Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 15

Анастас Разбойников става секретар на Петрова нива
След Преображенското въстание революционерът се отдава на научна дейност, пише история на Свиленград

Следващите редове са посветени на живота и делото на видния историк, писател и борец за свободата на Тракия Анастас Разбойников. Той отдаде много сили в служба на отечеството си, написа десетки ценни книги и статии, а през 70-години, малко преди да умре, успя да завърши труда „Миналото на Свиленград. История на града до 1913г.“.

Главна улица в Свиленград направена

Родът на „разбойниците“, който произхожда от харманлийското село Доситеево, ражда през 19 и 20 век видни фигури на национално-освободителната борба в Одринско, учители, общественици, административни ръководители. Бащата на Анастас Разбойников – Спас Разбойников, е завършил Пловдивската мъжка гимназия. След освобождението на Свиленград през 1912г. като един от образованите и уважавани граждани е избран за първи кмет на града. Чичо му – Станко Разбойников, още 16-годишен става учител. С разрешение на турското правителство отива да учи в Одрин в Мектеби идадие (Медицински колеж) и през 1869г.е изпратен да продължи образованието си във Висшия военномедицински лицей в Цариград. Две години по-късно Станко Разбойников се завръща в родния си град и отново става учител в Канаклийското основно училище, а владеенето на западни езици му помага да прави и преводи на класически произведения от европейската литература (сред които и трагедията „Разбойници“ от Шилер). През 1886г. Станко Разбойников е назначен за околийски управител на Кавакли (Тополовград). Братът на Анастас Разбойников – Станко, завършва фармация в хърватския град Загреб и след това дълги години работи като аптекар в Свиленград. В същото време братовчед му – Владимир Разбойников, е полицейски началник, през 1921-1923г. е назначен за кмет, а по-късно влиза в управата на местната кооперация „Коприна“. Другият му братовчед, който също носи името Станко Разбойников, в началото на 30-те години на миналия век става директор на Свиленградската гимназия.

Роден съм в Мустафапаша (Свиленград) на 27 декемврий 1882г. Свърших Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“ през 1902г. и същата година бях назначен от Българската екзархия за главен учител в Бунархисар, Лозенградски санджак, пише за себе си Анастас Разбойников в книгата „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско“, издадена през 1929г.

Той се увлича от революционното дело още в Одрин, където с няколко свои съученици се включва в таен кръжок. Гимназистите полагат клетва пред българския свещеник в църквата на квартал „Саръкмегдан“. В Бунархисар Разбойников пристига с идеите на дейците от предосвободителната епоха и въодушевен от подвизите на македонските революционери. Неговата основна задача е да възстанови организацията в района, разстроена от разкритията и масовите арести заради аферата с отвличането на гръцкия лекар Керемидчиоглу.

Бунархисар е малък град, но с много извори. Разположен в подножието на Странджа планина, която го загражда от север и напоява с обилни води обширните поля в равнината, той е прочут в целия Одрински вилает с пшеницата си и хубавите лозя.

Стопанин пои воловете си на рeка Марица

Още в първите дни учителят се свързва с нелегалния ръководител на околията – войводата Тодор Шишманов.“Ние разменихме мисли върху организирането на местното население. Разбрахме се за следното: аз да бъда в услуга на четата, като правя връзка между Бунархисар и селата от района, за да може нелегалните агитатори и организатори да проникват по-лесно. За тая цел трябваше да се основе районен комитет, който от своя страна да основе комитети по селата и да влезе в сношение с тях“, спомня си за срещата Анастас Разбойников.

След Шишманов в една дъждовна нощ идва Михаил Герджиков. Куриери го довеждат от село Урумбегли (Лесово). С черната си брада и бледо матово лице, изпито от нощните скитания, с черна мешинена куртка, подплатена с червен хастар, с червена дебела връзка, дълга коса и къса манлихерова пушка, наметнат с овчарска чанта през рамо, върховният ръководител на Одринския революционен окръг завладява младите българи в Бунархисар. След заминаването му те основават комитет със секретар Анастас Разбойников. Заедно с още двама учители и местния свещеник работниците на революционната организация предприемат обиколки из околията.

Един от първите комитети е създаден в село Яна. „Вървяхме в кал до колене. Като навлязохме в заспалото село, учителят ни вмъкна през една врата в одая, където вече ни чакаха. На връщане налетяхме на къшла и за да избегнем лая на кучетата, се отклонихме северно от Яна, но се заблудихме и едва на съмване, капнали от умора, стигнахме Бунархисар“, разказва Разбойников. След приключването на учебната година възниква опасност от арестуването му и затова комитетът взима решение той да напусне града.

Анастас Разбойников заминава за конгреса на Петрова нива, където е избран за секретар заедно с Христо Силянов. Обявено е въстание за присъединяване на Странджа, Одринска и Беломорска Тракия към свободна България и на четите е наредено да се отправят към своите участъци. Базата на бунархисарци е село Велика. Откритите полски села в околията, както и Лозенград, са изоставени от четниците като трудни и опасни места за водене на боеве. След разгрома на въстанието Бунархисарско-Величкият отряд напуска района и на 2 септември 1903г. преминава българската граница.

По това време Разбойников е на 21 години. Той се записва да учи право в София, но в края на първия семестър избира за своя специалност географията и историята. Следването скоро прекъсва. При откриването на Народния театър студенти освиркват Фердинанд, университетът е затворен. Младият студент заминава за Лозана с едничкото желание да продължи учението си. През 1909г. със съдействието на Струмишкия митрополит Герасим, който е родом от Мустафапаша, Разбойников е назначен за учител в педагогическата гимназия в град Сяр. На следващата година той е преместен в Солунската българска мъжка гимназия „Св.св.Кирил и Методий“, където е и надзирател в пансиона. Учителят остава в Солун до Балканската война.

През 1911-1912г.с помощта на други преподаватели той издава списание „Искра“, от което излизат 15 книжки, и вестник „Българин“, спрян през декември същата година от гръцкото комендантство. В Солун Анастас Разбойников издава книгата „Чифлигарството в Македония и Одринско“. Още като студент в София той подготвя сборника „Народни песни от Мустафапаша“ с кратки бележки за миналото на селището. След Междусъюзническата война Анастас Разбойников е учител в Пловдивската мъжка гимназия, но е мобилизиран в началото на Първата световна война. В свободното си време пише записки върху освободителните борби в Тракия, историко-географски проучвания на село Булгаркьой, Клокотница и Свиленград. Поредица негови статии излизат в библиотека „Географско четиво“. През 1922г. като областен инспектор и директор на Учителския институт в Пловдив, Разбойников започва редактирането на „Научна географска библиотека“, от която излизат 11 книги. Той изготвя географска карта на България с данни за височината на планинските върхове.

Повече трудове на изследователя са публикувани след преместването му в София през 1934г., когато Анастас Разбойников е назначен за областен училищен инспектор, а по-късно за гимназиален директор и научен сътрудник в Българската академия на науките и Тракийския научен институт. Тогава се появяват статиите: „Народностният образ на Западна Тракия“, „Българите в Беломорска Тракия“, „По повод на една гръцка статистика за Тракия“, „Робство и национални поражения“, „Земеделската икономика на Западна Тракия“, историко-географски и етнографски описания на Доганхисар, Дервент, Свиленград, биографии на видни дейци за освобождението на Тракия. През 1940г. излиза капиталният труд „Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924“.

След 9 септември 1944г. се отпечатват „Източна Тракия – историко-географски преглед“, „Положението в Тракия през времето на Петко войвода“, „Преображенското въстание“, „Чифлици и чифлигари в Тракия“, „Кешанска околия“, „Д-р Петър Берон и Одринската българска мъжка гимназия“, както и редица статии в научни списания. Авторът подготвя за печат трудовете си „Населението на Тракия с оглед народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 г.“ с таблици по околии и селища, монографиите „Из борбите на българите в Димотишка епархия за извоюване на българска църковно-училищна община и признаване българска народност“, „Одринският вилает“ и други, но не успява да ги публикува. Смъртта го застига на рождения му ден през 1967г. Неговата история на Свиленград до Балканската война е обработена и допълнена от сина му Спас Разбойников.

Градският оркестър в Свиленград е на повече от 100 години

Изготвено от: Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 11

Кръстникa заточен в Либия

 Петър Станчов гние в тъмници на Триполи и Бенгази, спасяват го западни дипломати

В този текст от поредицата „Изгубеният Свиленград” имате възможност да прочетете интересния разказ на преподавателя по български език и литература в Анкарския университет д-р Хюсеин Мевсим за съдбата на Петър Станчов – главен учител в Свиленград през 1874-1875г. и кръстник на града.

Петър Станчов е роден през 1850г. в Търново. На 24-годишна възраст се установява в Свиленград и работи като учител. Той се изявява и като вдъхновен организатор на театралната дейност в града. Под неговото ръководство се създава популярното братство „Наука” – първото просветно и благотворително дружество, което работи за разпространението на знания в този край.През 1875г. Станчов е назначен за главен учител в Одрин. Тук той събира статистически сведения за българското население и води борба срещу фанариотите, но е заловен от османските власти и осъден на смърт.Благодарение на застъпничеството на влиятелни българи присъдата му е заменена с доживотно заточение в Либия.

След Освобождението Петър Станчов се завръща в България и заживява в родния си град, където се отдава на обществена дейност. Избран е за народен представител във Великото народно събрание. Житейският му път завършва на 20 април 1913г. в София.

В съзнанието ни градовете Триполи и Бенгази предизвикват зловещи асоциации след сърцераздирателната драма с петте медицински сестри и палестинския лекар. Но преди 130 години, в самото навечерие на Руско-турската война, група българи също попадат в затворите на тези градове. Ако се опитаме да сравним събитията тогава и днес, трябва да констатираме, че през това време твърде малко неща са се променили.

Подробности за заточението на българите по време на освободителната война узнаваме от съвсем миниатюрната книга „Спомени от Триполи и Бенгази (1877-1878)“, отпечатана в София  през 1911г. Нейният автор – Петър Станчов, бидейки учител в поддържаните от Екзархията български училища в Мустафапаша (Свиленград) и Одрин,  с обявяването на войната е арестуван и набързо осъден от военен съд на смърт. Благодарение на застъпничеството на султанския военен комисар и член на Върховния държавен съвет на османската империя Стефанаки бей от Тулча смъртната присъда е заменена с доживотно заточение във Феззан. Това е пустинна област в югозападните предели на Либия, където от средата на 19 век  пращали на заточение за извънредно тежки престъпления. Интересно е да се отбележи, че и днес названието на областта продължава да фигурира в различни турски фразеологизми със значение на силно отдалечено и изолирано място, откъдето няма как да се завърнеш жив.

Заедно с Петър Станчов на смърт са осъдени още петима българи. От Одрин те са изпратени в Цариград и след кратък престой в тъмница, оковани във вериги, са качени на парахода „Османие“ за остров Крит. След четиридневно плаване заточениците пристигат в пристанището на град Кандие (Ираклион), където местните жители им оказват „голямо съчувствие и филантропия„. Като узнават, че са православни, те им донасят грозде, сирене и пари от църквата. На острова осъдените пролежават няколко дни в затвора. Турските офицери от гарнизона поканват Петър Станчов да им начертае „една карта нагледна за местата на военните действия около Шипка и другаде, където са станали военните сражения между руските и турските войски„. Той е повикан и в меджлиса на Асъм паша, чиято снизходителност и благоразположение спечелва с „твърде смирените си изрази и верноподаност„, че „благодарение на разликата във вярата и езика между нас и отоманите сме запазили и вярата, и езика си като народ, при други владетели и други народи бихме се изгубили като отделна нация“.

Подир две седмици с една арабска гемия осъдените българи са изпратени от остров Крит в африканския град Бенгази. На кораба те отново са оковани във вериги. Заключват ги в хамбара, няколко заптиета ги вардят и им подхвърлят за храна „сухари, останали от Кримската война, мухлясали лук и маслини с няколко лимона, потребни за морската болест“. От Крит до Бенгази тогава при благоприятно време се пътувало за 3-4 дни, но плавателният съд попада на стихия, цели 20 дни безпомощно се клатушка в Средиземно море и само по чудо се спасява от крушение. Брегът на Бенгази е препълнен с народ и войска, а от гемията по стар обичай се дават два топовни изстрела в знак на благополучното пристигане. В градския затвор им свалят веригите от врата и ръцете, но затворът е нисък, през него тече вода, която го прави влажен и много опасен за здравето. След отчаяни молби затворниците са преместени в друг зандан. Той е предназначен за араби, осъдени за грабеж и пиянство. „Нямахме никакви пари, бяхме въшлясали и изподрали кожата си. Заболяхме от лежане по земята и изгнили рогозки“. Така описва условията в затвора Петър Станчов.

Но един ден пред прозореца на тъмницата минава френската консулка, придружена от гавазин. На връщане Станчов успява да хвърли пред краката й една записка с молба да им помогне. На следващия ден в затвора се явява секретарят на френското консулство. Той дава на българските заточеници по 50 гроша и 3 оки тютюн, обвит във френски вестник. Във вестника има кореспонденция от Одрин за пристигането на руските войски там. Това благодеяние на френската дипломатка ги трогва и със сълзи на очи те се молят на Бога за здравето и. Вниманието и грижите, оказани от френското дипломатическо представителство към изгнаниците българи променя отношението към тях. Всички разбират посланието на Франция: „Не сте сами“. Пашата им праща в затвора „сахан пилаф от младо камилско месо„. Явява се и един италиански шивач, като ги моли да приемат 5 франка.

След десетина дни от градоначалството им казват, че корабът, с който ще пътуват за Триполи, е готов. Сред посрещачите на брега има и много европейска публика. Европейците са с шапки и цилиндри на главите, отнасят се към затворените българи „с едно милостиво внимание и съчувствие„. Затворът в Триполи представлява висока кула без покрив, поради което и най-слабият дъжд ги мокри. После ги прехвърлят в централния областен затвор, където арабите са озлобени срещу тях,  „задето са мърсили джамиите и са сторили разни други работи против турската вяра и чест„. Това често довежда до взаимни сблъсъци. После българите са преместени на горния етаж, където вече са по-спокойни. Тук Петър Станчов започва да шие платнени шапки. Поръчките взема от Хюсеин ага, който, макар и затворник от 14 години, е направил 50 000 гроша капитал. Пущаха го на пазара да продава стока на търговците, пише Станчов. Същият Хюсеин ага му плаща по 10 пари за 40 тегела, необходими за обшиване на всяка шапка. С тези средства българите започват да готвят по-богата гозба – леща с дървено масло и червен пипер.

Впоследствие Петър Станчов открива още един способ за спечелване на пари – тълкува сънища. Първоначално той тълкува само сънищата на другарите си, но след като арабите научават за тази негова способност, започват и те да го търсят. Плащат му по 10 пари за сеанс. „Тълкуванията ми всякога бяха към добро„, признава чистосърдечно ясновидецът в своите спомени.

Един от затворниците турци, служил по-рано в Румелия, му предлага услугата си, че ако напише писмо до силно влиятелните италиански или гръцки консули, то той ще намери начин да го предаде в ръцете им. Станчов пише съответните писма, в които излага положението на затворниците. Не след дълго получава от гръцкото консулство покана за обяд, а синът на италианския консул в Триполи го уверява, че баща му прави всичко възможно да избегне злата участ, а именно – връщането им във Феззан. Италианското консулство праща на българите обяд, кафе, захар и пури.

„Кръстехме се да не полудеем„.  Така Петър Станчов предава радостта на българските изгнаници след вестта за султанската амнистия. Първата работа на освободените е да намерят Хюсеин ага, който ги защитава в затвора. „Целунах го и заплаках„, четем в спомените. Италианският първи дипломат в Триполи отвежда българите в хамама да се измият и преоблекат в чисти дрехи. На следващия ден в местната гръцка църква се отслужва благодарствен молебен. Преди да напусне Триполи Станчов ни дава кратки сведения за този град: „Имаше само няколко широки улици, другите бяха тесни. Имаше разнородни магазини с разни платове и колониални стоки. Те бяха пълни с местни произведения. Портокалите и фурмите бяха на първо място – евтини, но вкусни и сочни. Това беше главна храна на бедните араби. Камилското месо се ценеше, но беше привилегия на богатите. Шербетът от фурмите се употребяваше твърде много от местните жители. Спиртът беше в употребление, а хашишът, макар и запретен, смучаха го до замайване и опиянение“.

Снабдени с по един жълт паспорт, заточениците се връщат в Цариград през Малта. В Цариград Петър Станчов се представя на екзарх Йосиф І и участва в тържествения молебен в църквата на Сан Стефано, на който присъстват Стефан Стамболов и Драган Цанков. Те му предават 100 полуимпериала в една кърпа, събрани доброволно на бърза ръка от българските представители. През Одрин и Мустафапаша, кръстен от Станчов през 1874г. на Свиленград, когато бил учител там, той е изпратен радушно в родното си Търново. Пристигнал в бащината си къща, Петър Станчов научава, че майка му била направила панихида за него – тя получила съобщение, че синът и е обесен.

Всички българи дават пари за Червеното училище Свиленград

Изготвено от: Иван Чончев