Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 20

Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Цели 20 години роденият в Свиленград народен пастир води българите в Македония

През 1880 г. екзарх Йосиф се връща в Цариград и започва активна дейност по изграждане на екзархийското управление. Той подава до правителството молба след молба, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите на Охрид, Велес и Скопие, които имат български владици преди Руско-турската война. Чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърско, Струмишко и Кукушко също изявява волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бърза да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятства изпращането на екзархийските архиереи. Започва една дълга игра на отлагане, забавяне и отклоняване – обикновена практика в системата на османското управление.

Митрополит Герасим Струмишки

Задачата на екзарх Йосиф, посочена в едно негово писмо до самоковския митрополит Доситей, е да придобие ведомство в смесените епархии, оспорвани от Патриаршията, което да прибере под крилото си всички българи във вилаетите на Европейска Турция. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията. Българската митрополия в Струмица (днес в югоизточните части на Македония) е учредена със султански берат, издаден през 1897г. За първи неин предстоятел е назначен митрополит Герасим. По това време християнското население в града се състои от 1800 българи екзархисти и 4400 българи патриаршисти. В условия на непримирима борба срещу елинизаторските усилия на гръцките владици Герасим изгражда основите на българската църква и българското училище.

Едно огнище с буен пламтящ огън е имал в сърцето си митрополит Герасим. Животът му е верига от епически борби за опазване на духа на българския народ. Роден е на 5 октомври 1860г. в Мустафапаша (Свиленград) със светско име Георги Байрамов. Първоначалното си образование получава в родния си град. През 1874г. завършва класното училище в града, в което главен учител е Петър Станчов, след което се хваща на занаят, за да изхранва семейството си.

Неговото ученолюбие го отвежда през 1883г. в Одринското свещеническо училище. Младежът иска да се отдаде на обществена дейност и гори от желание да вложи всичките си сили, „за да е полезен на своя поробен и измъчен народ“. На 17 август 1886г. Герасим е ръкоположен в йеродяконски чин. Той открива желанието си да продължи своето образование на екзарх Йосиф, който добре познавал способностите на младия свещеник. Още същата година Герасим получава стипендия и се отправя за Киев, където постъпва в духовна семинария.

През 1889г. той завършва успешно следването си и се завръща в Цариград, за да получи назначение за законоучител в Солунската гимназия и дякон при българската църква. В Солун учителят се предава всецяло на своята работа. Похвалната му дейност е възнаградена – през есента на 1891г. Герасим е ръкоположен в йеромонашески сан, като при това е издигнат за председател на българската църковна община в Битоля. След три години става архимандрит. В края на декември 1897г. Св. синод на Българската православна църква в състав: председател Негово Блаженство екзарх Йосиф и двама пълномощници на синода – високопреосвещените владици Доростолски и Червенски митрополит Григорий и Врачански митрополит Константин, държат заседание в екзархийския дом в Цариград. Като имат предвид, че турското правителство е издало вече берат за назначаване на митрополит на Струмишката епархия, те прогласяват Герасим за владика.

Печат на митрополит Герасим Струмишки

Митрополит Герасим отива в Македония, когато гръцката пропаганда се шири и омаломощава народното съзнание на българите. Струмица в годините на църковната борба не остава назад, поради което е една от близките прицелни точки на Фенер. Затова е трябвало да се положат изключително големи грижи да се запази българското население от открито изразените домогвания на гърците.

Новият митрополит е принуден да работи при много тежки условия. В края на 19 век голяма част от местните жители се гърчеят. Гърците имат великолепно устроена базилика и уредени училища, докато българите не разполагат с почти нищо. Със своята прозорливост Герасим схваща, че истинска промяна може да настъпи чрез просвета и полага много усилия да тласне учебното дело напред. Редом с образованието се прави всичко необходимо българите, проникнати от един дух, тежнения и вяра, да се сплотят под лоното на църквата. С умение и такт, познаващ добре психологията на турците, владиката моли Високата порта за ферман, с който да се разреши изграждането на български храм в Струмица. Все със същата цел той отправя прошение и до руския императорски посланик в Цариград да се застъпи за справедливите искания.

Герасим не изчаква издаването на фермана. Тайно с няколко души нощно време се стъкмява параклис в българското училище. В този малък храм надареният с ораторски дарби митрополит извършва богослужения. Постепенно българската община се разраства и печели все повече привърженици. След Илинденското въстание районът на Струмица е атакуван от въоръжените чети на Хилми паша. Издадена е заповед представителят на екзархистите да бъде убит. На 16 март 1904г. гъркомани стрелят по Герасим, когато той се разхожда в двора на митрополията. Владиката оцелява, макар и загубил много кръв от раните си. Покушението не възпира изграждането на българския храм и не изплашва духовния водач на българите. Напротив – с още по-голяма смелост и ревност архиереят продължава да работи за народното дело.

Следващата негова стъпка е да отстрани околийския управител, който не може да се примири с все по-увеличаващата се българска общност и се опитва да възпре възхода и. Герасим преценява, че със сила не може да сломи своя противник. Ето защо използва хитрост. Той написва писмо до Цариград, с което благодари на правителството, задето му е изпратило за каймакамин един добър човек, отнасящ се извънредно благосклонно към всичко българско и закрилник на вероподаното българско население. Така, въведена в заблуда, Високата порта отзовава струмишкия каймакамин и го премества в Мала Азия.

8 септември 1898 г., Цариград. Освещаването на църквата „Свети Стефан“ – в центъра в дъното е екзарх Йосиф. От лявата му страна напред са: Григорий Доростоло-Червенски, Герасим Струмишки, Козма Дебърски, Иларион Неврокопски. От дясно на екзарх Йосиф са цивилни лица, сред тях са Максим Скопски-Пловдивски, Григорий Пелагонийски

Безстрашието и упоритостта на митрополит Герасим вбесяват още повече враговете му в годините на въоръжена борба между гърци и българи. Турските власти са наясно, че вдигането на Герасим от Струмица е единственото сигурно средство в политиката на противодействие на многочислената българска колония. Да се направи официално обаче това не може, защото липсват обвинителни факти. В ход влиза пъклен план – на 9 ноември 1907г. сградата на българската митрополия е обхваната от огън. Митрополит Герасим успява да се спаси по чудо, като взима със себе си няколко тетрадки с общински сметки, тапии и училищни дневници. Богатата архива ведно с ръкописните му съчинения са погълнати от пламъците. Преследването на владиката продължава до 1908г., когато младотурската партия извършва преврат и възстановява конституцията на Мидхат паша. През септември същата година българските архиереи в Македония – Герасим Струмишки, Авксентий Велешки, Козма Дебърски и Иларион Неврокопски, свикват в Цариград Свети синод на Българската екзархия.

Обликът на Герасим не би бил пълен, ако не споменем, че в нестихващите и ожесточени борби той е намирал време да се занимава и с книжовна дейност. Българският архиерей високо цени науката. Плод на неговата книжовна дейност е сборник с поучения за неделните дни в три части, учебник по литургика и редица църковни книги. В продължение на години Герасим е сътрудник на военен журнал, където публикува ценни статии, а също на библиотека „Св. Климент“. И тъкмо когато се открива простор за по-тиха и спокойна дейност, на 1 декември 1918г. народният пастир умира. Погребан е в криптата на съборната църква „Св.св. Кирил и Методий“ в Струмица.
Как митрополит Герасим посреща българските войски в Струмица по време на Балканската война четете в следващия брой

Кръст или револвер

Ако не беше станал духовник, той е щял да бъде войвода, казват за Герасим Струмишки. През 1907г. владиката е поставен от властите под домашен арест. Турската полиция не пуска никого при него. Въпреки забраната селяни от близките села в пазарни дни се тълпят пред вратата на митрополията. Това не се харесва на полицейския началник. Един ден той влиза в кабинета на архиерея и му нарежда да излезе и заповяда на селяните повече да не идват в митрополитския конак. Герасим се изправя, вади револвер и отсича със силен глас: „Дишаръ, кьопек!“ (Вън, куче!). Смаян, полицейският мюдюрин напуска.

Гимназия „Д-р Петър Берон“ в Свиленград издига просветата в култ

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 18

Куршум дойде и събори моя фес*

Български и арменски четници отвличат бейче от Одрин за откуп

За първи път чух историята на Нури, когато бях още малък и през лятото ходех да бера тютюн, за да помагам на родителите ми. Слънцето се беше вдигнало високо и омекналите тютюневи листа полепваха катран по пръстите. Изведнъж от близката нива запя жена. Аз не я виждах, колкото и да се надигах на пръсти сред високите стебла, но чувах ясно гласа й: „Ана бени армут еркет тотулар/гьозделереми мендилен багладълар/куршум гелди алдъ беним фесими…”. Това бяха предсмъртни думи на едно момче, което с дълбока печал в сърцето разказва на майка си как отнемат живота му: непознати го обграждат ненадейно от няколко страни и завързват очите му с кърпа, после идва куршум, който сваля феса от главата му. Неговото последно желание е да го окичат с лалета и зюмбюли, преди да легне в хладната земя.

Петър Соколов и Светослав Мерджанов

Изключително популярна в началото на миналия век, песента пресъздава едно от едно от най-дръзките дела в историята на македоно-одринското революционно движение – отвличането на младия Нури бей от Одрин с цел да се набавят средства за организацията. Похитителите – Светослав Мерджанов и неговите четници, са обявени от властта за символи на тероризма. За поробените им братя, които виждат в техните действия велика саможертва за свободата на отечеството, те се превръщат в знаме.

Мерджанов се решава на тоя отчаян акт през 1901г. Необходима била голяма сума за подкрепа на ВМОРО. Затова по нареждане на Борис Сарафов той сформира чета със задача да отвлече сина на богатия одрински чифликчия Дертли Мустафа и да вземе откуп за него. Активно участие в плана взема и Арменският революционен комитет в Пловдив. Четата се състои от 10 души: Слави Мерджанов, Петър Соколов, Георги Фотев, Христо Хаджиилиев, Иван Котков, Бедрос (Бедо) Сиремджиян, Андон от Трапезунд, Татул от Малгара, Оник Торосиян и Ованес Таракджиян. На 4 юли 1901г. те преминават турската граница и задигат младия Нури от имение на баща му. Издебват го, когато той излязъл в овощната градина да бере круши. После потеглят с него към българската граница. На следващата сутрин четниците достигат село Варник, Свиленградско и решават да се укрият сред високи скали, за да дочакат откупа. Там са застигнати от потеря.

„Извадихме бейчето отпред да даде знак с бяла кърпа, за да не стрелят, но турците го раниха в главата. Обляно в кръв, то падна и издъхна. Часът на разплатата настъпи – открихме огън, разказва Мерджанов по-късно пред български революционни дейци в Одринския зандан. Войската беше подкрепена от нови сили. Пръв падна Иван Котков. След като Соколов изстреля всичките си патрони, заедно с Андон се хвърлиха в атака. Татул и Ованес отбиваха неприятеля от западната страна, Бедрос, Христо и аз – от юг. Когато Ованес падна убит, Татул дойде при нас. Патроните се свършиха. Извадихме револверите и се хвърлихме напред“. Боят продължава през целия ден. Шестима от четниците са убити. Останалите четирима, сред които и войводата Слави Мерджанов, са пленени и отведени в Одрин.

Табло на главните Мак.-одрински дейци (1895—1913)

Името Светослав Мерджанов през 1901г. се носеше от уста на уста. Нямаше човек, който да не знаеше за предвожданата от него малка смесена чета от българи и арменци, извършила нападение в самия Одрин, пише свиленградчанинът Анастас Разбойников – по онова време ученик в седми клас на българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”, където учи заедно с братовчед си Спас Добрев. Четата изпълнила бляскаво задачата си и пленила Нури бей в бащиния му чифлик близо до Тунджа. Но един от четниците – Георги Фотев, се върнал в чифлика да вземе кон за бейчето и бил убит. След няколко часа Мерджанов и другарите му се откъснали от Тунджа, отправили се в северна посока и замръкнали, като се постарали да заличат следите си. Без Георги Фотев, който като биволар в Одрин познавал отлично местността, четниците взели да се лутат, объркали се и не могли да прехвърлят границата през ниските голи дялове на Сакар. Осъмнали изнурени край малкото турско село Киречлик (Варник) и тук се прикрили в едно скалисто място. Селото било само на 5-6 км от границата, затова турските власти смятали, че бегълците са се спасили в България, отбелязва младият Разбойников.

Много се говореше тогава за случая. Разправяше се, че старият бей настоявал да се отклони сражението, защото виждал, че може да бъде убит и синът му. Наистина в един момент на боя Нури бил изтъкнат на видно място и така бил пронизан от турски куршум. Във всеки случай четата е била открита късно през деня случайно от варджии. Край селото е имало десетина пещи за вар и работници около тях, както и такива, които ломили варовикови скали. Аскерът, изпратен от Одрин още предния ден да преследва въоръжената група, бил се отчаял и щял да се върне в града, когато случайно открили четниците в едно каменисто място, натрупано на големи скални блокове и обрасло в шубраци. Другата версия е, че на четата се натъкнали двама цигани. Соколов не позволил да ги убият. Заклели ги, но по пътя за Одрин те били пресрещнати от кавалерия и предали всичко. Може би те са били варджиите, предполага Анастас Разбойников.

Учениците от гимназията стават свидетели на публичната екзекуция на Слави Мерджанов и заловените в сражението при Варник. „Ние знаехме, че четниците са осъдени на смърт. Един ден надвечер нашият учител Васил Шанов ни съобщи, че на следващия ден – 27 ноември 1901г., присъдата ще бъде изпълнена. Станах преди да се разсъмне. Измих се, облякох си ученическата униформа, после отворих леко вратата на пансиона да не ме види гавазинът и в студеното утро се отправих към центъра на града. Зората се пукаше. Из улиците имаше разни минувачи, които ставаха все повече. Разбрах, че всички се отправят към определени посоки. Запитах, но нищо определено не ми казаха. Минах край покрития пазар „Али паша“. Един стар турчин ме посъветва да си отида, но аз не го послушах.

Български военни обози минаващи през  Мустафа паша  Свиленград 1912г.

Множеството народ се отправи към джамията на султан Селим. Някой каза, че четиримата ще ги бесят на четири различни места. Пробих си път и близо до джамията видях бесилка. Видях наблизо Спас Добрев и други мои съученици от гимназията. Тук сред тълпата беше младият свещеник Добри Стойков. Той чакаше. Чакаше и тълпата българи, турци, гърци, евреи и цигани. Ето, доведоха един четник. Беше среден на ръст, слаб, мургав и блед, косата му беше разчорлена. Попитах за името му.“Това е Слави Мерджанов“, отговориха от първата редица. Той застана прав под бесилото. После поп Добри го изповяда. Всичко сякаш беше миг. Пристигна с файтон Михлюз паша – едър, рус, червендалест, и даде нареждане осъденият да бъде обесен. Тогава Мерджанов заговори. Качил се беше на малко столче да се вижда от всички. Говореше на български, с патос, като се обръщаше на всички страни. Обясни, че не е разбойник, крадец или убиец, за какъвто го смятат. Той е революционер, борил се е за свободата на роба, за потиснатите българи“.

Думите на войводата се врязват дълбоко в паметта на младите гимназисти и безмълвното мнозинство от хора, събрали се в хладната ноемврийска сутрин пред джамията Селимие. „Отче, обърна се Мерджанов към свещеника, кажи на всички, бъди ми свидетел, че аз без страх отивам към бесилото и без страх умирам за свободата на българите. Нека тия, които идват след мене, довършат делото. Да живее свободата на поробените братя!“ Михлюз паша, застанал прав на файтона, се обади: „Викай, викай, ей сега ще увиснеш.“ Палачът метна въжето. Всички мълчаха. Подложната скамейка беше ритната. Слави Мерджанов увисна. Завъртя се един път, два пъти. Той беше мъртъв.

Без да бърза, Михлюз паша потегли към втората бесилка. След файтона на палача тичаха всички, тичах и аз. Когато стигнахме, Христо Хаджиилиев вече висеше. Продължихме да тичаме надолу край пазара. Бедo също беше вече обесен. Видях го: имаше малко лице с остра брадичка. Краката му почти се опираха на земята, можеше да я докосне, ако протегнеше пръсти. Казаха, че той говорил на български, добавил и на турски: „Бен бир гидийорум, сизден бинлердже гидеджек“ (Аз един отивам, от вас ще отидат хиляди). Оник беше обесен далече, на пътя за Саръкмегдан. Когато го водели към бесилото, той хвърлял на тълпата парите си и другите неща, които имал“, записва в дневника си Анастас Разбойников, след като се връща в училището.

Двамата българи – Слави Мерджанов и Христо Хаджиилиев, са погребани в махала Киришхане, отнесени там с боклукчийска кола. С нарочно писмо управляващият Одринската епархия архимандрит Софроний е поканен от властта да се погрижи за прибирането на мъртвите тела. Обесените са заровени в гробището от Георги Долапчиев и Григор Попмихайлов, прислужници в пансиона на гимназията „Д-р Петър Берон“. Оник и Бедo са погребани от Арменската църковна община в Одрин.

Георги Тенев взима 800 лири откуп в Лозенград

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 17

Георги Тенев взима 800 лири откуп в Лозенград

Войводата напада и пали села, с едно магаре превзема Дервишка могила

Георги Тенев определя себе си като куриер и войвода по време на национално-освободителните борби в Одринско. Той е един от тримата водачи на чети от Мустафапаша (Свиленград)в началото на миналия век. Другите са Александър Кипров и Христо Арнаудов.

От Лозенград започва разгромът на Турция в Балканската война Българската армия печели първото голямо сражение в Източна Тракия

 Тенев изпълнява заповеди и действа под преки разпореждания на Върховния македоно-одрински комитет. Отначало доставя писма и прехвърля оръжие през границата. През 1900г. по нареждане на председателя на ВМОК Борис Сарафов и  Павел Генадиев – бивш учител в Лозенград и Мустафапаша, по-късно представител на комитета в Пловдив,  младият свиленградчанин организира чета, за да вземе принудително пари от богат арменец в град Родосто (днес Текирдаг). Планът не успява. На връщане четата отвлича край Лозенград гръцкия лекар Керемидчиоглу. Четниците получават откуп за него и с бърз марш се отправят към границата, след което поемат към Бургас. Действията на върховистката чета предизвикват т. нар. афера Керемидчиоглу. След разкритията турската полиция арестува много от ръководителите на революционната организация в Лозенградско и Бунархисарско. Над 40 души са осъдени и изпратени на заточение.

В края на юни 1903г. той взема участие в конгреса на Петрова нива заедно със съгражданите си Георги Василев – по това време учител в Одрин и член на Одринския революционен комитет, Димитър Катерински, председател на околийския революционен комитет, Анастас Разбойников – учител в Бунар Хисар, Яни Войнов – организационен деятел в Лозенградско и Бунархисарско и Христо Арнаудов,който е пунктов ръководител в Чепеларе. Илинденско-Преображенското въстание е звездният миг на Георги Тенев.Съгласно общия план на въстанието в района на Мустафапаша се предвиждат само четнически нападения с определена цел, а именно – да се принуди противника да държи местните гарнизони под непрекъснато напрежение, за да не може да отдели голяма част от тях срещу главните въстанически сили. Затова войводата получава заповед  да нападне и разори турски села в околията.

Младият Георги Тенев става куриер на Вътрешната македоно-одринска организация още преди тя да стане известна и влиятелна. Именно той отвежда Павел Генадиевза учител в Лозенград, а по-късно – в един дъждовен ден, и Лазар Маджаров. Куриерството му се простира из Одринския вилает до Лозенград и Малко Търново.

Той е роден в Мустафапаша през януари 1864г. Преди да хване пушката, кара файтон из града и санджака заедно с брат си Стефан. „Веднъж возих един каймакамин с жена му. Под седалището на файтона имаше 300 броя от вестник „Странджа“, който се издаваше във Варна. От друсането не видях как вестниците излезли. Каймакаминът взе един и се зачете – той беше татарин и знаеше да чете на руски. Във вестника, освен другото, пишеше и за валията в Одрин, че бил женкар. По тоя повод мющерията ми направи забележка да не нося повече вестници в Турция”, пише Тенев в своите спомени, издадени малко преди смъртта му.

От ляво на дясно: генерал Стефан Тошев, командващ III армия (Добруджа), Главнокомандващият генерал Никола Жеков, полковник Стоян Пушкаров, полковник Йеротей Сирманов, подполковник Йосиф Петров, генерал Георги Тодоров, командващ II армия

 След убийството на Иван Варсамов в Мустафапаша през ноември 1897г. турската власт разкрива архива на революционната организация и предприема масови арести. Варсамов е виден общественик, ползва се с огромен авторитет сред гражданството. За неговата смърт са задържани повече от 20 души, сред които и Георги Тенев.Той е осъден на доживотен затвор, но след 18 месеца, прекарани зад решетките, със застъпничеството на по-големия брат на Павел Генадиев – д-р Никола Генадиев, е освободен и пуснат да си върви.

„След този случай учителите Павел Генадиев и Стефан Дишлиев заминаха за България, а аз останах в Мустафапаша, като всеки ден се явявах на полицейска проверка. Така продължи близо година. По настояване на някои от по-първите хора властта ме установи на временно местожителство в Одрин, без право да го напускам. Един ден ми разрешиха да ида в Мустафапаша със стражар. С помощта на мухтарина (кмета) съставих заявление, подписано от няколко почтени граждани, които желаят да се завърна в родния си град. Властите разрешиха, но стоях 15 дни и избягах в България”, разказва Тенев.

Новата задача, която му поставя ВМОРО, е заедно с други дейци да пренася  нелегално оръжие за селища между Марица и Черно море. Куриерът получава пушки и ги откарва с кола до границата, след което със собствени коне ги прехвърля в Турция. Складове за оръжие по това време има в Аланкайряк, Дерекьово, Елховско (дн. Воден), Голям Дервент, Константиново, Урумбегли (Лесово), Саранли (Оряхово), Любимец, Сива река и Харманли.

Георги Тенев играе главна роля в похищението на гръцкия лекар Костаки Керемедчиоглу през 1900г. „Войвода на четата, която го отвлече, бях аз, а четници: Христо Хаджиилиев от село Докузюк, Лозенградско, Георги Фотев от Одрин, Иван Юскуплията, Татул и Ованес от Родосто и Ставри Бунархисарлията. Отидохме до Родосто с цел да заловим един богат арменец и да му вземем парите за организацията. Седяхме 3-4 дни в лозето и си тръгнахме ядосани. На връщане, в Лозенградско, в местността Св. Фотида, решихме да причакаме брата на Керемидчиоглу, но тамошните учители не можаха да го изведат вън от града. Лекарят беше дошъл да види кравите си и го заловихме. Държахме го в плен близо две седмици и щом жена му изпрати поискания откуп от 800 златни лири, го освободихме. Сумата внесохме във Върховния комитет. На всеки четник дадох по 10 лири, за да се снабди с дрехи. След това цялата чета се скри в Македония – Струмица, Дойран и Сер”, отбелязва войводата в своите мемоари.

„След конгреса на Петрова нива ми се повери чета с район от Арда до Марица. Четниците ми бяха около150 души, предимно от Свиленградско и Новозагорско.  Имах и един офицер – Вълчо Славов. С нас беше и съгражданинът ми Христо Арнаудов-Афуза. Задачата ни беше да нападнем турски села през Преображенското въстание. И наистина нападнахме село Сюлбюкюм (Малки Воден), но не можахме да го запалим. Турската войска ни обгради и държа така цяла нощ и цял ден. В сражението жертви не дадохме и се оттеглихме в Балкана. Тогава Христо Арнаудов се скара с мене и се отдели от четата.

През въстанието нападнахме едновременно турските села Кюстюкьово (Костур) и Коджаапли (Лисово). Беше по харман време – запалихме ги иизгоряха. В сражението турската армия ни обстрелва с артилерия. При Костур дадохме 12 убити, а при Лисово – 6. Българският граничен командир в Студена подп. Караиванов ни заповяда да превземем село Дервишка могила. С четата го нападнахме безуспешно два пъти и дадохме 5 убити. По време на сражението цялото българско население  в селото премина границата и отиде в България. Дервишка могила превзехме с едно магаре, което купихме от един контрабандист. Като знаехме, че то е свикнало да върви само по пътя, без водач, натоварихме го с 4 бомби по 5 кила едната, които турихме в дисаги. Турците го заловиха, мислейки че носи контрабанда, но бомбите се възпламениха и избиха цялата застава. Тогава от върха се спуснахме към селските къщи.”

Като виждат, че селото е овладяно от българите, местните жители се завръщат, вземат покъщнината си, храната и добитъка и отново минават границата. Те се установяват временно на полегат планински скат край браздата и така образуват село Крумово (дн. Планиново).Въстаниците държат Дервишка могила в ръцете си цели два дни. С пристигането на турска войска и артилерия те се оттеглят към Студена, но след една седмица се получава заповед за разформироването им. Това е последната акция на войводата Георги Тенев. След разпускането на четата той заминава за Ямбол, където по нареждане на вътрешната организация остава в града да зимува.

Хуриет – враговете сядат на една маса

Изготвено от: Иван Чончев