открива нов в с. Вирантеке (дн. Капитан Андреево). Хаджиевската митница се установява близо до вече заличеното от географската карта с. Хаджиево. Митницата с централно седалище гара Свиленград започва работа на 19 януари 1919г. Към нея са зачислени два пункта – в Капитан Андреево и Камилски дол. След закриването на Хаджиевската митница през 1939г. се придава и третият клон на митница Свиленград – в местността Кърчешме.

Променените граници след балканските войни се оказват много важни за Свиленград. След освобождението той се озовава на самата бразда с Турция и Гърция. Новото разположение и оживените търговски пътища през града му определят роля на митнически пункт от голямо значение и променят в значителна степен съдбата му. За по-малко от година Свиленград иззема функциите на Харманли, където до този момент се намира втората по големина митница в Южна България след пловдивската. Под контрола на новото митническо управление преминават Вирантеке (Капитан Андреево) и митническите клонове при Хаджиево и Ортакьой. Това е разстоянието, заключено между реките Марица, Арда и Тунджа.

Организацията на службата „се ръководи по закона за митниците и по обичая“. По това време митническата администрация у нас е с добра нормативна база. Законово са регламентирани всички дейности, правилата за внос, износ и транзит, наказанията за тайно прекарване на стоки. Митарственият устав задължава „за стоките, на които внасянието не е запретено, да ся плаща мито“. При невярно обявление на товара се начисляват глоби. Има точен списък на стоките и пътнишките вещи, „кои ся пропущат без мито“. Митарствените учреждения са с работно време „от истичането на слънцето до захождането му“. За всяко злоумишлено пропускане митнишките чиновници „се изключват от служба“. Законът за митниците, приет през 1906г. и останал в сила цели 42 години, потвърждава правилото, че внасянето и изнасянето на стоки през държавната граница се допуща само по определените пътища, които водят за митниците и пропускателните пунктове, а пренасянето извън посочените места се смята за контрабандно дело.

Първата митница в Свиленград се помещава в сграда на железопътната гара, от лявата страна на сегашното митническо управление. За избора на седалището решаващ е трафикът на стоки и товари, който през първата половина на миналия век става основно по железниците. През гара Свиленград минават и международните влакове за Европа, докато сухопътният пункт в Капитан Андреево е пресечна точка предимно на дипломатически багажи, поща и единични превозни средства. Поради малкото „коля и пътници“ там не се налага специален митнически контрол и дежурството се изпълнява от 4-ма митничари.

Персоналът на митницата се състои от управител, секретар, оценител, магазинер, архивар, митнишки чиновници и стражари, гласят запазените ведомости. Всички права, задължения и нивата на компетентност са строго разграничени. Управителят на митницата е неин представител пред министерството на финансите, както и пред търговците и пътниците. На него пряко му се подчиняват началниците на клонове. Ролята на митнишката стража е да охранява митницата, но по-късно тя варди и при пограничните военни постове в Капитан Андреево, Сладун, Щит, Присадец, р. Тунджа, Сарантепе, Якъка, Марица, Мезек, Камилски дол. В зависимост от начина на придвижване стражарите са конни и пеши. Старшите и младшите стражари от клона при Хаджиево са задължени два пъти седмично да патрулират край Тунджа до поста при с. Щит, като старшият конен стражар проверява поне веднъж в седмицата и митнишкия клон в Капитан Андреево. В същото време старшият конен стражар при митницата е длъжен да прави на всеки две седмици инспекция на постовете в Мезек и Камилски дол и най-малко веднъж месечно да проверява Капитан Андреево.

Точно определени са и „общите обязаности на митнишките чиновници и служащи“. На тях не им се позволява да държат в двора на митницата собствени предмети, а също да приемат каквито и да било подаръци, пари назаем и предмети на кредит от търговци, които имат работа с митницата. На митничарите е забранено да задържат стоки при преглеждането им, както и да се занимават с частна работа в присъствените часове. В правилника е определен образец дори за конете. Те трябва да бъдат „снажни, силни, легки, послушни и без пороци, по пол да са скопени коне и нежребени кобили, а на възраст да са между 4 и 8 години. Жребци не се допускат в митницата.

Отначало назначенията стават по лична преценка на началниците. Нарасналото значение на митнишката и акцизна администрация при събиране на данъци и берии поставят по-високи изисквания, включително и за по-висок ценз. Преди да започнат работа, митничарите трябва да са практикували най-малко 1 година като кандидати за държавната служба и да са издържали успешно изпит. Всеки новоназначен митнически чиновник представя парична гаранция, с която при напускане, в случай на дължими на хазната суми, се покрива дългът, а при точни сметки се връща. От книгата за заповеди и назначения се вижда, че управлението на митницата води политика на постоянно разместване на своите служители. Както висшите, така и „низшите“ чинове не издържат няколко месеца на едно и също място. Целта е митничарите да нямат възможност да създават контакти, които да ги подтикват към нарушения.

Въпреки „въртележките“ и предприетите мерки за строга охрана на границата, случаите на нелегален внос и износ са многобройни. Трансферите, регистрирани в специално водената контрабандна книга, започват с пратка едра сол от Турция и завършват с 5 варела бензин и смазочни материали в годините на Втората световна война. На 10 ноември 1921г. е задържан Иван Христов от Гюмюрджина – в багажа му са открити 18 портокала и 21 лимона. По същото време Али Идризов от с. Доспат се опитва да внесе 6 феса от вълнен плат и 60 пакета цигарени книжки. На 13 юни 1925г. са конфискувани 67 метра плат, 2 покривки за маса и роба от памучен плат с боядисани жици на Парашкева К. от Сливен. Внос на платове от чиста коприна, долни дамски дрехи, бродирани с памучни конци, корсаж от трико около ръкавите и копринена дантела на яката е извършен тайно от Роза Камхи от Цариград, пише още в книгата за контрабанда. В списъка на отнетите предмети и продукти в полза на държавното съкровище фигурират тъкани, мъжки, женски и детски облекла, хавлиени кърпи, одеяла, чорапи, яшмии, конци, 8 кутии пудра „Coty“ и червило от същата марка, картофи, червен пипер, яйца, 2 пистолета, 1 бомба, часовник със сребърни капаци, 2 бутилки гръцки коняк и 15 консерви със сардина, терешово масло, 5 кутии кибрит и 87 грама захарин на кристали.

Позор: контрабанджиите се издигат

Контрабанда на захарин в началото на миналия век предизвиква един от най-големите скандали в историята на митницата. 100 грама, прехвърлени от Турция през Свиленград за Харманли стават причина за отстраняване на началника на пограничната стража Еню Тютюнджиев. Впоследствие той е назначен изненадващо за околийски управител на Борисовград (Първомай). Депутати от опозицията използват случая, за да обвинят управляващите. „Прочутият Тютюнджиев, бившият инспектор на митарствената стража, който беше уволнен дисциплинарно, е издигнат за административен началник. Вместо да бъдат наказани, контрабанджиите, ортаците на грабителите на държавната хазна, нарушителите на своя служебен дълг получават повишение. Позорна е демокрацията, що властва!“, заявява в парламента депутатът И. Хаджиев. В отговор министърът на вътрешните работи Михаил Такев обяснява дълго назначението на ексмитничаря и заявява, че неговата вина за захарина е останала недоказана. „Този човек не е направил нищо, което да го лишава от правото да бъде на държавна служба. Ако се провини сега, то аз, без да се церемоня, не само ще го уволня, но и под съд ще го дам“, казва Такев. С това случаят е приключен.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 42

Екстра е бозата – резлия!

Занаятчиите затварят масово дюкяни след войните

През 1914-а – година след съсипването на града от турците, цената на хляба скача двойно – от 20 на 40 стотинки. Общинската управа обявява търг за доставка на дърва за училищата, но на два пъти – на 11 и 29 октомври, кандидати не се явяват. Поради същата причина се проваля и търг за снабдяване с газ и фенери, необходими за осветление на улиците. Затова председателят на управляващата тричленна комисия Димитър Попмилев нарежда дървата да се купят от пазара на каквито цени се намерят. Конкурсът за фенерите се отлага за есента, когато според управлението „ще настъпят може би по-благоприятни времена и условия за извличане на изгодни цени“.

Майстори бъчвари от Свиленград , 1925 г

Условията не само не се подобряват, но и се влошават – започва Първата световна война. В хода на военните действия от Свиленград са мобилизирани над 1 000 души, в това число и голяма част от персонала на кметството. Останалите чиновници заедно с учителите и свещениците определят групи за засяване на нивите на фронтоваците. За зла участ стават наводнения, посевите са залети, свлечени и унищожени. Настъпва изключително тежка криза. Местните жители не са в състояние да осигурят прехраната си, нито да плащат възложените им данъци, налози и берии. Финансите на общината са „в извънредно затруднително положение“, липсват даже заплати за чиновниците. Икономиката е напълно парализирана. Изгубили своите дюкяни и работилници в пепелището на големия пожар през 1913г., търговците и занаятчиите не могат да се съвземат и възстановят своята дейност.

След войните много занаятчии фалират. Те изпадат в безизходица и дълго време не успяват да стъпят на краката си. Материалната разруха, силно стесненият пазар и ниската покупателна способност на населението нанасят тежки удари върху еснафа, който открай време е едно от най-големите съсловия в града. Няма точни данни за занаятчийското производство в началото на 20-те години. Според Жеко Кашеров, който живее по това време в Свиленград и събира данни за местния поминък, при население от близо 7 000 души има 22 дърводелци, 12 шивачи, 23 обущари, 20 железари и колари, 12 мелничари и около 50 зидари, каменоделци, грънчари, бъчвари, кожухари, сарачи, ханджии, фурнаджии, маслари и сладкари. В резултат на погрома те достигат до просешка тояга, отбелязва изследователят.

Както в турско, така и в по-ново време стопанският живот на града е съсредоточен на главната улица, която се простира на голяма дължина, и в близките пресечки. Там се намират всички дюкяни и работилници, гостилници, кръчми, кафенета и часовникарски ателиета. След дълги години на упадък чаршията постепенно се съживява, но процесите са бавни и мъчителни. Трудностите за еснафа идват най-вече от липсата на достатъчно капитали, конкуренцията на индустриалните предприятия и на вносните евтини стоки от чужбина. Ниското технологично ниво на производство за някои собственици се оказва непреодолима пречка за оцеляването им.

Свиленградски коларожелезари , 20-те години на XX в

Проблемите, пред които се изправят майсторите, пораждат необходимостта от обединение и взаимопомощ. С тази цел се създава професионална организация, която да защитава интересите им. Занаятчийският комитет е избран в края на 1919г. През следващата година чрез Българската народна банка и Популярната банка по закона за организиране и подпомагане на занаятите са отпуснати кредити на близо 30 души, пострадали от войните. Задачата на сдружението е да организира неговите членове, да отстоява правата им, да създава условия за взаимното им подпомагане и снабдяване с материали и суровини. Според приетия правилник член на сдружението може да стане всеки занаятчия, без оглед на политическа принадлежност, срещу представено майсторско свидетелство, издадено от съответния еснаф или трудова инспекция.

Занаятчийството, производството на стоки и търгуването им открай време сe облагодетелстват от средищното място, което заема Свиленград на пътя между Изтока и Запада. Наред с традиционния добив на пашкули и коприна добри условия за развитие получават занаятите, обслужващи пътниците, както и потребностите на местното население. През 20-те години на миналия век, въпреки наличието на железница и появата на първите автомобили, сарачите продължават да бъдат една от големите занаятчийски гилдии. Те изработват от кожа ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки. През 1926г. Популярната банка предоставя заеми на трима сарачи, декларирали като основно занятие направата на пътни принадлежности и атрибути за впрягане и езда на животни – седла, хамути, юлари, палдъми и дизгини.

Не по-лек е бъчварският занаят. Той изисква от майстора продължително обучение, овладяване на доста умения и тънкости и използване на специфични инструменти. Цялостният процес по изработване на бъчви и бурета се предшества от набавяне на дъбови, черничеви или акациеви дъски, които после трябва да се изсушат, уеднаквят по дължина и изрежат. Така пригодени, те се прикрепват една към друга, обхващат се от външната страна и се опалват отвътре с огън. С помощта на специална стяга дъските се извиват във формата на дъги, върху които се нахлузват обръчи. До началото на миналия век обръчите са правени от цепени лескови пръти, а след това са заменени с железни.

Голямото производство на сусам в околията (между 500 и 1 000 тона годишно) предизвиква строителство на работилници за шарлан, наречени яхни. В по-голямата си част те притежават пещи за изпичане на сусамовите семенца, мелница за смилането им, съоръжения за варене на получената каша и прецеждане на шарлана. Технологията на производство е сложна, но за сметка на това сусамовото масло е неднадминато по вкус и се употребява за различни нужди. В началото на миналия век яхни имат братя Пънделови, Братя Арнаудови, Циганчеви и др.

Яхнаджийството подпомага развитието на сладкарството, което по многобройни сведения е сред най-разпространените занаяти в града. Един от първите майстори след войните е Васил Илиев. Останал сирак, през 1917г. той отваря малка сладкарничка „Милка“ за собственоръчно направени произведения. Много популярни по това време са млекарницата на Георги Мавродиев и сладкарската работилница „Пчела“ на братя Карагеоргиеви, където правят малеби с гюлов сироп. „Като майстори сладкари и бозаджии работеха Киро, Любо и Спас – преселници от шопско. Те имаха на главната улица срещу пазара дюкян за пасти, кадаифи, пандишпани, сусамки, масленки и хрупкави курабии. А бозата им се разнасяше из махалите в гюмове от Дончо Бозаджията, който викаше: „Екстра е бозата – прясна, резлия“, пише в спомените си Ангел Вълчев.

Свиленградските занаятчии не съумяват да преодолеят срива въпреки процесите на възстановяване и стабилизиране на икономиката през 20-те години и отпуснатите на няколко пъти кредити за бранша. Настъпилата в края на десетилетието световна икономическа криза се отразява особено зле на занаятите. Потреблението се свива, натискът на фабричното прозводство става още по-силен отпреди. Удари изпитват както по-слабо застъпените занаяти, така и основният поминък на свиленградчани – бубарството. През втората половина на 30-те години на пазара осезаемо навлиза изкуствената коприна.

Хараламби Миленков снима царя, спасява военния министър

Някои негови снимки са просто невероятни. Сякаш не са правени преди 100 години с допотопна техника, толкова висока класа е постигнал майсторът в своя занаят. Хараламби Миленков е един от основоположниците на модерната фотография в Свиленград. Роден е през 1891г. в брезнишкото село Режанци. Дъщеря му Здравка пази като истинска реликва библия, издадена същата година в Цариград. Със свещеното писание в един дървен куфар Хараламби пристига в Града на коприната през 20-те години на миналия век.

Завършил гимназия в София и педагогическо училище в Кюстендил, младият учител се включва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна война, за което е награден с орден за храброст. Той изнася на гръб от бойното поле командира на ротата Дамян Велчев, ранен от куршуми в краката. По-късно Велчев e един от създателите на Военния съюз, включва се в организирането на девотоюнския преврат през 1923г., а през 40-те години е назначен за военен министър.

След войните Хараламби Миленков работи в Бургас като инспектор по риболова. Известно време е чиновник по държавните имоти в Ивайловград. В разцвета на своята младост той се жени за красивата свиленградчанка Анастасия Александрова, явява се на изпит по фотография и получава майсторско свидетелство. В продължение на близо четвърт век майсторът на обектива документира историята на турската граница. Като най-добрият фотограф в региона, той е поканен да направи снимки на цар Борис ІІІ по време на военно учение край с. Дервишка могила. Умира в Свиленград през 1967г.

Изготвено от: Иван Чончев