Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 32

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Един от пионерите на българската военна авиация загива на летище Свиленград 27-годишен

В училище научих много неща за Христо Топракчиев – за неговото родно място, за учението му, за участието му в Балканската война и нелепата му гибел. Знаех, че в свободното си време е обичал да рисува и бях намерил в една книга негови илюстрации и графики от времето, когато е бил в Париж да се обучава за военен пилот. Открих също пощенска картичка с образа му, издадена във Франция. На нея се виждат селяни да орат с два чифта волове, но са спрели работа и гледат нагоре към прелитащ аероплан. Мислех си: така вероятно са гледали и орачите от Гебран през есента на 1912г., когато самолетите от аеродрума на Малките ливади са прелитали над главите им. Учителят по история ми позволи да покажа картичката в час. „Победителите не са подвластни на забравата, нито на нехайството на поколенията. Те оставят такава диря след себе си, която ги обезсмъртява завинаги“, каза тогава той.

Под неговото ръководство всяка година в деня на смъртта на авиатора отивахме на гроба му, където днес е дворът на детска градина „Слънце“. Там, в някогашното градско гробище, го заравят след онзи фатален полет на 19 октомври 1912г. На гроба признателните свиленградски граждани поставят кръст във формата на самолет и в средата, по цялото протежение на крилете, надпис: „Тук почива прахът на поручик Христо Топракчиев (летец)“. При по-внимателен поглед се виждаше, че кръстовете са три – върху основния с надписа имаше кръст за храброст, а третият – по-малък и почти незабележим, беше между тях. Това беше повод „да изпитваме“наши по-малки другарчета, които идваха за първи път. „Колко кръста има?“, питахме ги. А те почваха да броят: един, два… „Три са, открийте третия кръст“, настоявахме ние. Eдва след признанието „Предаваме се“ се обявяваше правилният отговор: „Третият кръст е в предната част на самолета. Вижте, човката му е кръстата“.

Български летци край Свиленград

Той беше авиатор и военен разузнавач. Един красив и храбър офицер, смел до безразсъдство, до лудост. Така го характеризира френският кореспондент Ришар, който отразява събитията през Балканската война. Христо Топракчиев се ражда на 12 декември 1885г. в Бургас в семейството на Андрей Топракчиев, заточеник в Диарбекир по време на освободителната Руско-турска война. Скоро семейството се преселва да живее в старата къща на бащата в Сливен. Баща му е бил видна личност – избран е от сливенци за народен представител в Източнорумелийското народно събрание.

През1900г. Христо завършва прогимназия и родителите му го записват във Военното училище. Там той се сближава с Димитър Сакеларов и Симеон Петров, бъдещи асове на българската военна авиация. Младият юнкер обаче попада неусетно под влиянието на марксистки идеи. Затова той е изключен от училището и през февруари 1907г. е изпратен да служи като редник в 7-и преславски полк в Шумен. Баща му е недоволен от случилото се и се опитва да възстанови учението му. Чрез своя зет той успява да склони генерал от висшето ръководство на армията да го приемат отново във Военното училище, като го зачисляват в следващия 29-и випуск. Христо Топракчиев си взема поука от своите младежки увлечения. На 2 август 1908г. той е повишен в звание подпоручик и е назначен на служба във Видин в 3-та пионерна дружина. През 1910г. е преместен в София в 1-ва пионерна дружина.

Две години по-късно, през април 1912г., поручик Топракчиев се явява на конкурс и след показани отлични резултати заминава за Франция да се учи за летец. С него тръгват Никифор Богданов и Симеон Петров. Младите български курсанти са настанени в училището за обучение в пилотаж на Луи Блерио, което се намира в Етамп, недалеч от Париж. Обучението е с продължителност три месеца. Христо Топракчиев и Симеон Петров разработват специална методика за кацане на самолет със спрял двигател и тя влиза в учебната програма на школата “Блерио Аеронавтик”. По този начин българските авиатори поставят началото на безмоторното летене в света. В края на юли 1912г. те полагат изпит пред френска комисия и получават бревет за летателна правоспособност.

Завърнали се в България, Христо Топракчиев, Симеон Петров, Никифор Богданов и механикът Иван Платников образуват първия личен състав на въздухоплавателното отделение към Железопътната дружина. На отделението е зачислен един самолет “Блерио” с мотор от 70 конски сили. Първото кръщение на летците е участието им на военни маневри в Шумен под командването на ген. Радко Димитриев.

С обявяването на Балканската война е сформирано Първо аеропланнно отделение. То се установява в Търново Сеймен (днес Симеоновград), но много скоро се премества в Мустафапаша (Свиленград), където е подсилено с руски доброволчески отряд. На 16 октомври 1912г. командирът на отделението поручик Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев летят над Одрин и за първи път в световната история обстрелват врага с бомби от въздуха. На следващия ден на разузнаване излитат Христо Топракчиев и Никифор Богданов. Топракчиев лети в района на с. Юруш (дн. Дилофос), а Богданов – над одринската гара Караагач, след което се завръщат в авиобазата си.

Данни за летателната дейност на Христо Топракчиев и неговите другари се съхраняват в Централния военен архив във Велико Търново. В дневника на военните действия на Първо аеропланно отделение пише, че на 18 октомври поручик Топракчиев отново извършва полет до Одрин. Този път той лети на височина 500 метра, за да избегне изстрели от противниковите оръдия. Турците са имали в крепостта 3 топа за стрелба по самолети и балони, но появата на бомбардировачи е предизвикала сред тях истински страх. В своите спомени войникът на турска служба Апостол Димитров казва, че когато за първи път в небето над Одрин видели самолет, офицерите и войниците от полка се скрили под моста на Марица. Друг бивш редник от турската армия – Вангел Симов, признава на разпит пред ръководството на щаба, че той и аркадашите му се уплашили много от бученето на мотора.

19 октомври 1912г. е последният в живота на Христо Топракчиев. Сутринта младият офицер получава писмо от своята годеница. Облегнат на крилото на самолета, той чете писмото и се усмихва. На този ден няма записани бойни излитания според дневника на отделението. Там е отбелязано следното: „Изпитване на аеропланите над аеродрума. Смъртно падане на поручик Топракчиев“. Той загива при облитане на самолет „Блерио“, след като предишния ден следобед лично е поправил част от стабилизатора. Машината му се разбива близо до летището.

Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Радул Милков описва случилото се така: „Полетът му продължи 50 минути. Когато се връщаше, пролича, че става нещо нередно. Самолетът не намали височината. Иначе още от 1 километър разстояние той трябваше да слезе на 10-15 метра над летището, за да бъде готов за приземяване. На 200 метра пред нас на височина 100 метра самолетът клюмна надолу като простреляна птица и се заби стремглаво в земята. В същия момент избухна ужасна експлозия“.

Летците и механиците от отделението се втурват към горящия аероплан. Сред пламъците и огромните огнени вълма те търсят пилота с надеждата да го открият жив. Спасителите чуват изстрели от револвера му, който, нажежен от адския огън, започва да гърми. Най-после един от механиците успява да се добере до гондолата на самолета. Той бързо се съблича и хвърля шинела си върху авиатора, който гори като факла, а след това го прегръща и с помощта на войници, притичали се от близките хангари, полагат обгореното тяло върху тревата. Но вече е късно. Поручик Христо Топракчиев е мъртъв. Поставят безжизненото му тяло в сандъка, с който е бил транспортиран до Свиленград неговият самолет. На следващия ден след траурен митинг, на който се стича почти целият град, го погребват в местните гробища.

Свиленград бомбардира Одрин

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 31

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

20 заклани зверски в салханата. Градът на коприната е превърнат в пепелище една година след освобождението му

Енвер паша

Като се възползват от конфликтите на България с бившите й съюзници Гърция и Сърбия, прераснали в Междусъюзническа война, на 30 юни 1913г. турските войски преминават линията Мидия-Енос, определена по Лондонския мирен договор за източна граница на отстъпените от Османската империя владения, и започват настъпление в Източна Тракия. Армията на султана не среща сериозна съпротива от малобройните български гранични подразделения и на 10 юли, почти без бой, завзема Одрин. В някои селища войските извършват кланета над българското население. Много хора са избити или отвлечени в плен. За да се спасят от ужасите на турската реокупация, хиляди българи напускат своя дом и търсят убежище в България. Те бягат на големи тълпи от Чорлу, Люлебургаз, Бабаески, Кешан, Родосто, Бунархисар.

Сведения за драматичните събития дава проф. Любомир Милетич. В своя труд „Разорението на тракийските българи“ той пише следното: „Отрядът на Енвер бей продължава нашествието си от Одрин през Мустафапаша (Свиленград) в посока към старата българска граница, а други негови части се упътват на запад към Ортакьойско (Ивайловградско). По пътя войската се отдава на гонения, убийства и грабежи над българите, неуспели да избягат“.

Населението на одринското с. Татарлъ е пресрещнато от турска кавалерия на няколко километра от селото и част от мъжете са съсечени. Близо 20 души са изклани като овце пред хората, отбелязва Милетич. „Много жени и момичета са изнасилени, а след това убити. И от село Османли всичките жени са обезчестени. Някои от селяните в Ениджия, разправи селския поп, искаха да избягат, но не можаха, защото всеки, който се опитваше да бяга, на място го застрелваха. Овчарят Атанас Арабов хукна, но турците викнаха: „Дур, дур!“(Стой, стой! ) и го убиха. Също тъй и едно момче на 8 години – Станое Апостолов, убиха. По същата причина застреляха и 6-годишния Стоян Николов, а Илия Проданов войниците разсякоха с касатурите си. Застреляха още Гергин Георги, Благой Ценов и Атанас Тананов. Като видяхме всичко туй, разбрахме, че сме изгубени“.

Грозната вест, че турците колят и палят наред по пътя към Свиленград, се разнася като мълния. Управата се опитва да успокои местните жители, че няма основания за паника. Тя призовава мъжете да заминат за Одрин и да помогнат на българската пехота и кавалерия при защитата на града. Явяват се Митю Писюзов, Христо Катранджиев, Жеко Арабов, Янко Желязков, Стефан и Христо Ганюеневи, Георги Николакев, Гялон Льондев и други още около 50 доброволци. Те се въоръжават набързо и тръгват, но много скоро се връщат назад, защото българските власти вече са се оттеглили от Одрин.

Цяла седмица преди това кервани от хора с волски коли, овце и говеда от Малгарско, Узункьопрюйско, Хайреболско, напуснали своя роден край и тръгнали да търсят спасение в старите предели на България, минават през града, разправяйки за сеч, кръв и насилие. Чаршията е задръстена от бежанци. На 7 юли, след като става ясно, че Одрин е изоставен на турците, целият град тръгва да бяга. Местните жители бързо пресичат границата, за да се

избавят от турския ятаган. Остават само стари хора и няколко мъже, които не успяват навреме да заминат или разчитат на защита от местни турци.

Турската войска пристига по шосето от Одрин на 12 юли, пише проф. Милетич. Той не успява да дойде в Свиленград след кървавата трагедия и отлага посещението си за по-късно. Междувременно в печата се появяват описания на страшните събития от кмета Спас Разбойников и народния представител Александър Кипров. Милетич предава техните данни за погрома: „Щом идват турците, на следния ден те залавят всички мъже, които се намират в града – около 25 души. Държат ги 11 дена при най-жестоки изтезания. Неколцина от тях успяват да се отърват с пари, а останалите са предадени на прочутия със своята кръвожадност турчин Карагьоз Али. Той закарал пленените мирни граждани в салханата (кланицата) край Марица и там ги изклал. Баба Господиновица, която е била там и останала жива, разправяла, че Карагьоз Али си направил удоволствието бавно, един по един, да коли нещастните хора.“

Жертвите са принудени да гледат кървавата баня и да чакат покорно смъртта си на дръвника. Обезглавен, трупът на 25-годишен мъж върви изправен няколко метра по течението на реката. Някои не издържат на гледката и се опитват да избягат, но са върнати обратно.“Един младеж, по име Александър Шопов, се помолил по-скоро да го погубят, за да не гледа тия ужаси, а главорезът, пушейки бавно от цигарата си, му думал: „Бъди спокоен, чоджум, и на тебе редът ще дойде“. Тодор Кирези Петров, останал в града и се спасил, като бил укрит от познати нему турци, съобщава имената на изкланите при скотобойната и къщите: 70-годишния учител Димитър Въгларов, Иван Бургуджиев, Анастас Метларов, Вангел Костадинов, Янаки Тодоров и брат му Иван, учителят Янаки Илиев, Михаил Жеков, Недялко Текелиев, братя Аргир и Христаки Попови, Александър Шопов, Димитър Хаджипетров, дядо Вълко Воденичаря, Сребрьо Воденичаря и дядо Бойчо.

Избити са по най-жесток начин и стари жени, след като са ги мъчили дълго за пари. Майката на Александър Кипров – 84-годишната Мария Попниколова, е била убита на 13 юли в дома й. След това турски войници я хвърлят в кладенец. Трупът й е открит след два месеца – на 16 септември. Дрехите й се намерили в двора, напоени с кръв, а една част от косата й е отрязана заедно с кожа от главата. В двора на убития учител Янаки Илиев са намерени 4 глави на стари жени“, пише проф. Любомир Милетич. Повечето убийства се извършват по заповед на турските офицери. Няма данни местните турци да са участвали в кръвопролитията. В кварталите Гебран и Баяндър възрастни жени са заставени да играят хоро съблечени. Понеже в града не останали млади жени, нито девойки, турските войници искат от бабите да им намерят и се гаврят с тях.

На 28 юли 1913г. е подписан договор между България, от една страна, и Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора, от друга. Въпреки позицията на българското правителство, че с Турция не трябва да се преговаря, дипломатите все пак сядат зад зеленото сукно и на 16 септември същата година в Цариград е подписан българо-турски мирен договор. По силата му Свиленград и околията, Малко Търново и няколко села в Странджа, остават в пределите на България.

Това е знак за Енвер бей да разруши града. Разправят, че с пристигането си той попитал как е новото име на Мустафапаша. Отговорили му: „Свилен“. Военачалникът, който по-късно става министър на войната в Турция, се подсмихнал и казал: „Силин“, което на турски значи „да се изтрие“, „да се изличи от лицето на земята“. По негова заповед войниците му започват да рушат къщите, обществените сгради, казармите, военните фурни, конака, болницата. Те къртят

врати, прозорци, греди и изнасят дървен и строителен материал по шосето за Одрин и към село Виран теке (по-късно преименувано на Капитан Андреево). Там се основава ново селище, наречено Йени Мустафапаша (Нова Мустафапаша).

Местните турци, завърнали се преди няколко месеца след падането на Одрин, позакърпили и позатегнали своите къщи, насила са заставени от аскера да ги разрушат и да си тръгнат от града. В същото време са изсечени дърветата по улиците, дворовете и черничевите градини. Преди да се оттегли, Енвер бей нарежда градът да се запали къща по къща. Подпомогнати от цигани, турските войници палят поред жилища, дюкяни, бубарници, складове, обори, плевни. Пламва огромен пожар, който поглъща махалите от край до край. В огъня изгарят всички къщи, конакът, правителствените учреждения, училищата, църквите и джамията до стария мост. Свиленград е сринат до основи.

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Изготвено от: Иван Чончев

Всеки си е сам майстор в Свиленград до 1926г. След това – глоба дори за лисната вода на улицата

„Съобщава ви се, че съгласно предписание на Министерството на обществените сгради не може да се строи без утвърдени планове. Спрете незабавно строежите и съставете нужните актове по Закона за благоустройството“. С това писмо, изпратено през пролетта на 1920г., старозагорският окръжен управител нарежда на кмета Тодор Хаджидимитров да се противопостави енергично на случаите на незаконно строителство в Свиленград.
Писмото е в отговор на молба от местната управа да се промени регулационният план от 1913г., според който нови постройки на важните улици, кръстовищата и площадите могат да се правят само по архитектурен план, а дюкяните и жилищните сгради на чаршията трябва да бъдат с лице от 8 метра. Като посочва, че изискването за Главната „лишава повече от 100 души от местата им, каквито те, макар и с по-малко лице, са имали по-рано и от което са се препитавали“, общинският съвет отправя искане до министъра на обществените сгради и пътищата да отпадне формалният текст от протокола. С друга молба управата иска да бъдат доставени „10 хил. кг пирони и 50 каси джамове за строежа на много здания в града“. От министерството отговарят, че докато не се вземат нужните мерки, няма да се изпрати дори един гвоздей. През септември същата година градоначалникът е принуден да върне 63 заявления за строителство с мотива, че не отговарят на закона.

Регулационният план от 1913г. дава възможност на Свиленград да се превърне от изостанало ориенталско селище в модерен капиталистически град с магазини, банки, жилищни и промишлени сгради. Изграждат се редица обществени учреждения – училища, ново кметство, съд, околийско управление, читалище, кино. Трябва обаче да минат войните, за да започне съзиданието на новия град. През лятото на 1919г. управата отчита, че след продължителен застой „търговията почва да се повдига и проявява признаци на скорошно засилване“. „Населението взе да се съвзема икономически, след като се свърза със свободна България и железницата без митнишки спънки захвана да доставя разни стоки“, посочва в доклад общинската благоустройствена комисия. В съответствие със стопанския растеж е вдигната таксата в хотелите „Търговски“ и „Комерсиал“.
Няколко години по-късно след продължителни дебати е приет първият благоустройствен правилник на града. В него се посочва, че занапред всяко строителство ще се извършва с разрешение и под надзора на техническото отделение при общината, което се състои от градски инженер, кондуктор-землемер, строител, чертожник, копист, писар и фигуранти. Право на отделението е да осъществява сградополицейски надзор, да преследва с помощта на общинските агенти и пожарната команда нарушенията по закона за благоустройството, да проверява дали представените за утвърждаване проекти и заявления отговарят на закона и наредбите. Освен това службата отговаря за контрола върху строителната дейност в града, следи за качеството на строителните материали, рационалното групиране на отделните сгради, украсата на улиците и площадите.
Съгласно изискванията недвижимите имоти са разделени на 5 категории в зависимост от местоположението им и наличната инфраструктура. Определят се единични цени за всяка категория, такси за регулационните подобрения и реда за отчуждаване, и се съставя таблица за оценка на различните типове сгради. Градските улици се разпределят на чаршийски, първостепенни и второстепенни. От съответната степен се определя и вида на строителството. Задължително условие на чаршията например е сградите да са масивни, не по-малки от два етажа, долепени една до друга и с пълна фасадна дължина според лицето на парцела. За всяка нова сграда се изисква надлежно утвърден архитектурен план. Бедните и бежанците могат да строят по типови планове, изготвени от техническото отделение.

Правилникът не допуска но никакъв начин в сърцето на града да има складове за дърва, въглища, слама и сено, както е било в турско време. Не се позволява също строителството на лимонадени фабрики, дараци и работилници. Те трябва да бъдат разположени „в индустриална зона в края на града“. За да може старите фабрични сгради да се заменят с нови, се забранява каквито и да било поправки в тях. А щом приключи поставянето на бордюрите, всеки гражданин е длъжен да построи тротоар пред жилището си. В случай на неизпълнение общината ще извърши работата за сметка на стопаните, се посочва в наредбата.
По-нататък се определят общи строителни правила. Те са следните: 1) дадените от техническата служба линия и ниво се спазват задължително, 2) с изключение на чаршията никъде не се допуска да се застрои повече от 3/4 от повърхността на парцела, 3) разстоянието между отделните многоетажни сгради не може да бъде по-малко от 5 метра в един и същ двор, а за едноетажни сгради – не по-малко от 3 метра, 4) ако няма обща стена между съседите, нова постройка не може да бъде построена на по-малко от 1.5 метра разстояние от граничната линия. Не се допускат входове с капаци по тротоарите, а отворите за осветление на зимниците трябва да се покрият с тротоарни платна. По тесните улици балконите могат да бъдат плитки с издаденост 40 сантиметра. В по-широките улици се разрешават балкони, но при условие да не стърчат повече от 1 метър към улицата, а предпазният парапет да е висок не по-малко от 80 сантиметра над пода, гласят условията за строителство. Рекламите напречно на улицата се забраняват.
Наредбата за ново устройство предписва допиращите се съседни здания покрай улицата да имат по възможност еднаква височина. Видните по чаршията и главните улици здания трябва да бъдат „архитектурно добре изработени, естетично стъкмени, измазани и боядисани в приятни тонове“. Изборът на стил е индивидуално право, но трябва да отговаря на изискванията за красота, изящност и традиционнната градска атмосфера, записват градските управници. Техническата власт си запазва право да изисква промяна на фасадите на търговски сгради и стопаните са длъжни да изпълнят това в поставения срок.
В новия устройствен правилник е помислено дори за дъждовната вода. Тя не може вече да се излива в двора на съседите. Поради това условие не се допускат покриви с наклон към граничната линия, а сградите трябва да имат улуци и водосточни тръби, спуснати до повърхността на тротоара. В духа на модерните европейски страни се изисква пред всяко здание да се направи градинка, която да се поддържа грижливо, всички имоти да бъдат оградени, а уличните огради да имат „естетическа направа в стила на зданието“. По никакъв повод не се разрешава изливане на употребявана вода върху улицата.
Специално внимание в правилника се отделя на площадите, пазарите и градините. Занапред те ще се поддържат от общината, която ще използва за целта трудова повинност на гражданите, се посочва в документа. Предвижда се чаршията и главните улици да бъдат шосирани, а останалите улици да се застелят с калдъръм. За нарушения на предписанията се определят санкции по Закона на благоустройството. На 5 август 1926г. кметът Стойчо Петров в присъствието на градския инженер Александър Пинчуков, общинския лекар П. Попов, заместник-околийския началник и околийския лекар д-р Страшимир Дочков подписва благоустройствения правилник на Свиленград.

Брат срещу брата в боя

Енвер бей изтрива Свиленград след игра на думи

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 30

Брат срещу брата в боя

Българите в турската армия нямат избор – трябва да се бият с „душманите“

Балканската война заварва стотици българи на служба в турската армия. Те са предимно от земите в Тракия и Македония, останали под османска власт след Берлинския договор. „Вуйчо ми Илия Манов беше войник в Одрин. Там служеше и мъжът на нашата съседка Анастасия Недялкова и други още. След падането на Одрин през 1913г. много войници се завърнаха у дома в Свиленград. Дойде си и моят вуйчо. Но мъжът на комшийката не се върна никога и тя остана вдовица“, пише в спомените си Жеко Кашеров.

Обсадна артилерия пристига при Одрин, 3 ноември, 1912 г.

Мъжете с християнско вероизповедание не винаги са били задължени да бъдат войници в армията на султана. На 30 ноември 1875г. Високата порта издава ферман, с който се правят промени в правораздаването, обявява се нова данъчна система, прокламира се равенство на всички поданици. С фермана се дават облекчения при събирането на данъка бедел – откуп от военна служба, въведен 20 години по-рано като военновременна тегоба в натура. Данъка плащали мъжете немохамедани от 16 до 60-годишна възраст. След младотурската революция през 1908г. военният данък бедел е отменен. Християните от всички градове и селища в пределите на османската империя, в това число и Мустафапаша (Свиленград), са заставени да служат в армията. Те вече нямат право на откуп от военна повинност.

Военната служба е 3 години. Заради лошата храна и условия българите бягат от турските казарми. Те дезертират въпреки големия риск, на който са изложени. В много случаи войниците не се завръщат по родните си места при своите родители. По тази причина със специално писмо от 6 юни 1912г. Екзархията в Цариград съобщава на българския министър на правосъдието, че искането й да се смекчи военната служба на българите не е удовлетворено. „У християните, се посочва в документа, с това се роди убеждението, че повикването им във войската преследва друга цел, не еднаква с оная, що се гони в прокламираните конституционни принципи“.

Вестник  попаднал в ръцете на един ранен , който съобщава за голямата победа при Люлебургас

През есента на 1912г. много българи от градовете и селата под османска власт са мобилизирани в турската армия и изпратени на фронта да се бият срещу България и нейните съюзници във войната Сърбия, Гърция и Черна гора. Турската пропаганда убеждава войниците, че под знамето на султана всички негови поданици защитават общото отечество – Османската империя.

Атанас Вапцаров от Мустафапаша служи като млад войник в 11-а пехотна низамска дивизия, 32-и алай. След мобилизацията в Турция дивизията е прехвърлена незабавно от Дедеагач (дн. Александруполис) в Одрин. На 22 октомври 1912г. няколко табора от низамската дивизия влизат в боя по поречието на Тунджа. Поделението на Вапцаров се включва в сражението под силен насрещен огън на българската артилерия. Турците не издържат и напускат позициите си. Още същия ден дивизията е преместена в укреплението Папаз тепе край село Мараш, но на 29 октомври е разгромена и отстъпва без ред на изток. При падането на Одрин Атанас Вапцаров и неговият 32-и алай се бият в околностите на село Черкезкьой с 12-и български полк, сочат сведения на военните архиви.

Капитан Андреев , загинал геройски в първите дни на войната с лого

Иван Кожухаров и Васил Хаджиколев са прехвърлени в Одрин с още стотици българи, гърци и евреи на служба в турската армия за защита на старата османска столица.

Като войници на падишаха двамата свиленградчани са длъжни да изпълняват заповеди за отблъскване на „неприятелските” войски. След 3 месеца обсада поделението им остава без провизии. За да не умрат от глад като много от своите аскер аркадаши, редниците Кожухаров и Хаджиколев ядат тайно семе от метла, което те намират във военен склад. Със затягането на обръча около Одрин комендантът на крепостта Шукри паша издава заповед да се отнемат пушките на всички християни войници. Командващият прави обиколка на полковете, за да провери лично дали заповедта е изпълнена. Повечето българи са изпратени по военни складове, фурни и разни работилници при едно условие – да нямат достъп до огнестрелно оръжие, което биха могли да обърнат срещу турските войници и офицери.

Някои успяват да се предадат на българската армия. Една нощ нашите войници в окопите край Чаталджа са изненадани от викове: „Ние сме българи, ние сме българи!“ на тичащи срещу тях турски низами. Отведени при началството, те казват, че са българи от Мала Азия. Били са мобилизирани да служат в аскера, но избягали. Войниците казват още, че след големи премеждия и при голям риск за живота си стигнали до фронтовата линия.

Онези, които нямат възможност да избягат от знамето на полумесеца, започват да отстъпват заедно с турските части. Един от тях е Димо Данчовски. Отрядът му, в който има и няколко свиленградчани, е изнесен на позиции западно от Одрин, но претърпява тежко поражение от настъпващите български войски. „От Кулелибургаз стигнахме в Узункьопрю, после в Бабаески. На войната сякаш се виждаше краят. Турците бягаха кой както може – голи, боси, гладни. Градовете и селата, през които минавахме, бяха пусти. Нямаше почти никакви хора. Виждахме стока, разпиляна по улиците, и глутници скитащи кучета. Турските войници крещяха: „Качин, душман гелиор!“ (Бягай, врагът идва!). При непрекъснато отстъпление и без почивка, капнали от умора, стигнахме Люлебургаз“, пише за драматичните събития Данчовски.

Разбити напълно от българската войска, войниците християни мислят как да се спасят от гибел. Един от начините е да минат на страната на “врага”. „Тук при отстъплението много българи можаха да се предадат на българската армия – едни с кръстене, други с викане отдалеч на български. Ние не можахме, продължихме да бягаме и така се добрахме до град Чорлу“, отбелязва Данчовски. “ Във войнишкия му тефтер следва описание на краткия престой на разбитите турски подразделения: „От 10 дена нямаме хляб. Тук-там намираме някой кочан царевица и тръгваме из полето да търсим още. На железопътната гара – в чакалнята и на перона, всичко е застлано с трупове на умрели от холера – над 500 души. Един фелдфебел ги удря по лицето и ръцете, за да установи дали са мъртви. След това ги товарят на коли и ги откарват по пътя.“

„От Чорлу няколко българи успяхме да се придвижим до Цариград. Отидохме до църквата „Св.Стефан“, където ни дадоха храна и цивилно облекло. Вече свободни, намерихме руското консулство. Там получихме по 2 лири и ни казаха, че временно ще бъдем настанени в манастир. Не мина много време, снабдиха ни с руски паспорти и с параход потеглихме за Одеса. Оттам с друг параход пристигнахме във Варна и всеки си тръгна за родното място. Български войници се завърнахме: трима от село Петковци, Смолянско, 10 души македонци и 7

от Свиленград.“ Така завършва разказът на редник Данчовски за участието му в Балканската война.

От зандана – на заточение в Синап кале

Георги Катранджиев не служи нито в българската, нито в турската армия. През цялото време на войната е в затвора. Ето какво пише в подаденото от него на 17 март 1944г. заявление за отпускане на пенсия до председателя на Илинденската организация в София:

„Още преди 1903г. се числях в редовете на Вътрешната македоно-одринска организация. След въстанието ми се възложи да бъда куриер между Свиленград и Одрин. През лятото на 1912г. бях арестуван от турските власти. Обвиниха ме, че съм поставил взрив в едно турско училище, което не беше вярно, и ме откараха в затвора. Там ме свари Балканската война. В затвора останах до 13 март 1913г., когато Одрин падна и нашите войски влязоха в града. Назначиха ме за градски агент при община Одрин, но при нашествието на турците през юли същата година бях наново задържан и изпратен, без да бъда съден, на заточение в Синап кале (Азия). Оттам ме освободиха по застъпничеството на цариградския ни пълномощен министър г-н Андрей Тошев и през декември 1913г. се завърнах в Свиленград.“

Проф. д-р на химическите науки Елена Киркова

Изготвено от: Иван Чончев