Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 60

Д-р Цукровски остава без дом

Модерната къща на лекаря отчуждена за мизерните 19 хил. лв., дават на жена му панелка

Ако не беше станал лекар, той вероятно щеше да бъде дворянин или поп някъде в Русия. През втората половина на 19 и началото на 20 в. петима випускници на Черниговската духовна семинария носят фамилното име Цукровский: Павел, Василий, Пьотр, Александр и Алексей. В дневника на училището пише, че през 1890г. Пьотр Цукровский издържа успешно изпит по латински и гръцки. По това време в Черниговската епархия служи Йоан Цукровский, ръкоположен за свещеник на Параскевиевската църква в Нежински уезд с помощници Иван Голубцов и Порфирий Гоголев.

Главна улица на Свиленград

Съдбата на д-р Георги Цукровский е друга. В хода на започналата през 1917г. гражданска война младият лекар е принуден да напусне Русия. Той губи всичко, освен любовта към родината си. Заедно с хиляди руски емигранти – цивилни бежанци и разоръжени войници от армията на ген. Врангел, Цукровский търси спасение в Турция, а после и в България. След дълго скитане по земи и морета изгнаникът намира пристан край брега на тихата Марица в Свиленград. Тук той запретва ръкави за работа, създава семейство, построява си жилище, радва се на любов и уважение от своите съграждани. Не предвижда само, че на хиляди километри от болшевишка Русия един ден ще срещне отново болшевики.

Георги Цукровский се ражда на 29 октомври 1896г. (ст. стил) в Дроздовка – малко селце в Черниговска област, което се намира в днешна Украйна близо до границата и с Русия. Той е син на Павел Иванович Цукровский и Анна Фьодоровна Цукровская. Когато завършва средно образование, се записва да учи медицина в Киев. След университета д-р Цукровский се отдава на лекарска практика, но революцията на болшевиките го принуждава да напусне кабинета си. Току-що дипломираният лекар попада във вихъра на войната и още в първите месеци е мобилизиран с ешелоните ранени войници и офицери от бялата армия. По-късно е прехвърлен във военна болница в Одеса. Престоят му не продължава дълго – под натиска на червените болницата е евакуирана. Медицинският персонал и болните са натоварени на кораб и в една тъмна нощ отплуват в неизвестна посока покрусени и отчаяни, без да знаят в какво е вината им и дали някога ще се завърнат от изгнание.

Цукровский оставя в Русия родителите си, сестра си и своя брат близнак Борис. Параходът, с който напуска отечеството, акостира в Турция, където емигрантите получават закрила от международния Червен кръст. Първите сведения за местонахождението на белогвардейската част са от 1921г. и идват от град Галиполи. Следва престой в Дедеагач (дн. Александруполис). През 1924-а – след близо 7 години мъчително скиталчество, д-р Цукровский се озовава в България. Със съдействието на Комисията за настаняване на бежанците е назначен за завеждащ медицинската служба в с. Медово, Чирпанско. Лекарят се запознава с учителката в селото Райна Димитрова и не след дълго и предлага женитба.

По това време годеницата му е на 19 години. Тя е родена през 1905г. в пловдивското село Ръжево Конаре в семейството на гимназиалния учител Тодор Гърдевски. Сватбата й с д-р Цукровски (така вече се казва докторът според българската именна система) е на 2 август 1925г. в Ст. Загора. Първоначално младото семейство живее в Медово, после се мести в Княз Борисово и Попово, където Райна Цукровска получава отново назначение за учителка. След раждането на Нина тя напуска работа и се посвещава на отглеждането и възпитанието на децата си.

Нина се появява на бял свят през 1927-а. Следващата година баща й държи изпит пред държавна комисия и получава позволително за частна практика по медицина в Царство България. По препоръка на здравните власти Цукровски се установява със семейството си в Свиленград, където е назначен за лекар. За кратко време, благодарение на големите си способности и неуморна работа, неизменно със своя мотоциклет „Триумф“ при обиколките си из града и селата, той става прочут в цялата околия. Съвременниците му го помнят като изключително трудолюбив и отзивчив човек. Високо ерудиран, културен, възпитан и фин в отношенията си, с добро чувство за хумор, той е приет с уважение във всеки дом. През 1931г. му се ражда второто дете – Владимир, през 1937-а идва Светослав.

Цукровски е общопрактикуващ лекар, умее също да акушира при раждане на деца. Няколко години по съвместителство е и началник на граничната медицинска служба, която следи за контрола върху здравето на пътниците. Когато стъпва на краката си, докторът купува имот на главната улица (днес „България“) и построява къща – една от от най-модерните, красиви и стилни жилищни постройки от годините между двете световни войни. Изградена е в стил сецесион, на два етажа, свързани с вътрешно дървено стълбище. На първия етаж са разположени антре, три стаи и кухня. Едно от помещенията е превърнато в кабинет с приемна на доктора и разполага с отделен вход откъм улицата. Почти същото е разположението на втория етаж, с тази разлика, че две от стаите и антрето притежават малки веранди. В духа на архитектурния модернизъм на 30-те години е решена и композицията на сградата. Тя е асиметрична, като лявата страна е в овална форма с увеличено остъкляване. Това създава усещане за простор във вътрешната част, а отвън прави силуета изразителен.

Дворът не е голям, но с декоративни дървета. Още с оформянето му в алея откъм улицата са засадени два кипариса, които придават екзотичен вид на градината. И тя е специално планирана – с лабиринти от чемшир, смокини, лимони и увивни растения. Цветята и розите се сменят според сезона.

През годините на Втората световна война д-р Цукровски е мобилизиран като военен лекар. В драматичните дни на септември 1944-а, когато Червената армия стъпва на брега на Дунав, белогвардеецът не се колебае, събира домочадието си и се отправя към Турция. На границата бегълците са спрени и върнати обратно, според спомени на близки до семейството.

Д-р Цукровски умира на 16 април 1967г. Най-голямото му дете – Нина, наследява професията на баща си и става лекарка. Тя се омъжва в Пловдив и ражда две деца – Румяна и Валентин. Лекар става и по-големият син Владимир (Вова), след като завършва медицина в София. При разпределение в Раднево Вова се запознава и взема за съпруга Анна Бонева – наследничка на хаджи Боне Петров, един от будните и заможни първенци в столицата преди Освобождението, собственик на чифлика „Враня“ преди Фердинанд да му хвърли око. Семейството на Владимир и Анна Цукровски се сдобива с две деца – Юрий и Валерий. По-малкият син Светослав следва инженерни науки и заминава за Либия, където дълги години работи по строежи в пустинята. Светослав се жени за Димитрина Цукровска, от която има две момчета – Георги и Радослав. При едно от поредните си завръщания в родината Светослав Цукровски получава инфаркт и умира на 42-годишна възраст. След смъртта му младата вдовица напуска Свиленград и се премества с децата в София. Така от цялата фамилия в къщата остава да живее само съпругата на доктора – Райна Цукровска.

През 1980г. със заповед на председателя на изпълкома на Окръжния народен съвет-Хасково жилището на д-р Цукровски е отчуждено в полза на държавата. Нарочна комисия го оценява за 11 464 лв., а двора от 462 кв. м – за 1 386 лв. Като „допълнителни елементи“ в интериора на сградата и декорацията са оценени външното стълбище – 60 лв., художествено изработените дървени парапети – 50 лв., двойно кованите външни железни врати – 190 лв. Стенният шкаф в кабинета на доктора е оценен за 60 лв. Комисията преценява, че кипарисите на двора струват 40 лв., седемте смокини – 10 лв., а любимите хортензии на лекаря – 3 лв. Заедно с допълнителната пристройка с разгъната застроена площ от 133 кв. м, изградена през 1933г. и ползвана за стопанска сграда, общата сума е закръглена на 18 695 лв. Това е стойността, определена за богатия дом на д-р Цукровски (днес общински исторически музей).

Собственичката Райна Цукровска се опитва да се противопостави на отчуждаването и чрез двамата си братя – известни адвокати в Ст. Загора, повдига съдебен иск. Както и се очаква, делото претърпява провал. Старата госпожа получава като обезщетение двустаен панелен апартамент, където по-късно умира.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 59

Комунисти вадят д-р Дочков от гроба

След 9 септември 1944-а бутат паметника на големия благодетел, хвърлят го в Марица

Преждевременната смърт на видния общественик и деятел д-р Страшимир Дочков през 1936г. потопява Свиленград в дълбока скръб. Гражданите не могат да прежалят човека, който в продължение на повече от 10 години ги е лекувал и е направил толкова добрини за тях.

Свиленград – Изглед от началото на XX в.

Във възпоменателен лист, издаден за кончината на околийския лекар, се посочват неговите изключителни заслуги за града и околните села. В кратки, но съдържателни статии се описват моменти от живота и дейността на д-р Дочков. Жителите на Свиленградска околия изразяват своята благодарност към покойния началник на здравната служба, изтъкват неговите непрестанни грижи за подобряване на медицинското обслужване, заслугите му за изграждане на здравни участъци в селата покрай турската граница, за осигуряване на чисти водоизточници.

В некролога се отбелязва особената топлота на д-р Страшимир Дочков при лечението на децата и значителното намаляване на детската смъртност, реализирането на идеята му за построяване на детска почивна станция, както и неговият принос за възстановяване на градското читалище и други негови общественозначими дела.

Още в годината на смъртта му се създава общоградски инициативен комитет със задача да се издигне паметник на д-р Страшимир Дочков в знак на благодарност за това, което е направил за хората. Необходимите средства са събрани по доброволен начин от признателното население. Няколко месеца по-късно с решение, взето единодушно от общинския съвет, започва реалното изпълнение на проекта.

Местната управа кани известния през първата половина на миналия век софийски скулптор Мина Иванов да отлее бюст-паметник на големия български родолюбец. Монументът е поставен на видно място в градската градина, заключена между сградата на кметството и читалище „Просвета“, за изграждането на което лекарят има голям принос.

Изненадващо за мнозина след преврата на 9 септември 1944г. паметникът на д-р Дочков е унищожен. И досега не са ясни истинските причини за това злодеяние. Известно е, че скулптурата е била съборена от пиедестала и хвърлена в Марица. След това е бил извадена от реката и натрошена с чук. Захари Фурнаджиев, син на първия директор на кооперация „Коприна“ Александър Фурнаджиев, в публикация за Страшимир Дочков, където той е определен за най-благородния човек в Свиленград, разказва, че през 70-те години на миналия век попитал един от големците на града Димитър Бакалов защо е било извършено всичко това. Бакалов вдигнал рамене и учуден отговорил: „И аз не зная“.

Бившият председател на градския комитет на БКП Жеко Кашеров дава друго обяснение на случая. В спомените си той пише следното: „За неговите заслуги (на д-р Дочков, б.а.) като лекар, общественик и деец на македоно-одринското революционно движение свиленградското гражданство издигна в израз на признателност през 1937г. бюст-паметник в градската градина. След 1944г. комитетът по паметниците в София издаде указание всички паметни знаци, които не са свързани с антифашистката борба, да бъдат съборени. Нашите нови ръководители на отечественофронтовската власт, непознавайки революционната дейност на Страшимир Дочков, наредиха да се унищожи паметника му. Бронзовият бюст беше съборен и изпратен за претопяване“. Лидерът на комунистическата партия в Свиленград от 30-те години отбелязва, че „за разлика от много други докторът никога не е парадирал със стореното от него за поробените българи в Македония и Тракия“.

Бледа светлина върху този тъмен акт на комунистическите властници се опита да хвърли преди няколко години Васил Джамалов, син на тогавашния началник на милицията Христо Джамалов. В статия, написана по друг повод и за други събития, Васил Джамалов назова имената на 4-ма души, които според него са конкретни извършители на вандалските действия. „Паметникът на д-р Страшимир Дочков е бил хвърлен в Марица от Георги Янев, на когото моят баща е кум, Драган Колев, Васил Хаджиколев и Димо Караманов. Баща ми, след като е научил какво са направили четиримата, е издал заповед паметникът незабавно да бъде изваден от реката и върнат на предишното му място“, твърди Джамалов-син. Неговата версия потвърждава твърденията за двойната гавра с бюст-паметника – че най-напред е бил хвърлен в Марица, след това изваден оттам и поломен, за да бъде разпръснат отново в реката във формата на малки парчета. Джамалов не посочва кой е удрял с чук скулптурата.

Това не знаят и наследниците на д-р Страшимир Дочков. Внукът му – известният пловдивски адвокат Страшимир Дочков, има свое обяснение за случилото се. Той смята, че паметникът е станал жертва на създадената след 9 септември нетърпимост към всичко различно от комунистическите догми. „Бутнат е, въпреки че дядо ми е бил човек със социални виждания и социалдемократ по убеждения. Заради увлеченията си по социалдемократическите идеи на младини той дори е бил уволнен „, казва наследникът на прочутия лекар.

Запазени са спомени на очевидци, според които извършителите споделили мотивите за своите действия: д-р Дочков не бил от техните и затова паметникът му трябвало да бъде премахнат. Очевидно типичният за комунистите профанизъм от първите години на властването им е окачествил един от най-видните общественици и личности с национално измерение д-р Страшимир Дочков като чужд на „революционните идеи“.

Необяснимата жестокост спрямо д-р Дочков не свършва с унищожаването на неговия паметник. Още по-голямо кощунство е сторено с гроба му. Когато неговият син идва, за да пренесе костите на баща си в Пловдив, където е погребана съпругата на д-р Дочков – Елена Фотева-Дочкова, се оказва, че на това място е погребан друг покойник. Костите на д-р Страшимир Дочков са били извадени по нечие нареждане от гроба и изхвърлени на бунище, недалеч от гробищния парк. Така местните комунистически величия се опитват да заличат завинаги спомена за изтъкнатия медик, общественик и реформатор, който пренебрегва кариера с перспективи за бързо развитие в едни от най-реномираните европейски клиники, за да отдаде последните години от живота си на Свиленград.

Хората обаче не го забравят. Те пазят ревниво в сърцето си топлина за живота и делото му. Още по времето на тоталитарния режим Захари Фурнаджиев нарече д-р Дочков първия български лекар, репресиран след смъртта му. От столицата, където преминаха мъчително неговите последни години, той отправи призив към властите да се възстанови докторският паметник. В подкрепа на тази идея се обявиха много свиленградчани, но всичко приключи с изразяване на съпричастност към инициативата.

50 години по-късно в опит да изтрие част от срама за осквернената памет на д-р Страшимир Дочков общинският съвет на Свиленград реши да наименува на лекаря улицата, водеща към градската болница.

За драмата на белогвардееца д-р Цукровски, който губи всичко от болшевиките, четете следващата сряда

Да изградим отново паметник на доктора

Кръщаването на една улица на д-р Страшимир Дочков не е достатъчно да се съхрани неговата памет и големият урок по човеколюбие, който той завеща на поколенията. Необходимо е нещо повече. Свиленград трябва най-после да възстанови паметника на своя благодетел. И да го постави отново там, където е бил – в градската градина.

Така ще бъде възстановена една историческа справедливост. Идеята да се изгради отново бюст-паметник на д-р Дочков се подкрепя от стотици граждани, които високо ценят делото на видния лекар и общественик. Поради различни причини тя не беше осъществена в епохата на тоталитаризма. Въпросът не намери разрешение и в годините на прехода, въпреки че след демократичните промени споменът за д-р Страшимир Дочков се възвърна. Дойде отдавна времето да изпълним своя дълг – след десетилетия незаслужена забрава да възкресим паметника на човека, който показа как трябва да се служи на обществото. През 2011-а се навършват 75 години от смъртта му.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 58

Сетният български възрожденец умира в бедност

За 10 години д-р Страшимир Дочков повдига здравеопазването в Свиленград

Eвропейски светила в медицината не успяват да излекуват дъщерята на валията в Одрин. Спасява я д-р Дочков. В знак на благодарност бащата го отрупва с алтъни. Лекарят взима парите, за да ги раздаде после на бедните. За д-р Страшимир Дочков се носят легенди още приживе. Висококултурен и образован, той е един от видните общественици и деятели на българското национално-освободително движение от началото на миналия век, които отдават без остатък живота си на голямата идея за обединение на отечеството.

Солунската гимназия 1888-1889 година

След войните д-р Дочков става околийски лекар в Свиленград, където се опитва да приложи методи на съвременната медицина. В условията на нищета и недоимък лекарят въздига здравеопазването, прави много за това хората да живеят в по-добра среда, да имат чиста храна и вода, да ползват почивка след тежкия труд. Страшимир Дочков посвещава близо 10 години от живота си на южния град.

„В Берлин имаше една група български студенти, сред които се открояваше благородният, вечно услужливият, в значението на всички букви на думата човеколюбивият Страшимир Дочков. Авторитетът му беше безграничен. Не с амбиции, не със сила, не с някаква суетност, а само и просто със своята безкрайна доброта и със своето човешко схващане за човешките работи той покоряваше всички. Неговите мисли се вземаха за безпогрешни. И затова не с ирония, а с истинско чувство го наричахме Папата. Бедният Страшимир! Той беше отличен лекар, после в живота си не гонеше слава, нито почести, нито имоти, а само добро да прави на човека“. Тези думи за младия Дочков казва в книгата си „И аз на тоя свят“ проф. Александър Балабанов, който в началото на миналия век е студент в Лайпциг.

Страшимир Дочков е роден през 1873г. в Цариград в семейството на Иван Дочков и Анна Десимирова. Баща му е един от известните българи в столицата на Османската империя, виден представител на интелигенцията, изтъкнат публицист и радетел за църковна независимост. В продължение на 3 години под редакцията на Петко Славейков той издава сатиричния вестник „Гайда“, чиято цел е да подпомогне националното свестяване и възраждането на българския народ, а след това и вестник „Право“. Подир Освобождението Славейков кани стария си другар в Сливен, където той е губернаторски чиновник за особени поръчки. По време на Учредителното събрание през 1879-а двамата издават вестник „Българско знаме“.

Малкият му син Страшимир учи първоначално в сливенската прогимназия. Негов съученик е Антон Страшимиров. Пети клас завършва в Бургас, след което продължава образованието си в Пловдив. На 17-годишна възраст той заминава за Солун и се записва в прочутата българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. През 1894г. завършва с отличие и отива да следва естествени науки в Одеса, но заради участие в студентски социалистически кръжок е изгонен от Русия. Завърнал се у нас, Страшимир Дочков е назначен за учител в Чирпан. Твърде скоро след пристигането му той се сдружава с поета Пейо Яворов. Свързват ги модерните тогава на Балканите социалистически идеи. Дружбата им продължава и по-късно, когато заедно се включват в национално-освободителните борби на Македония и Тракия.

През 1898г. с помощта на брат му и заможни цариградски българи Страшимир Дочков отива в швейцарския град Женева, където се записва студент по медицина. По-късно се прехвърля в университета в Берлин. Петте години на следване в германската столица са време на много добро професионално обучение. През 1905г. Дочков се дипломира като хирург, защитава дисертация и получава титлата доктор на медицинските науки. Качествата му са оценени от преподавателите в университета. Известният берлински професор д-р Бергман му предлага да остане на работа в неговата клиника, но д-р Дочков отказва с мотива, че точно сега родината му се нуждае от него.

По препоръка на Българската екзархия той става лекар в Битоля. Страшимир Дочков отдава много сили в подкрепа на борбата за освобождение на поробените български земи. Следващата година по настояване на Екзархията медицинският специалист заминава за град Фере, но не се задържа дълго и се установява в Одрин, където е назначен за лекар на българската гимназия „Д-р Петър Берон“ и на другите наши училища в града. Младотурската революция през 1908-а дава тласък на усилията за освобождение на останалите под робство българи и революционните организации изпращат свои хора в Одрин. За представител на Одринска Тракия е определен Страшимир Дочков. Той е избран и за член на Окръжния революционен комитет. През есента на 1912г. д-р Дочков се завръща в България, за да се запише доброволец в започналата Балканска война. Санитарен подпоручик Дочков участва в бойните операции като ординатор на 3-та етапна болница в Лозенград, за което е награден с орден. В хода на Първата световна война е произведен в чин майор, отбелязват военните архиви.

При междусъюзническото управление на Западна Тракия начело с ген. Шарпи д-р Страшимир Дочков живее в предградието на Одрин Караагач, където упражнява професията си и същевременно работи като представител на Върховния административен съвет на Тракия (ВАСТ). Френските власти го определят като „много възпитан и интелигентен мъж, притежаващ голямо влияние сред сънародниците си“.

Предаването на Западна Тракия на Гърция предопределя края на ВАСТ. В опит за противопоставяне на гръцката окупация на 27 май 1920г. в Гюмюрджина по взаимно споразумение е избрано Правителство на националната защита в състав от седмина турци и трима българи. Министър-председател става Ахмет Тефик бей. Д-р Страшимир Дочков е министър на пощите, телеграфа и съобщенията, Вангел Георгиев – министър на търговията, а Коста Георгиев – министър на пътищата и железниците. Временното турско-българско правителство иска да продължи самостоятелно управление на областите след оттеглянето на французите, но пада, тъй като много скоро Източна Тракия остава извън обявената автономия.

По време на драматичните събития в Тракия лекарят се жени за красивата Елена Фотева, дъщеря на свиленградския търговец Васил Фотев. В Одрин се раждат двете им деца Живко и Васил. През 1925г. младото семейство се премества в Свиленград. Предлагат на Дочков катедра в медицинския факултет при Софийския университет, но той отклонява предложението. Съкрушен от погрома на българската национална идея, д-р Страшимир Дочков се отдава на медицината и посвещава своите знания и опит за подобряване здравето на местните жители, като същевременно развива широка обществена дейност.

„Необходимо е да предвидим 100 хил. лв. за лекуване на деца, без разлика на материалното им положение, в случай на зараза. 50 хил. лв. ще дадем за предпазване от епидемии, а останалите 50 хил. – за откриване на станция за бременни жени, родилки и кърмачета при градската амбулатория. Кредитът за борба с инфекциозните болести не е голям – намираме се на границата с Турция, която е постоянен източник на зарази“, заявява д-р Дочков при обсъждане на бюджета за 1933г.

С безупречната си репутация и владеенето на 7 чужди езика той получава всеобщо уважение от местното население. Лекарят работи упорито и със съдействието на властите създава здравни служби в 19 селища от околията. В същото време той хвърля усилия и труд в изграждане на модерно водоснабдяване на града и околностите му, реализира инициативи за построяване на детска почивна станция. В средата на 30-те години общинската аптека изгражда собствена сграда на стойност 450 000 лв., в която се нанася и градската амбулатория. Аптеката е обособена в самостоятелно общинско стопанско предприятие, позволяващо на градската управа според възможностите си да подпомага бедните с лекарства.

С подкрепата на своята съпруга Елена докторът осигурява безплатна ученическа трапезария и топла храна през зимните месеци на близо 200 деца. Открива се дневен детски дом, където майки работнички оставят децата си на грижите на обучен женски персонал – първата детска градина в Свиленград. Още същата година тя е разширена, за да прибере през лятото повече малчугани. Според спомени на съвременници лекарят лекува бедните безплатно. Нещо повече – дава им пари от джоба си за лекарства. Той не си прави сметка, че може да изпадне в голямо бедствие, както отбелязва проф. Балабанов. „За жалост ние не можахме да му се отплатим, нито да му помогнем, когато той по-късно остана без средства“, пише в мемоарите си Димитър Катерински, един от председателите на районния комитет на ВМРО. Д-р Страшимир Дочков умира внезапно от менингит през 1936г.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 51

Свиленград оживява във филмите на Бинка

Непослушното момиче на българското кино става икона за Източна Европа

„В своя дълъг живот Бинка видя много градове – големи и красиви, където се провеждаха кинофестивали, известни със своя блясък и светска шумотевица. Но нито един от тях не измести от сърцето й Свиленград. Не беше прекъсната нито една от нишките, които я свързваха с детството й и ученическата й младост – с Марица, със стария мост, с махала „Гебран“, с гимназията, с учителите и съучениците й, с гроба на нейния рано починал брат Кольо. Познавам нейните съкровени чувства към родния й град. И не само това – спомените от детството и младостта й са емоционалната основа на много от творческите й планове и могат да се почувстват в нейните филми.“

Бинка Желязкова

Това пише от името на Бинка Желязкова съпругът й – сценаристът Христо Ганев, който е до нея повече от 50 години. Писмото е изпратено от София на 10 ноември 2007г. до учителката в свиленградското Първо основно училище „Ив. Вазов“ Веселина Чавдарова. Поводът е, че нейната ученичка Агнес Шидерова от ІV „а“ клас написва съчинение за известната кинорежисьорка.

„Животът си тече“ е първият български филм, който открехва завесата за упадъка на социализма и показва самозабравянето на властващите червени величия. Филмът е спрян с постановление на ЦК на БКП. Появява се на големия екран едва след падането на Живков през 1989г., но режисьорката Бинка Желязкова не се обявява за дисидентка.

Тя се ражда на 15 юли 1923г. в Свиленград. Баща й Желязко – известен общественик и общински съветник, умира млад, като оставя Бинка и другите си две деца Любомир и Кольо на крехките рамене на майка им. Но невръстните сирачета не са оставени съвсем сами. За тяхното израстване се грижи вуйчо им Стойчо Старирадев, който по-късно е назначен за кмет на града. Той спасява племенниците си от мизерия, а също и от полицейски арести, тъй като и тримата изповядват леви идеи.

Когато навършва 15 години, Бинка се записва да учи в местната гимназия „Д-р Петър Берон“. Там тя е неразделна със съученичките си Елена Киркова, Стайка Колева и Живка Грозева. На 15 юни 1937г. чува по радиото за раждането на престолонаследника Симеон, втурва се в училище и вика радостно на висок глас: „Царицата си има царче“. Същия ден в гимназията се провежда матура по история. Изпитите се прекъсват за кратко заради изключително радостното събитие.

Девойката от квартал „Гебран“ е отличничка през целия курс на обучение. Затова при връчването на дипломите през 1942г. нейните съученици й възлагат да произнесе слово в знак на благодарност към преподавателите и възпитателите. Зрелостничката напада остро политиката на управляващите и произнася една „чисто агитационна болшевишка реч“, според писмо на областния директор до София. За своята постъпка Бинка Желязкова не получава свидетелството си за завършено средно образование. Тя е приета да следва химия през следващата година. Младата студентка се записва в курса на проф. Асен Златаров. Очакват я възможности за добро образование и кариера на научен работник, но тя не остава за дълго при епруветките и колбите. Друга е мечтата на живота й.

Бинка започва да учи режисура във Висшия институт за театрално изкуство в София. През 1951г. завършва института и започва работа като асистент-режисьор във филмовата студия „Бояна“. В края на 50-те години свиленградчанката е една от малкото жени режисьорки в света, които се занимават с игрално кино. Творческият й път се развива в периода на т.нар. социалистически реализъм. Филмите на Желязкова обаче често се разминават с догматичните схеми и с това предизвикват гнева на управляващите. Наричат я „непослушното момиче на българското кино“.

По време на 40-годишната й кариера тя преживява разочарованието си от комунизма, грубостта на тоталитарната машина, драмата на спрените си ленти и меланхолията от дългите периоди на мълчание, казва за нея Елка Николова, която направи документален филм за Бинка. Режисьорката заснема два документални и седем игрални филма: „Животът си тече тихо…“, „А бяхме млади“, „Привързаният балон“, „Последната дума“, „Басейнът“, „Голямото нощно къпане“ и „Нощем по покривите“. Четири от заглавията са спрени от неофициалната идеологическа цензура и публиката ги вижда по-късно. Но те достигат до зрителите извън пределите на страната – на реномираните кинофестивали в Кан, Москва, Брюксел, Берлин и Монреал.

Заради филма „А бяхме млади“ за дълго време са отхвърлени всичките проекти на Желязкова. Едва след 5 години й позволяват да пристъпи към „Привързаният балон“ по сценарий на Йордан Радичков. Филмът е изпратен на ЕКСПО 67 в Монреал. Там именно се разиграва невероятният абсурд – когато лентата е купена за разпространение в Европа и Америка, от България идва нареждане договорът да се анулира. Отклонена в последния момент е и отправена към българската кинаджийка покана от Венеция. „Привързаният балон“ е замразен цели 22 години с постановление на компартията, разпратено като циркулярно писмо до културните институти. По същото време Христо Ганев, бивш партизанин и военен кореспондент през 1944-1945г., е изключен от БКП. Причината е, че заедно с писателите Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев отказва да заклейми книгите на Александър Солженицин, и това е повод за нови ограничения пред житейския и творчески тандем.

„Басейнът“ е филм за любовта, свободата и истината. В него със средствата на модерното европейско кино от 70-те години Бинка Желязкова поставя въпросите за самотата и духовната безпътица. Темата за свободата и морала продължава в „Голямото нощно къпане“ (номиниран за Кан) и „Нощем по покривите“. Признанието идва през 1996г., когато Бинка е обявена за лице на киното в Източна Европа, а портретът й се появява върху корицата на излезлия в Унгария на английски език сборник „MovEast“.

На 13 януари 2007г. в театър „Българска армия“ Бинка Желязкова и сценаристът Христо Ганев са удостоени с голямата награда за цялостен принос към българското кино. Те заснеха малко, но все достойни и главното – неравнодушни филми, заявява критикът Янко Терзиев. За известната режисьорка кинокритиката посочва следното:“Бинка е творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана така лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивлявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена“.

10 км пеш за забранен филм

За първи път видях Бинка в родното ми село Любимец, спомня си нейната съученичка Елена Димитрова. Беше в края на август по богородичния панаир. Тя беше ефирно красива, сякаш излязла изпод кориците на модно списание. На 15 септември 1937-а, в очакване на първия учебен ден, се разхождах из двора на свиленградската смесена гимназия. Тогава видях момичето от панаира отново и се зарадвах. Съдбата ни събра в един клас, за да бъдем приятелки завинаги.

Щастлива съм, че животът ми направи този подарък – да бъда близо до Бинка Желязкова, пише Елена. Още от ученическите години тя се интересуваше изключително от две неща – поезия и кино. Моята съученичка рецитираше прекрасно, а влезеше ли в киносалона, съпреживяваше всичко, което ставаше на големия екран. Гледаше всичко, без да пропусне филм. Френският „Неизвестната“ беше забранен за ученици и Бинка предложи на мен и Златка да отидем до Любимец да го гледаме. Тръгнахме пеша, но взе да се стъмнява. За късмет по пътя мина военен обоз. Войниците ни качиха в един камион и така стигнахме навреме за прожекцията, довършва своя спомен Елена Димитрова.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 49

Проф. Богдан Филов разкрива мезешките гробници

Археолози спасяват богатствата на тракийски владетели от ІV в. пр. Хр.

В началото на 1931г. неизвестното село Мезек, което се намира на около 6 км от Свиленград, става сензация. С големи заглавия вестниците съобщават за откриването на няколко гробници от времето на траките – край могилата Малтепе и под връх Курткале (дн. Шейновец), и за намерените в тях скъпи погребални дарове. Видни представители на българската археологическа наука организират в столицата сказка за откритията в Свиленградско, удостоена с присъствието на цар Борис, княгиня Евдокия и княз Кирил. Височайшето внимание улеснява финансирането на разкопки в района под ръководството на проф. Богдан Филов, който по това време е директор на Българския археологически институт.

Богдан Филов

Към Мезек се устремяват туристи от всички краища на страната. Те искат да видят некрополите, съхранили богатствата на тракийски владетели в продължение на хилядолетия. Почти няма човек, дошъл по някаква работа в града, който да не съчетае престоя си с посещение на историческите паметници.

Преди Богдан Филов да се намеси, Мезек е истински рай за иманярите. През 1903г., когато селото е в пределите на османска Турция, местният жител Ангел Чобана намира бронзова фигура на глиган в естествен ръст. Селянинът попада на находката близо до могилата Малтепе, която се намира на около 1 км югоизточно от селото. Той взима брадва и разсича муцуната на глигана с надежда търбухът му да е пълен със злато. Като не открива нищо, счупва и краката му, а после заравя статуята на двора.
Ангел не съобщава за находката на турските власти, а се опитва да я пренесе в България. С тая цел единият крак на глигана е изпратен тайно в Пловдивския музей с питане към управата дали е склонна „да купи прасето“. Прехвърлянето през границата на цялата фигура с тегло 177 кг се оказва трудна работа. През 1907-а – близо 4 години след откриването и, тя е предадена на офицера от местния турски гарнизон Рашид ефенди, който нарежда да бъде отнесена в Истанбул.

Откриването на глигана заинтригува дирекцията на Отоманския музей и през 1909г. за подробни изследвания в Мезек е изпратен археологът Теодор Макриди. Той прави разкопки и разкрива каменна стена с дебелина 5 м, която огражда могилата. Поради непредвидени обстоятелства ученият прекратява работата и се прибира в Истанбул. Всичко това, както и самото име Малтепе (Иманярска могила), поддържа убеждението на местното население, че в нея има скрито някакво имане. През 1921г. близо до могилния насип Георги Маджунов успява да изрови дълъг бронзов прът, който се оказва част от канделабър. Други селяни също опитват късмета си, докато един ден попадат на входа на голяма каменна гробница.

Това се случва на 18 януари 1931г. Карамфил Демирев, Константин Киряков и селският пъдар Вангел Петров отиват да копаят до могилата и скоро откриват бронзова фигурка на сатир. Насърчени от успеха, тримата продължават разкопките на следващия ден. Изненадващо пред очите им се показва врата на гробница. Селяните се уплашват и не смеят да влязат, понеже подземието, което се отваря пред тях, е съвсем тъмно. Затова решават да се обадят в селото. Не след дълго със запалени фенери идват кметът, учителят Ангел Запрянов и още някои селяни, и като се кръстят отдалече, влизат в гробницата. Предметите, които намират вътре, отнасят в кметството. Но не всичките. Някои по-дребни украшения „откривателите“ запазват „за спомен“. 3 розети с диаметър 2.8 и 2.2 см, снабдени отгоре с широки плоски халки, и други накити от злато Народният археологически музей успява да откупи по-късно от хасковски златари.

„При идването ни в Мезек ние констатирахме отлично запазена кръгла гробница с конусовиден купол с дълъг коридор и две преддверия“, записва проф. Богдан Филов, който пристига на 24 януари 1931г. Археологът и неговите сътрудници я заварват напълно разчистена. В помещенията и не са открити пепел или предмети. От разпитите на свидетели обаче се установява, че гробницата съвсем не е била празна, когато те са влезли в нея. Селяните разказват за намерени множество животински кости, един митнически чиновник показва конски зъб и твърди, че го е взел от вътрешността на могилата.

Филов нарежда входът да бъде затрупан с пръст и си тръгва. В края на юни той се връща отново със задача да направи необходимите проучвания. Ръководителят на експедицията е съпроводен от архитект Ал. Рашенов и музейния фотограф Г. Трайчев, който прави снимки и снема планове от гробниците Малтепе и Курткале и средновековната крепост над селището. За разкопките са наети близо 50 души.

При повторното разкриване на некропола в Мезек археолозите установяват, че той се състои от дълъг дромос, две четвъртити помещения и същинска гробница в дъното, която има кръгла форма и е засводена с кошеровиден купол. Цялата постройка е дълга 29.95 м, изградена от големи каменни блокове, поставени един върху друг, без хоросан помежду им. В хоризонтално положение те са свързани посредством железни скоби. Строежът на гробницата е изключително солиден, заключават специалистите. Само по такъв начин те си обясняват обстоятелството, че въпреки огромния натиск на пръстта некрополът се е запазил повече от две хилядолетия, без каквито и да е размествания или разрушения.

За да изследва основите на постройката, проф. Филов прави сондажи. Под плочите на първото отделение той намира горени кости, въглени и многобройни златни накити, които показват, че е било извършено погребение с изгаряне на тялото. Още по-богато погребение Богдан Филов открива във второто отделение. Археологът намира входа на погребалната камера затворен с две масивни бронзови врати, които се движат на оси, вдълбани в долния край, а на горния прикрепени в дебели метални халки. В дъното на камерата той вижда каменно легло, издълбано от каменен блок с дължина 2.40 метра и ширина над 1 м. Вляво и вдясно от него има две погребални урни във формата на малки ковчези.

„Очевидно е, че това легло, което заема по-голямата част от кръглото отделение и се явява главна негова принадлежност, е било предназначено за погребение с полагане на трупа. Обаче при откриването на гробницата то било намерено празно. Според твърденията на свидетелите, които първи са влезли в гробницата след нейното откриване, празни са били и двете урни, а похлупаците им са били отместени. Това ни дава основания да приемем, че първоначалното погребение е било унищожено или отстранено при късни използвания на гробницата, когато е съществувал вече може би и друг погребален ритуал“, предполага Богдан Филов.

Различният погребален ритуал по едно и също време – полагане и изгаряне на трупа, не е нещо необичайно. През 5-4 в. пр. Хр. на някои места в Тракия труповете на мъжете са били изгаряни, а труповете на жените – заравяни. Въз основа на това археолозите приемат, че и в Мезек каменното ложе е било предназначено за погребение на жена, а урните – за мъже. Те са били поставени да поемат не само остатъците от костите, но и погребални дарове.

В гробницата от Малтепе Филов открива многобройни и разнообразни предмети. Открити са 2 златни продълговати украшения с растителни орнаменти, няколко кръгли розети от злато, четвъртито медальонче с вложено в него оранжевочервено камъче, 4 малки продълговати украшения с листовидни орнаменти, снабдени отдолу с малки халчици за окачване, 18 маниста, изработени от тънки златни пластини, златен наниз с 32 прешлена. Сред ценните бронзови находки са канделабър, триножник със силно извити разклонения, бронзови дръжки с извити навътре краища, които наподобяват змийски глави, лампи, амфори, съдове с различна форма, части от шлем, едноспирална фибула. В единия от гробовете е намерен железен нагръдник във формата на полумесец и сребърна апликация във вид на шпора. Под плочите на първото отделение археолозите откриват две продълговати златни висулки от обеци, златни пластини и 23 златни топчести маниста. Гробът в другото отделение съдържа златен пендатив във формата на вазичка, златна верижка, изплетена от тънки жици, които образуват двойни халки, а краищата и са снабдени с украшения, подобни на лъвски главички, 2 златни обеци, стъкленица от тъмносиньо стъкло. Находките датират от първата половина на 4-и в. пр. Хр.

„Богатствата в могилния некропол от Малтепе, както и другите куполни некрополи в Мезек показват, че това са безспорно гробници на владетели. Очевидно е, че хората, които са били погребани в тях, не са живели в сламени колиби. Наличността на тези гробници предполага и едно по-значително селище, в което ние трябва да очакваме и други монументални постройки“, отбелязва проф. Филов в своите записки. Усилията му да открие античен град на траките в близост до гробниците не дават резултат. Той прави разкопки и на гробницата под връх Курткале, но установява, че тя е била отворена и ограбена още в старо време. През следващите 1932 и 1933г. разкопките са продължени от д-р Иван Велков.

Изготвено от: Иван Чончев