Идат още бежанци, сгъстявайте се!

Свиленград отрива сълзите на близо 5 000 изгнаници, прокудени от родните им огнища

По силата на Ньойския договор и проведената през април 1920г. съюзническа конференция в Сан Ремо (Италия) цяла Западна Тракия и обширни територии от Източна Тракия са предоставени на Гърция. Започва масово изселване на българите. Под страх да не се повторят събитията от 1913г., този път от гръцка страна, те тръгват да дирят спасение към стара България. В Свиленград големи групи бежанци пристигат от Суфлийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко. Пришълците остават в града, но не крият надеждите си един ден отново да се върнат в родните си селища.

Стоян Николов идва на 10 юли 1924г. с осем семейства от село Домуздере, Дедеагачко. Той разправя, че след погрома на гръцката армия в Мала Азия в селото им докарали бежанци. „На 24 март 1923-а бяхме обградени от войска и ни подкараха към Дедеагач. На другия ден ни качиха на кораб заедно със селяни от Бодурен, Еникьой и Доган Хисар и пристигнахме във Волос. Оттам бяхме пръснати из села от Фарсалска околия, като ни даваха по 4 оки брашно месечно. Върнаха ни в Домуздере след няколко месеца, но нищо не намерихме – в къщите ни се бяха настанили гръцки бежанци.“

С преселниците от Домуздере в Свиленград пристигат 12 семейства от Калайджидере, Гюмюрджинско, 6 семейства от Кутруджа, Суфлийско и 7 семейства от Кайбикьой. Много от бежанците прекарват на открито край железопътната линия, други се настаняват временно в града. За разлика отпреди властите по-успешно регулират заселването на пристигналите. В периода 1920-1925г. в околията са настанени 2 695 семейства от 45 села. Само в Свиленград, по данни на Тракийския научен институт, са приети бежанци от Башклисе, Каяджик, Испитли, Кадъкьой, Караагач, Чермен, Ениджия, Доган Хисар, Домуздере, Мерхамли, Чобанкьой, Булгаркьой, Карамасли, Лизгар, Крушево, Демир Хисар, Пишманкьой, Балъккьой, Лозенград, Комарли. В града са заселени повече от 1000 семейства, обособяват се бежански махали.

Първите бежанци от Беломорска Тракия идват още преди началото на гръцката окупация. През април 1920г. група изселници от Гюмюрджинско завземат дървени бараки в квартал Ново село. Животните им причиняват щети на житните посеви и стопаните се оплакват в кметството. Малко по-късно големи тълпи мъже, жени и деца пристигат от района на Суфли – на тях се предоставят безстопанствени имоти покрай р. Марица. Комисията по настаняване на бежанците взима решение да засели от селата Чермен и Караагач 200 семейства на земеделци и още 200 на занаятчии. Повечето парцели обаче са раздадени на граждани като компенсация на отчуждените им по-рано при регулацията на града места. При това положение общинската управа е принудена „да извежда“ местните жители извън града, за да се освободи място за новопристигналите.

Свиленград се превръща за бежанците в обетована земя поради обстоятелството, че е най-близкият град до границата, откъдето при благоприятен изход те лесно биха могли да се завърнат в родните си селища. В същото време градът не разполага с достатъчно сгради за прием, тъй като през Междусъюзническата война е съсипан и дълги години не може да се възстанови. Общинският съвет отчита, че няма помещения за придошлите отвън чиновници, за завръщащите се свиленградчани, избягали през 1913г. към вътрешността на страната, и дори за самите местни жители. С прииждането на голяма вълна от бежанци този проблем се изостря още повече и управата е принудена да обяви жилищна криза. Кметът Тодор Хаджидимитров излиза с обръщение към гражданството, в което заявява, че „се налага сгъстяване по жилища, за да може останалите свободни стаи и квартири да се разпределят между нуждаещите се“. Назначена е специална жилищна комисия. „Поради съществующата голяма нужда от свободни зони“ кметството издава нареждане да се очуждят в полза на общината зеленчукови и черничеви градини.

Посрещането на бежанците е съпроводено и с някои любопитни случки. Граждани донасят, че младият бик на с. Чермен, чиито стопани като бежанци са заживели в Свиленград, е оставен да ходи произволно по улиците. За да не се изгуби и похаби говеждият разплодник, е разпоредено той да бъде приет за общински, а кметът се задължава да го прибере „на ясла и хранение“.

Конфликтите за имоти, които възникват с настаняването на първите заселници, се задълбочават и прерастват в сериозни противоречия. По закона за благоустройството от 1914г. на местните хора са предоставени безстопанствени места, но по-късно те са им са отнети, за да бъдат оземлени новите пришълци. От правителството заявяват, че общината не може да компенсира гражданите с имоти, върху които няма никакви права. Градската управа, която до този момент изпълнява всички заповеди и разпоредби, обвинява комисията в безразборно настаняване на бежанците.

„Това може да доведе до непредвидими последици, защото малкият град не е в състояние да поеме толкова много хора отвън, без да се накърнят интересите на местните граждани. Преди войната земите на турското население се обработваха под наем от бубарите, а по-слабите ниви се оставяха за паша. Сега условията са променени – бежанците разорават всички турски земи, дори най-бедните, и по тоя начин цялата мера се е превърнала в една разработена на ниви,

лозя и черничеви бахчи площ, но без пасища. При липса на пасища добитъкът мре от глад зиме – м.г. измряха повече от половината животни, а останалите бяха заклани, понеже плявата достигна 150 лв./кг, а сеното – 2 лв.,“ заявява кметът Владимир Разбойников.

По думите му бежанците са се настанили в самия център на града и след като си построили къщички и завъдили животни, които всяка сутрин и вечер замърсяват улиците и площадите, Свиленград се е обърнал на село. „Макар да има специален закон за бежанците, здравият разум не позволява да се мисли, че гражданите ще останат в положението на самите бежанци – без дом и без земя за обработване, каквито случаи има мнозина вече“, посочва градоначалникът. След неговото изложение управата гласува да се намали числото на бежанците, като част от тях се пръснат из околните села. Решено е още всички бежанци земеделци да се вдигнат от центъра и да се преместят в покрайнините на града, а на техните места да се настанят бежанци еснафи. Мерките се обявяват като „единствено възможните за запазване на добри отношения между старите и новите жители на града“.

Ситуацията се усложнява допълнително през пролетта на 1923г., когато турски бежанци от Свиленград, побегнали по време на войните, се завръщат отново, но намират, че имотите им са завзети от държавата. Собствениците молят да им се определят свободни общински места, за да си направят временни жилища до окончателното решение на въпроса. Те се опасяват, че щом настъпи сезонът на бубите, може да бъдат заставени да освободят наетите от тях квартири и да останат без подслон. Общинарите приемат искането за основателно, но не могат да помогнат на просителите, понеже не разполагат със свободни помещения. Заявлението на турските бежанци е отнесено до Министерството на земеделието с мнение да се върнат имотите на законните им притежатели. Постановено е безстопанствените черничеви градини в града да се парцелират и дадат на бежанците.

През септември 1924г. е обявена за втори път жилищна криза. Като посочва, че „градът е осеян с бордеи“, общинското управление отправя прошение до Министерството на вътрешните работи и народното здраве да се отпуснат под поръчителство на държавата 2 млн. лв. за построяване на жилища на бездомни. След дълги разисквания бежанците и бедните граждани се разделят на 3 категории. В първата влизат онези, което си вадят хляба единствено от земеделие, във втората – земеделци с основен поминък бубарство и тютюнопроизводство, а третата е за хора извън земеделието, но занимаващи се редовно с бубарство за осигуряване на своя поминък. Околийската комисия определя размера на трудовата поземлена собственост: за земеделци от първа категория – 30 дка, които се смятат за достатъчни за организиране на жизнеспособно стопанство, тези от втора категория – до 5 дка, за останалите – по 2 дка. Общината настоява да се ускори оземляването, като от средите на бежанците се излъчи помощен персонал, който да опише земите и съвместно с околийското управление ги раздаде „един път завинаги“.

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 33

Свиленград бомбардира Одрин

От Малките ливади през октомври 1912г. започва парад на българската авиационна мощ

Военното летище край Свиленград

Щабът на Втора армия пристига в Свиленград в първите дни на Балканската война. Под ръководството на ген. Никола Иванов тук започва работа специална комисия, натоварена да проучи възможностите за атака на Одринската крепост. Това силно фортификационно съоръжение, което преминава по естествен пръстен от хълмове и реки, разполагащо с над 70 000 отбранители и добре подсигурено, за да издържи на дълбока обсада, е от ключово значение за хода на войната. Като сковава действията на българите, Одрин се превръща в символ на турската военна пропаганда.
Задачата, поставена от главната квартира за изпълнение от Втора армия, е формулирана по следния начин: „Да настъпи срещу Одринската крепост с цел да формира корпус около този укрепен пункт, като неутрализира влиянието на гарнизона му и обезпечи операциите на нашите главни сили на линията Одрин-Лозенград“. След като се отблъснат неприятелските подразделения, заели предни позиции, обсадният обръч трябва да се разположи „вън от изстрелите на крепостта“.
4 дни след началото на военните действия в Свиленград е преместено и аеропланното отделение. На 11 октомври 1912г. недалеч от моста на Мустафа паша, в местността Малките ливади, е устроено военно летище с писта, палатки и хангари за него. От ранни зори на аеродрума се сглобяват самолети. Следобед командирът на отделението поручик Радул Милков пристига в базата, за да поеме частта си. Той е завършил 26-и випуск на Военното училище на Негово Величество през септември 1906г., а през 1912-а след конкурс заминава за Берлин, където полага изпит за летец с отличен успех и получава бревета на германския императорски аероклуб.

Военното летище край Свиленград 1912 г

С настъплението на българските войски авиацията е преустроена в три отделения. Първото е в Свиленград, за да подпомага Втора армия в атаките към Одрин. В състава му са пилотите Радул Милков, Христо Топракчиев, Никифор Богданов, Стефан Калинов, Цвятко Старипавлов, Сотир Черкезов, наблюдателят Продан Таракчиев и 7 механици. Сред тях е и 16-годишният Асен Йорданов. Младият механик, който по-късно е обявен за баща на българското самолетостроене, работи в Свиленград върху конструирането на първия си самолет „Експрес“. Второ аеропланно отделение с командир Димитър Сакеларов се формира в началото на ноември 1912г. със задача да действа на чаталджанския фронт, като се прехвърля последователно на летищата Чорлу, Кабакча и Черкезкьой. По това време край Малгара се създава и Трето аеропланно отделение, ръководено от поручик Пеньо Попкръстев. Аеропланите от тази част атакуват вражески позиции на Булаир.
В началото на войната българската бойна авиация разполага с 21 самолета. Те се увеличават с още 8 в хода на военните операции. Към тях се прибавят и два трофейни турски самолета „Харлан“, пленени при Лозенград, както и 4 аероплана на чужди летци доброволци. Така общият брой на самолетите става 35. Турция вдига във въздуха около 20 летателни апарата. Самолетите на българската авиация са от различни марки: „Блерио“, „Нюпорт“, „Фарман“,
„Воазен“, „Сомер“, „Албатрос“, „Бристол“. Те са моноплани (едноплощници) и биплани (двуплощници) и развиват скорост до 110 км/час. Максималната височина на полета е 1500 метра. Аеропланите са без кабини, летците нямат парашути.

Летците поручик Радул Милков и поручик Продан Таракчиев , извършили първия боен полет над Одрин на 16.X.1912 г

„Ние чувахме единични топовни гърмежи, пише в дневника си командирът на Първо аеропланно отделение поручик Радул Милков. Боят се водеше на 20 км от нас. На 15 октомври се събудих рано сутринта, отворих прозореца и погледнах към гара Свиленград. Силна радост ме обзе, като видях там моя „Албатрос F2″, който купихме от Берлин. Към 16 часа той вече беше сглобен. Атмосферата беше тиха и спокойна. Механикът изпробва мотора. Събраха се много любопитни хора, особено от женския състав на близките полеви болници, а това ме караше едва да сдържам обзелата ме радост. Следобед летях по куртка, без шапка и очила. Бях извън себе си от радост. Летях, а очите ми се наливаха със сълзи“.
Поручик Милков лети с редник Стоян Терзийски, когото командирът запомнил от предишния ден с техническата сръчност и вещина при сглобяването на аероплана. След завръщането си те разглеждат няколко още мокри снимки, направени от Терзийски. Двамата едва дочакват да се пукне зората и хвръкват отново в ясното утро на 16 октомври. Този път топографските снимки са превъзходни. Около 9 часа на летището пристига генерал-майор Симеон Янков. Той поздравява поручик Милков и му възлага задача да разузнае позициите на противника в Одрин. Командирът определя за наблюдател поручик Продан Таракчиев, който без колебание се качва на борда на биплана. Авиаторите разкриват турските разерви при с. Кадъкьой и хвърлят над Одрин няколко бомби, които предизвикват невъобразима паника. След 1 час и 20 минути самолетът се завръща в авиобазата под нестихващи акламации на събралата се на летището войска. Така за първи път в историята на световната авиация българите използват самолета в реални бойни условия.
Ето как описва първия бомбен удар над Одрин английският вестник „Дейли скеч“: „Денят е слънчев. На ливадите край Свиленград цари оживление. Върху зелената трева са кацнали 3 самолета с копринени платна. Събрали са се много офицери. Оживените разговори секват. Всички отправят очи към самолета с двойни крила „Албатрос“. Пилотът Радул Милков се настанява в бамбуковата си гондола. Наблюдателят бомбохвъргач Продан Таракчиев с помощта на няколко войници прикачват от двете страни на самолета по един зарзаватчийски кош до половината напълнени със слама. Във всеки кош войниците поставят по две бомби. Бомбите представляват цилиндрични ламаринени кутии, заредени с динамит, на дъното им е монтиран много чувствителен възпламенител. Но ето, Радул Милков посяга към лоста. Моторът започва да бучи, вдига се вятър. Самолетът се понася към ливадата, отделя се от земята и като потреперва, взема курс към Одрин“
От 500 метра височина минаретата на джамията “Селимие” се виждат като на длан, но „Албатрос“ поема към неприятелските укрепления при с. Кадъкьой (дн. Дикеа). Там две турски батареи се окопават на височина край селото. Като съзират металната птица, турските топчии изоставят оръдията, пръскат се встрани и се крият. Бипланът описва широк кръг, минава над новата част на града и пикира над гара Караагач. Миг преди да се издигне нагоре, Продан Таракчиев вади от коша първата бомба и я хвърля. Мощната експлозия стъписва турските войници. Едни се хвърлят по очи на земята, други хукват да бягат с всички сили.

Български летци край Свиленград

На следващия ден нови самолети излитат от Свиленград със задача да разузнаят вражески позиции северно от с. Кадъкьой и западно от с. Мараш. Аеропланите пръскат прокламации и позиви, правят топографски снимки на фортовете. Над Одрин те пускат запалителни бомби, които предизвикват пожари в обсадения град. За проявен героизъм и себеотрицание поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев са наградени с орден „За храброст“.
„Когато човек види тези примитивни летящи призраци на смъртта, това преплитане на прътове и платна, бензиновия резервоар точно над главите на авиаторите и формата на техните седалища, прилични на шейна, на които човек би стоял мъчно в равновесие, даже без да лети – само тогава може да си представи каква решителност и смелост имат първите ни летци, които се решават да летят над неприятеля със скорост до 70 км/час и височина от няколкостотин метра“, заявява поручик Милков. Думите на легендарния ас се цитират от водещи европейски вестници, които съобщават, че български авиатори използват самолета за оръжие по време на война. Българите се превръщат в прусаци на Балканите.
Кой е първият бомбардировач?
Твърдението, че на 16 октомври 1912г. Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първия боен полет в света, се основава най-вече на техни спомени, писани по-късно. В дневника на Аеропланното отделение събитието е отразено съвсем кратко: „Летене на един апарат „Албатрос“ до Одрин и обратно, пилотиран от поручик Милков с пасажер поручик Таракчиев. При кацането на апарата се счупи шасито“. Този доклад и други факти дават основание на някои изследователи да определят полета като чисто разузнавателен. Като се базират на исторически документи, те смятат, че първата въздушна бомбардировка е направена почти година по-рано – на 1 ноември 1911г. от италианския авиатор Джулио Гавоти.
Изготвено от: Иван Чончев