Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 12

Иван Вазов отхвърлен за зет

 Поетът се влюбва в хубавата Елена Бояджиева ,баща й попарва надеждите на двамата влюбени

Улицата, която води към храма „Св. Троица” и Червеното училище, е наречена на неговото име. Някога тя е била  най-важната в града след чаршията, била е широка и постлана с калдъръм.

 Иван Вазов става даскал в училището на младини, преди да добие национална и световна известност. Младият учител е настанен в една от черковните одаи, където се събират общинарите. Широк миндерлък, натъпкан със слама, две възглавници и скъсан юрган са леглото му. Кожухар от махалата му подарява малко дюшече, натъпкано с парчета кожа. До леглото – долап за дрехи. Друг долап служи за прибиране на прехраната, а под кревата има празно място за обуща. За нощна масичка служи счупен стол, а за осветление – восъчни свещи или кандило. Стаята се отоплява от мангал с дървени въглища. При такава обстановка бъдещият народен поет Иван Вазов живее в Мустафапаша, учи децата и пише първите си стихотворения.

„Ако и съвсем с вид на турско градче, Мустафапаша не ми направи лошо впечатление. Завързах приятелство с всички младежи“, разказва Вазов за своята първа среща със Свиленград пред проф. Иван Шишманов. В града край тихата Марица той пристига в ранната есен на 1872г., за да заеме поста главен учител в общото класно мъжко училище след оттеглянето на Стоян Попмарков. Вазов е назначен за учител от Българската екзархия в Цариград наскоро след нейното учредяване. Настоятелството на цариградското списание „Читалище“, в което той има вече отпечатани стихове и което представлява нещо като българско министерство на просветата, го праща в малкия град с мисия да преподава в училището и да се бори с гръкоманството. От това назначение може да се съди  за дейните връзки, поддържани от интелигенцията и училищните деятели в Мустафапаша с главния център на българското възраждане – Цариград.

Той дойде в Мустафапаша 22-годишен, млад и пълен с енергия, пише в спомените си неговият ученик Станислав Димитров, завършил по-късно право в Швейцария. „Бялото му хубаво лице, хубавите сини очи, дебели вежди, високо чело, хубавата руса коса издаваха, че е чедо на Балкана, а не от рода на дипломираните сухи даскали“, отбелязва ученикът. Задачата на младия даскал е да хвърля семената на знанието и така да събуди от вековен летаргичен сън българското население. Твърде скоро той привлича на своя страна местната общественост. Като главен учител Вазов печели уважението на каймакамина и другите турски чиновници в града, среща се с началника на телеграфо-пощенската станция – арменеца Хампарсон ефенди, и разговаря с него на френски.

Квартирата на главния учител е в самото училище. След приключване на учебните занятия той излиза да се разходи из града, облечен по тогавашната мода – с червен фес „а ла азизие“ (по името на султан Абдул Азис) и късо пискюлче „а ла мидхадие“ (по името на великия везир Мидхад паша). Даскалът носи феса си малко накривен на дясната страна. Като го виждат да крачи гордо по улиците, по-възрастните жени се спират и казват: „Деца, гледайте какъв хубавец е нашият Иван“. Иван Вазов преподава на децата четене, писане, география и закон божи. Веднъж седмично ги води на разходка, понеже е голям любител на природата. Междувременно успява да плени сърцето на една от най-красивите и лични моми – Елена Бояджиева.

За тяхната любов разказва в спомените си Станко Разбойников. По това време той работи като фелдшер и сътрудничи на сп. „Читалище“, където е отпечатана поемата му  „Наводнението на Марица“. Вероятно литературните му изяви са основание Вазов да разкрие съкровени тайни от личния си живот. Поетът споделя с горчивина пред своя събрат, че поискал Елена за жена, но му било отказано. Елена Бояджиева била внучка на поборника Димитър Бояджиев, заточен от турските власти в Диарбекир. Вазов се влюбил в нея от пръв поглед, когато я видял да пере на брега на „руйната Марица“, за която пише по-късно в стихотворението си „На Свиленград“. В същото стихотворение той загатва за своя любовен блян: „Край вълните тихопойни / шепнях първите си песни, / часове познах упойни, / тънях в блянове чудесни“. Може само да се предполага колко часове упойни е прекарал с Елена. Изглежда неговата изгора му се е врекла във вечна вярност, та да се реши той да поиска ръката й. Баща й обаче попарил надеждите на двамата влюбени. Той развалил годежа с думите, че не дава момичето си на ябанджия (другоселец). Според тогавашната традиция не било хубаво момите да се женят за чужденци. Така Иван Вазов се простил с първата си обич, а Свиленград – с възможността да приеме за зет бъдещия патриарх на българската литература.

Червеното училище, където преподава Иван Вазов

 Мъката му по хубавата Елена остава за цял живот. В стихотворението „На Свиленград“ (написано след освобождението на града по повод решението на градската управа да кръсти една улица на негово име) той си спомня не само за призванието си – „да буди съвести заспали“, но и за своята несподелена любов. „Мили спомени от младост, / спомени за скръб и радост“, вълнуват сърцето на поета цели 40 години след раздялата с Елена Бояджиева.

Даскалските години на Иван Вазов в Свиленград са останали само в мемоарите му и в спомените на неговите ученици. „Той не получаваше редовно месечната си заплата и беше постоянно без пари. Затова вървеше подир черковния настоятел дядо Пъндел да му даде някой друг грош“, пише Станислав Димитров. „Стигат ли ти 20 гроша?“, питаше епитропът. А даскалът отговаряше: „20 гроша? Какво да направя по-напред с 20 гроша?! Трябва да платя на хлебаря Минката, на бакалина Паско, на Шейтан терзията и на макинаджията Бохор, който всяка седмица калъпи феса ми.“ Дядо Пъндел се поизкашля и казва: „Ти, даскале, остави настрана Бохор. Дай на другите, а Бохор нека чака. Бохор е чифутин и има винаги пари. Вчера го видях с жена  му и децата му на бахчата (градината, б.а.). Седеше на сянка и с очите си видях пред него шише суфлийска мастика. Той може да чака.“

„И тъй, без пари, продължава разказът за живота на учителя, на Вазов не му остана нищо друго, освен да научи псалтиката, да попее в черкова – за да види народът, че и големият даскал разбира от черковен ред и че могат по-добре да го оценят“. С помощта на черковни певци бъдещият автор на „Под игото“ научава „Достойно ест“ пети глас. Първата му певческа изява е на Петровден. „Черквата „Св. Троица“ беше пълна с народ. Всички епитропи бяха заели местата си. След четене и пение на тропари и кондаци дойде ред на „Достойно ест“. Иван Вазов, както винаги гладко вчесан, се натъкми да пее. Той тропна с крак, даде тон и ние, дечурлигата, отворихме уста да държим „исо“. Видяхме даскала как протегна шия, напрегна гласните си струни и с един чуден глас изпя песента, както трябваше. Народът зяпна, а стари жени и старци порониха дребни сълзи – толкова милаимно беше, отбелязва Димитров.

На следващата година Иван Вазов напуска класното училище. Причина за това според него станало посещението на областния управител на Одрин. Даскалът се осмелил да не заведе учениците си на гарата за посрещане на високопоставения валия. „Това произведе ропот в града, даже между моите поддръжници. От тоя ден аз се усетих несигурен в Мустафапаша и скоро напуснах своя пост“, споделя Иван Вазов пред проф. Шишманов. Всъщност става дума не за валията, а за великия везир Мидхат паша, който заедно с други турски министри тръгва с първия влак по новата железница Цариград-Одрин-Пловдив. По гарите тренът се посреща най-тържествено от градските власти, гражданите, учителите и учениците, които викат: „Да живее нашият цар султан!“ и пеят на турски: „Сияе в светлина обвит султан Абдул Азис”.

Обуща и фес – бакшиш за цариградските вестници

Когато Иван Вазов беше учител в Мустафапаша, идваше в седмицата един-два пъти  поща от Цариград и носеше вестници за читалището. Раздавачът често закъсняваше, понеже ходеше по градските кафенета, и даскалът се ядосваше. Той реши да тури край на тази аномалия и ме изпрати да взема пощата от телеграфо-пощенската станция, пише неговият ученик Станислав Димитров.

Няколко пъти ми се даваха вестниците, но това не се харесваше на разсилния. Един есенен ден отидох пак да получа пощата. Щом ме видя, разносвачът се навъси, хвана ме за ухото и ме блъсна по стълбите, а при вратата един татарин ми зави един камшик по врата. С плач и скъсани гащи се върнах в училище и разправих за случилото се. Там бяха поповете Танасаки, Анастас и Теодосий. Вазов ме погледна със съчувствие и измърмори: „Дявол да ги вземе тия вагабонти! Какво искат?“ Поп Танасаки усмихнато отговори: „Работата е ясна – ако момчето донася пощата, за разсилния няма бакшиш“. „Чакай, каза Вазов, ей сега ще ида при началника на пощата Хампарсон ефенди и ако стане нужда, при каймакамина“. Той веднага си облече палтото, взе чадъра и се упъти. На другия ден общинарите се бяха събрали и Иван Вазов ги уведоми, че е уредил въпроса с вестниците. „Е, добре, казаха те, но парите, които получава разносвачът, трябва да се дават на момчето“. „Не берете грижа“, отговори  даскалът. И действително за Коледа той ми купи чифт обуща с връзки, вместо постали, които дотогава носех, и фес с пискюл. Това беше за мен голяма награда, отбелязва ученикът в спомените си, писани през 1922-а, една година след смъртта на своя учител.

Петър Станчов гние в тъмници на Триполи и Бенгази

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 8

Чорбаджи Крушо дарява бахчите си за просвета

Имоти за над 500 000 лв. стават достояние на бедни ученици

Църквата „Св. Троица“ изгаря почти цялата при големия пожар в Мустафапаша през 1913г. Старият иконостас, владишкият трон, чердакът на женското отделение, притворът, външната порта и камбанарията стават на пепел. Обхванати от огън, падат дебелите греди на покрива. От храма остават само четири голи стени, основният камък и част от лицевата страна.

В старинния си първообраз „Св. Троица“ е изградена наново след войните, строителните работи продължават до 1923г. По същото време е възстановена и църквата „Живоприемний източник“ в махала Гебран. Построена в средата на 19 век „за прослава на Св. Богородица“, тя е разрушена до основи през Междусъюзническата война, за да се създаде отново през 1924г.

Крушо Хаджижелев . Портрет от църквата Живоприемний източник в квартал Гебран възстановена с парите на големия благодетел . Образът е нарисуван през 40-те години на миналия век.

Повторното въздигане на свиленградските храмове става благодарение на техните предстоятели, енориаши и най-вече на Крушо Хаджижелев – виден търговец, един от най-богатите българи и голям благодетел на града. За неговия живот се носят легенди. Той бил много влиятелен, познавал се e със султана и думата му се чувала в дворците край Босфора. За да спаси града си от опожаряване, платил 1000 жълтици откуп на отстъпващите турски части, твърди в спомените си „При тебе идвам горд и чист“ известният български актьор Димитър Хаджиянев, далечен потомък на чорбаджията.

В архивите са запазени оскъдни данни за живота на Крушо Хаджижелев. Роден е около 1830 г. в с. Хаджикьой (дн. Йерусалимово). Още в юношеска възраст, подпомогнат с незначителни средства от баща си хаджи Желю, той напуска родното си село и тръгва за касабата (както наричат тогава Мустафапаша), за да започне търговия. Твърде скоро младежът си спечелва доверие в търговските среди на града и особено в Одрин, което му открива голям кредит, пише за него Иван Димитров.

С находчивост, труд и с присъщата му пестеливост Крушо се замогва и започва да купува недвижими имоти. Това го издига като един от най-добрите предприемачи сред сънародниците му и другите етноси – турци, гърци и евреи. Неговото израстване като търговец и добър стопанин не остава без значение за народния живот. В годините на национално пробуждане и стремеж към църковна независимост той е един от първите водачи. Със съгражданите си Атанас Хаджиилиев, чорбаджи Боню, Гьорчо Куртев, Стефан Хаджиколев, поп Мавроди, Иван Варсамов и мнозина други Крушо Хаджижелев е всецяло отдаден на народното дело.

Към 1874г., след смъртта на първата му жена, търговецът се жени за Мария Григорова от Казанлък, която дошла в Мустафапаша като учителка. Мария се е учила в един мисионерски пансион в Стара Загора, където младите девици били възпитани в български дух. Със своите знания и издигнатост тя е повлияла благотворно и на така подготвения за народополезна дейност Крушо. Той и съратниците му стават най-добрите помощници на учителите Иван Вазов, Петър Станчов, Христо Попмарков и други народни будители в града.

Червеното училище в кв. Канаклии

Крушо Хаджижелев остава верен на духа на Възраждането и след новото робство, в което Мустафапаша е хвърлен след Берлинския конгрес. Сред всеобщата покруса, че градът остава извън България, местните първенци търсят нови пътища в служба на народа и гражданството. Моралните качества на чорбаджи Крушо и природнодарените му способности го издигат и затова на няколко пъти той бива назначен за председател на българската община, откъдето не престава да бъде полезен на църквите и училищата. Той завързва връзки с висши чиновници от вилаета и умее да ги използва най-широко за българската кауза. Влиянието му пред властите е използвано в защита на всички българи.

Най-крупното дело на Крушо Хаджижелев е неговата благотворителност. В кръга на своите възможности той не пропуска нито един случай да подпомага, особено при тържествени случаи и народни празненства. „И в този момент е пред очите ми. Облечен в своя кафяв шаечен костюм, с искрени очи и блага усмивка на уста, да стои край шосето за гарата, пред своя дом, с пълна кошница гевреци, които раздава на ученичките от Одринската гимназия „Христо Касъров“, дошли на екскурзия в Мустафапаша“, връща се в спомените си Иван Димитров.

Закърмен с идеите на Възраждането и пропит от общия стремеж към просвета, приел за свое верую правилото „Комуто много е дадено, много сам трябва да даде“, Крушо Хаджижелев си остава такъв до края на земните си дни. Преди да умре той прави своето завещание пред Одринската митрополия. Проникнат от чувство на високо родолюбие и от съзнанието, че истинските добродетели никнат в нивата на образованието, благодетелят прави последен жест и дарява най-ценните си имоти – зеленчукови градини с площ около 16 дка, за развитие на просветата в града. Завещанието носи дата 1907г., а за негов изпълнител е посочено църковното настоятелство на „Св. Троица“. Желанието на щедрия дарител е с приходите от неговите бахчи да се образува фонд, с който всяка година да се купуват учебници и тетрадки на бедните ученици.

След войните съгласно новия регулационен план, дарените градини се включват в чертите на града. Чорбаджи Крушо умира на 26 август 1919г. Подир неговата смърт настоятелството, като взема предвид цените на дворните места и получавания наем дотогава от градините, намира за по-добре имотите да се продадат и получените суми да се внесат в банка, като добитите лихви се поставят за постигане на основната цел на дарението. Завещаните имоти са разделени на 16 парцела. От тях 14 са продадени за общо 540 147 лв. Половината от парите – около 200 000 лв., са изразходвани за възстановяване и украса на храмовете в Свиленград. С останалите 340 000 лв., след като са приспаднати платените данъци и такси, е образуван фонд „Крушо Хаджижелев“. Лихвите от фонда се отпускат ежегодно за издръжка и образование на бедни деца.

Главна улица на Свиленград

На 29 април 1935г. църковното настоятелство при храма с председател протойерей Слав Колев и членове Александър Хаджиатанасов, Александър Кръстев, Иван Арапходжев, Анастас Желев и Панайот Радойнов взима решение да се избере комитет, който да отпочне подготовка за народно празненство по случай 100 години от основаването на църквата „Св. Троица“. Другата цел е да се отдаде необходимата почит към ктиторите и дарителите, допринесли със своята лепта за възкръсването на храма. В издадения по този повод юбилеен сборник се посочват като дарители следните лица и организации: Васил Вапцаров, Христон Писюзев, подарил нива от 6 дка, Христо Янъков, подарил нива от 20 дка, Генчо Димитров, Витори Димитров, Смарайди Жекова, Димитър Филев, Васил Веселов, Мария Филипова, Гуда Георгиева, Спас Разбойников, дарил за възстановяването на църквата 3000 лв., Костадин Георгиев, Иван Панайотов, Елена Колева, Кирки Александрова, Атанас Тодоров, Мария Ангелакева, Иван Ангелов, Коста Чили, дарил две икони за 700 лв. и царските двери, Мария Гьорчева, Йордана Якова, дарила една икона, свещеник Димитър Мишев, Александър Хаджиатанасов, дарил икона за 3000 лв. и още 1000 лв. за архитектурния план на сградата, Илия Георгиев, дарил една икона, свещеник Христо Зидаров, дал 500 лв. лични средства, градинарското съсловие в града „Св. Трифон“ и земеделското съсловие „Св. Троица“.

В книгата на починалите към онзи момент ктитори и настоятели са записани: Атанас Пънделов, Боньо Николов, хаджи Илия, хаджи Атанас, Спас Разбойников, Михаил Писюзев, Георги Балъкчиев, Анастас Метларов, Димитър Сидеров, Колю Георгиев, Койчо Стефанов, Гьорчо Куртев, Васил Марашлиев, Янаки Илиев, Иван Варсамов, Атанас, Стефан, Димитър Бояджиев. Като посочва изключителните заслуги за поддръжката и възстановяването на храма „Св. Троица“ след неговото разорение, църковното настоятелство отдава „вечна и блажена памет на родолюбивия и ученолюбив Крушо Хаджижелев“.

Нямам ум, щом гладувах в Одрин

Началото на Балканската война сварва чорбаджи Крушо в Свиленград. Въпреки напредналата си възраст той решава да замине за Одрин, за да се погрижи за своите дюкяни, които държи край Ески джамия и покритата чаршия „Али паша“. Бързият развой на бойните действия прекъсва всички изходи и търговецът е принуден да остане задълго в обсадения град, където заедно с местното население споделя глада и мизерията на войната.

Няколко месеца по-късно, завърнал се вече в Свиленград, при него идва млад мъж с молба да получи съвети в търговския занаят. Младежът целува ръка и иска наставления от преуспелия българин, но чува следните думи: „Аз нямам акъл, олум. Ако имах, щях ли да ям върбови кори и семе от метла в Одрин?“

1700 гроша рушвет дали за „Св. Троица“ Свиленград

Изготвено от: Иван Чончев