Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 68

Кметът Старирадев убит от Народния съд

Най-успешният кмет на XX век осъден за „репресии“ срещу комунистите, които до вчера е толерирал

В началото на 1935г. кмет на Свиленград става Стойчо Старирадев. Eдна изключителна личност, за съжаление забравена. Негова заслуга е европейският облик на града, запечатан на многобройни картички и фотографии от 30-те години. Той е инициатор на електрификацията, модерното водоснабдяване, първата градска градина, банята, халите, санитарната служба, аптеката и амбулаторията, новата гимназия „Д-р Петър Берон“, пожарната команда.

С подкрепа на гражданството започва изграждане на паметник на жертвите от войните, който трябва да се намира на площад във формата на звезда с лъчи от много улици, започващи началото си от там – един красив проект, опропастен напълно в по-късни години. В живота му се оглежда съдбата на един български интелектуалец, живеещ в смутни времена. Той е човек на делото, отстоява принципите си и плаща скъпо за това, като поема голяма част от негативите на политическите събития в средата на миналия век.

Стойчо Старирадев произхожда от стар копривщенски род. През 1921г. завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ и е назначен за съдебен кандидат при Хасковския окръжен съд. По време на стажа се запознава с красивата Радка Брайкова – дъщеря на опълченеца и кмет на Хасково от началото на века Павел Брайков, която става негова съпруга. Женят се през октомври 1926г. в Свиленград, където младият юрист се установява на свободна практика като адвокат. От брака си има две дъщери – Веселина и Маргарита.

Придобил солидно образование, Старирадев бързо се утвърждава като авторитетен и уважаван специалист. Неговият професионализъм, съчетан с висока култура, ерудиция, интелигентност и организационни способности се оценяват от тогавашното българско правителство. Със заповед от 3 януари 1935г. той е назначен за кмет на града и заема мястото на Иван Сарафов.

Новият градоначалник обявява амбициозна програма за реформи при спазване на строга финансова дисциплина. Още в първите години на кметуването си той успява да преобрази центъра на града. Чаршията и по-главните улици сe застилат и озеленяват, изравняват се площади, уреждат се пазарища, игрища, гробища, поправят се чешми и полски пътища. Уличните сергии се заменят с хали. В партера на новата постройка са оформени 15 дюкяна за месо, риба и зеленчуци, а в хладилника, разположен в сутерена, е монтирана инсталация за производство на лед. Ако покритият пазар задоволява до известна степен здравните нужди на населението, хладилникът цели да покачи качеството на произвежданите близо 500 хил. кг сирене и кашкавал в околията, посочва градската управа.

След десетилетия безплодни усилия е довършено строителството на градската баня, която се издига върху развалините на стария турски хамам. Наблизо пък се оформя кокетна градска градина с фонтан. Благоустроен е Островът на блажените на река Марица, който става любимо място на свиленградчани.

Стойчо Старирадев има модерни схващания за урбанистика. Елегантната му и стройна осанка се появява бързо там, където е нужна общинска намеса. През 1937г. е приключена електрификацията на града с прокарване на близо 10 км мрежа, захранвана чрез далекопроводи на държавните мини „Перник“. Разширяването продължава и през следващата година, за да достигне до най-крайните улици и квартали. За дейностите по доставка на електричество се грижи самостоятелно общинско предприятие, което дава възможност най-после да се уловят за водоснабдяване силните подпочвени води покрай река Марица.

Кметът отделя особено внимание на просветата и културата. През 1938-а врати отваря девическо занаятчийско училище, година по-късно се открива новата гимназия с призвание да бъде приемница на прочутата Одринска българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Едновременно с това се разширява читалище „Просвета“ с изграждане на киносалон. Общината осигурява близо 1 млн. лв. за строителство на аптека и амбулатория. Със самостоятелна сграда се сдобива и създадената противопожарна команда от 10 огнеборци, подпомогнати от чистачната служба. Голямо постижение на Старирадев е откриването на детски дом, където през деня майки работнички оставят рожбите си, а също и на ученическа трапезария, даваща през зимата топла храна на около 200 деца. Неговата инициативност, настойчивост и умение в ръководството и благоустрояването на общината го очертават като един от най-способните кметове в страната през този период.

В атестация за управлението му през първите 5 години Министерството на вътрешните работи и народното здраве определя Стойчо Старирадев като „интелигентен, възприемчив и проявяващ творчество служител, който не проявява разсеяност и небрежност, възпитан, патриотично настроен, честен, неславолюбив, непроявяващ лекомислие и заядливост, освен това амбициозен и дисциплиниран, трудолюбив и инициативен, с добра длъжностна и административна подготовка, към подчинените си строг, но справедлив, вежлив, коректен и тактичен, проявяващ постоянен интерес към работата, изпълнителност и точност, почитан и обичан от хората“. Заключението е, че той с умение и достойнство заема своята длъжност.

В началото на 40-те години кметът се изправя пред сериозни проблеми. Срещу него е предприето разследване дали е назначил на отговорни служби лица с леви убеждения. Натискът се засилва и от обстоятелството, че сестрините му деца, останали без баща и приютени от Старирадев, са комунисти. Най-малката от тях – бъдещата режисьорка Бинка Желязкова, предизвиква скандал с болшевишка реч при връчване на дипломите в гимназията. Братята й Кольо и Любомир са арестувани многократно, при обиск в жилището им полицията открива комунистическа литература. За да запази племенниците си, градоначалникът заявява, че е негова. Всичко това е изложено в писмо до областната дирекция в Стара Загора.

На 26 юли 1944г. със заповед на тогавашния вътрешен министър проф. д-р Ал. Станишев Стойчо Старирадев е освободен „в интерес на службата“, понеже не успял да се справи със съпротивителното движение в района. На 10 септември той е арестуван. Другарите на Бинка нахлуват с пушки в дома му и го отвеждат в полицейския участък, за да бъде подложен на унижения и побой. „Ще се возиш на държавен файтон, а?“- викат биячите, докато го налагат с юмруци и бичове. От бой ноктите на ръцете и краката му падат. След няколко дни в напълно безпомощно състояние „врагът на народа“ е хвърлен в затвора.

Съпругата му Радка, останала сама, напуска Свиленград с двете си деца и заминава за Хасково. В предприетото наказателно преследване властите уволняват и сестра й – учителката по френски Любомира Брайкова. Обвинението срещу Старирадев е, че от 1941 до 1944г. е провеждал дейно германска политика, като заедно с околийския управител е образувал бойни групи по селата за борба с парашутисти, създал е организация на обществената сила, донасял на областния управител за комунистите, препоръчвал е строги мерки срещу „борците за народна свобода“. В края на мандата кметът уволнил левите общински съветници Никола Грозев и Димитър Янев, гробаря Лилян Иванов и чиновниците Иван Атанасов и Михаил Дянков. Уволнен за прокомунистическа дейност, сега Старирадев е обвинен във фашизъм.

Обвиняемият се защитава сам пред Народния съд. Осъждат го на 3 години лишаване от свобода. За сравнително малката му присъда влияние изглежда оказва подадената преди преврата оставка. През 1948-а той излиза от затвора и се връща в Свиленград с намерение да започне отново работа като aдвокат. Но не знае, че е болен от рак. След две тежки операции умира на 21 октомври 1949г. Така завършва живота си Стойчо Старирадев – най-добрият стопанин на града през миналото столетие.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 68

Кметът Старирадев убит от Народния съд

Най-успешният кмет на XX век осъден за „репресии“ срещу комунистите, които до вчера е толерирал

В началото на 1935г. кмет на Свиленград става Стойчо Старирадев. Eдна изключителна личност, за съжаление забравена. Негова заслуга е европейският облик на града, запечатан на многобройни картички и фотографии от 30-те години. Той е инициатор на електрификацията, модерното водоснабдяване, първата градска градина, банята, халите, санитарната служба, аптеката и амбулаторията, новата гимназия „Д-р Петър Берон“, пожарната команда.

Стойчо Старирадев , кмет на Свиленград (1934-1944)

С подкрепа на гражданството започва изграждане на паметник на жертвите от войните, който трябва да се намира на площад във формата на звезда с лъчи от много улици, започващи началото си от там – един красив проект, опропастен напълно в по-късни години. В живота му се оглежда съдбата на един български интелектуалец, живеещ в смутни времена. Той е човек на делото, отстоява принципите си и плаща скъпо за това, като поема голяма част от негативите на политическите събития в средата на миналия век.

Стойчо Старирадев произхожда от стар копривщенски род. През 1921г. завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ и е назначен за съдебен кандидат при Хасковския окръжен съд. По време на стажа се запознава с красивата Радка Брайкова – дъщеря на опълченеца и кмет на Хасково от началото на века Павел Брайков, която става негова съпруга. Женят се през октомври 1926г. в Свиленград, където младият юрист се установява на свободна практика като адвокат. От брака си има две дъщери – Веселина и Маргарита.

Придобил солидно образование, Старирадев бързо се утвърждава като авторитетен и уважаван специалист. Неговият професионализъм, съчетан с висока култура, ерудиция, интелигентност и организационни способности се оценяват от тогавашното българско правителство. Със заповед от 3 януари 1935г. той е назначен за кмет на града и заема мястото на Иван Сарафов.

Новият градоначалник обявява амбициозна програма за реформи при спазване на строга финансова дисциплина. Още в първите години на кметуването си той успява да преобрази центъра на града. Чаршията и по-главните улици сe застилат и озеленяват, изравняват се площади, уреждат се пазарища, игрища, гробища, поправят се чешми и полски пътища. Уличните сергии се заменят с хали. В партера на новата постройка са оформени 15 дюкяна за месо, риба и зеленчуци, а в хладилника, разположен в сутерена, е монтирана инсталация за производство на лед. Ако покритият пазар задоволява до известна степен здравните нужди на населението, хладилникът цели да покачи качеството на произвежданите близо 500 хил. кг сирене и кашкавал в околията, посочва градската управа.

След десетилетия безплодни усилия е довършено строителството на градската баня, която се издига върху развалините на стария турски хамам. Наблизо пък се оформя кокетна градска градина с фонтан. Благоустроен е Островът на блажените на река Марица, който става любимо място на свиленградчани.

Стойчо Старирадев има модерни схващания за урбанистика. Елегантната му и стройна осанка се появява бързо там, където е нужна общинска намеса. През 1937г. е приключена електрификацията на града с прокарване на близо 10 км мрежа, захранвана чрез далекопроводи на държавните мини „Перник“. Разширяването продължава и през следващата година, за да достигне до най-крайните улици и квартали. За дейностите по доставка на електричество се грижи самостоятелно общинско предприятие, което дава възможност най-после да се уловят за водоснабдяване силните подпочвени води покрай река Марица.

Кметът отделя особено внимание на просветата и културата. През 1938-а врати отваря девическо занаятчийско училище, година по-късно се открива новата гимназия с призвание да бъде приемница на прочутата Одринска българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Едновременно с това се разширява читалище „Просвета“ с изграждане на киносалон. Общината осигурява близо 1 млн. лв. за строителство на аптека и амбулатория. Със самостоятелна сграда се сдобива и създадената противопожарна команда от 10 огнеборци, подпомогнати от чистачната служба. Голямо постижение на Старирадев е откриването на детски дом, където през деня майки работнички оставят рожбите си, а също и на ученическа трапезария, даваща през зимата топла храна на около 200 деца. Неговата инициативност, настойчивост и умение в ръководството и благоустрояването на общината го очертават като един от най-способните кметове в страната през този период.

В атестация за управлението му през първите 5 години Министерството на вътрешните работи и народното здраве определя Стойчо Старирадев като „интелигентен, възприемчив и проявяващ творчество служител, който не проявява разсеяност и небрежност, възпитан, патриотично настроен, честен, неславолюбив, непроявяващ лекомислие и заядливост, освен това амбициозен и дисциплиниран, трудолюбив и инициативен, с добра длъжностна и административна подготовка, към подчинените си строг, но справедлив, вежлив, коректен и тактичен, проявяващ постоянен интерес към работата, изпълнителност и точност, почитан и обичан от хората“. Заключението е, че той с умение и достойнство заема своята длъжност.

В началото на 40-те години кметът се изправя пред сериозни проблеми. Срещу него е предприето разследване дали е назначил на отговорни служби лица с леви убеждения. Натискът се засилва и от обстоятелството, че сестрините му деца, останали без баща и приютени от Старирадев, са комунисти. Най-малката от тях – бъдещата режисьорка Бинка Желязкова, предизвиква скандал с болшевишка реч при връчване на дипломите в гимназията. Братята й Кольо и Любомир са арестувани многократно, при обиск в жилището им полицията открива комунистическа литература. За да запази племенниците си, градоначалникът заявява, че е негова. Всичко това е изложено в писмо до областната дирекция в Стара Загора.

На 26 юли 1944г. със заповед на тогавашния вътрешен министър проф. д-р Ал. Станишев Стойчо Старирадев е освободен „в интерес на службата“, понеже не успял да се справи със съпротивителното движение в района. На 10 септември той е арестуван. Другарите на Бинка нахлуват с пушки в дома му и го отвеждат в полицейския участък, за да бъде подложен на унижения и побой. „Ще се возиш на държавен файтон, а?“- викат биячите, докато го налагат с юмруци и бичове. От бой ноктите на ръцете и краката му падат. След няколко дни в напълно безпомощно състояние „врагът на народа“ е хвърлен в затвора.

Съпругата му Радка, останала сама, напуска Свиленград с двете си деца и заминава за Хасково. В предприетото наказателно преследване властите уволняват и сестра й – учителката по френски Любомира Брайкова. Обвинението срещу Старирадев е, че от 1941 до 1944г. е провеждал дейно германска политика, като заедно с околийския управител е образувал бойни групи по селата за борба с парашутисти, създал е организация на обществената сила, донасял на областния управител за комунистите, препоръчвал е строги мерки срещу „борците за народна свобода“. В края на мандата кметът уволнил левите общински съветници Никола Грозев и Димитър Янев, гробаря Лилян Иванов и чиновниците Иван Атанасов и Михаил Дянков. Уволнен за прокомунистическа дейност, сега Старирадев е обвинен във фашизъм.

Обвиняемият се защитава сам пред Народния съд. Осъждат го на 3 години лишаване от свобода. За сравнително малката му присъда влияние изглежда оказва подадената преди преврата оставка. През 1948-а той излиза от затвора и се връща в Свиленград с намерение да започне отново работа като aдвокат. Но не знае, че е болен от рак. След две тежки операции умира на 21 октомври 1949г. Така завършва живота си Стойчо Старирадев – най-добрият стопанин на града през миналото столетие.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 65

Никола Златев: Купувай истина, не я продавай

Крадат картините на големия художник от читалище „Просвета“

Никола Златев е сред плеядата художници с оригинална и ярко открояваща се биография в историята на българската живопис. Неговите платна и особено графичните му портрети се смятат за едни от най-добрите произведения на нашето изкуство от първата половина на миналия век. В областта на акварела той се приближава до постиженията на френските и английските художници, но е познат също и като изкусен рисувач с маслени бои.

Сградата на читалище Просвета , 1938 г

През 2007-а, когато се навършиха 100 години от рождението му, Съюзът на българските художници нареди в столицата юбилейна изложба с най-хубавите му работи. Бяха показани 75 акварела, графики, рисунки и монотипии на Никола Златев, както и негов маслен автопортрет.

В същото време, според непубликувани все още спомени на свиленградски художници и ценители на творчеството му, се организира тайно издирване на негови картини от времето, когато той живее и работи в южния град. През 30-те години Златев е учител по рисуване в гимназия „Д-р Петър Берон“ и подарява няколко свои платна на градското читалище „Просвета“. Те украсяват културния дом докъм 1980г., но при честата смяна на секретарите изчезват и никога повече не се появяват. Ръководени от художника Христо Полихронов, който за известно време е арт директор на читалището, живописците предприемат под различен предлог посещения в домовете на известни местни величия с надеждата да зърнат изгубените картини на майстора. Те се опитват да намерят и митичната му поредица от портрети на бежанци, прокудени от Източна и Западна Тракия. Както и се очаква, мисията претърпява пълен неуспех.

„Никога не се предавай – обичай живота и вземай от него само най-хубавото“, е едно от 333-те житейски правила на Златев, които той завещава на децата на България. С надеждата, че ако повече четат и разсъждават, все ще се научат на добро. На учениците си той обяснява, че смисълът на човешкия живот е в това „да дадеш нещо от себе си, и то безвъзмездно, според дарбите и способностите си, на обществото, в което живееш.

Никола Златев е роден на 12 декември 1907г. в Караш, Врачанско. Образова се в старото селско училище. В началото на миналия век в него за първи път у нас по поръка на Министерството на просвещението са изработени чинове по швейцарски образец. Сред учителите в Караш са Петър Танков, завършил висше образование във Франция, Стефан Грънчаров и Христо Хаджиев, създал прочутото издателство „Хемус“.

Никола се увлича от рисуване още от детинство, затова на 18-годишна възраст заминава за София и след успешно издържан изпит се записва в Художествената академия. Негов учител е проф. Цено Тодоров – доайен на българското изобразително изкуство от първата половина на миналия век, преподавал живопис на изтъкнатите художници Златю Бояджиев, Васил Стоилов и Васил Захариев, който се счита за основоположник на българската графика. Като студент Златев взема уроци в неговото ателие. През 1932г. той се дипломира и става учител по изобразително изкуство.

Не са известни причините художникът да избере Свиленград пред другите предложения, които получава. Предполага се, че го привлича светлината на юга. Пристигнал със статив и куфар дрехи в дълбоката провинция, той е назначен за преподавател в гимназия „Д-р Петър Берон“, която от създаването си се намира във финансова криза и едва намира средства за издръжка на персонала. В свободните си от занятия часове младият учител рисува портрети и пейзажи от поречието на Марица. По стари фотографии той възстановява образа на най-големия дарител на града – Крушо Хаджижелев, дарява портретите на възстановените от спомоществователя църкви „Св. Троица“ и „Живоприемний източник“ и изографисва вътрешната част на храма „Св. Димитър“ в махала Баяндър.

Въпреки че не е скулптор, Златев изпълнява поръката на местната управа да извае бюст-паметник на известния писател и революционер Александър Кипров. Той излива фигурата от цимент, понеже общината няма пари за метална отливка. През 1936г. творецът открива в Свиленград първата си самостоятелна изложба. След това излага платна в Кайро, Плевен, София, включва се в общи експозиции у нас и в чужбина.

Ранната му графика е хроматична, с ръчно оцветяване. Художникът работи гравюрите си предимно върху липова дъска. Голяма известност му носят портретите на Алеко Константинов и Николай Лилиев, които и до днес се определят като ненадминати в българската графика. Златев е реалист в своите търсения. Отнася се с презрение към материалните неща. Смята, че „парите, имотите и вещите, около които се върти битието, не могат да направят никого щастлив“. Затова съветва своите ученици да не ламтят за облаги. „Стремете се винаги да практикувате добро и да разкрасявате всичко около себе си! Правете добро и не съжалявайте за това. Най-добрата награда за доброто дело е, че вече сте го сторили“, казва художникът.

По думите му човек може да допусне много грешки, но е фатално да стане зависим от нещо или някого. „Ако не си свободен да споделиш и решиш проблемите си, ставаш затворник и роб в собственото си семейство, в собствената си страна. Бори се за истината! Купувай истина и никога не я продавай! Не се отказвай от нея – макар понякога да изглежда безпомощна, тя никога не загива!“, заявява той по време на редките си откровения в час.

Никола Златев изминава дълъг път на развитие – от дълбоките реалистични традиции до преосмисляне на естетическите нововъведения в европейското изкуство след Сезан. В разговор, записан от негов колега преди да си отиде от този свят, художникът споделя: „Хората на изкуството носят нещо различно в себе си и не могат да го скрият. Това, което виждаш, е металически колорит. Боите не са плътни, но начинът ми на работа е такъв и затова изглеждат така. По същия начин изглеждат и на обикновена хартия. Докато рисувам, всичко е мокро. Виж задната страна на хартията каква е станала – боите са пробили и е станало много интересно. Нанасям разни форми и постепенно започва да се очертава нещо. Опиташ ли се да търсиш сравнение между абстракцията и действителния живот, става опошляване. Абстрактното изкуство трябва да те кара да мислиш. Някои от формите са рязко очертани, други се преливат. Ето друг вид форми, но се разбира, че са правени от един и същ автор, нали? Всичко, което е набрано от сутрин до вечер от природата, от слънцето, от живота, са вътрешни състояния, които раждат формата, а тя не е вещество да го пипнеш. Тя е нещо вълшебно“.

Като прави неповторими неща, отбелязва критикът Владимир Свинтила, художникът все пак е съумял да остане в сянка. Дължи се най-вече на неговата удивителна скромност. И на факта, че се интересува само от изкуството, че не обича да се шуми около него. Той е доволен и щастлив да работи. И това е всичко. Никола Златев умира в София на 82-годишна възраст.

Правила за живот от Никола Златев

– Не преставай да се стремиш към най-хубавото на този свят: да имаш чиста съвест, здраве, работа, семейство, свобода, мир и любов с този до теб, и най-вече с Бога!
– Не бързай да се жениш! Но все пак знай, че ако до 30г. не се ожениш, ако до 40г. не си построиш къща, и ако до 50г. не умреш – голямо тегло те чака!
– Стреми се винаги да практикуваш добро и да разкрасяваш всичко около себе си!
– Знай, че най-хубавото нещо от живота е любовта – само любовта може да спаси света от злото и смъртта. Любовта е живот. Всяка среща е живот.
– Бъди дисциплиниран – дисциплината не е принуда, а мярка за съвест.
– Учи се – най-големият враг на всичко е посредствеността.
– Бъди упорит – това, което не може да се постигне с труд, може да се постигне само с много труд.

Изготвено от: Иван Чончев