Островът на блажените в Свиленград беше изринат от реставрацията , като остров , но като легенда си остана . Не се знае кога точно се родила тази легенда „острова” , но през годините , тя е живяла успоредно с тая на градската градина . Преди доста години участниците в одринските битки и служилите като запасняци в Дервишмогила , бяха живи и когато срещнехме някой от тях , те неизменно ни напомняха , че са били тук и ни питаха за Острова на блажените . Можем да си представим колко известен е бил този остров и колко прочут из страната . Но някои управници на града по онова време смятаха за чепотия тази известност , та го изринаха . Да освободят водите на Марица от ледовете през пролетта . И , странно – да облекчат моста от огромния товар , който мост отпосле бяха решили също да изринат . „Щом младите толкова го харесват , нека си вземат по един камък за спомен” , беше рекъл поредният нов кмет .

Ама че черен хумор.

А къде беше островът . От гебранска страна , на 300 м. нагоре от моста , беше долният му край , където беше и ресторанта . Оттам нагоре беше буйно обрасъл с големи тополи и храсти , а горния му край стигаше до Томовата воденица , също интересна атракция – огромно лопатесто колело , мелнични камъни , изправени до стените и чакащи реда си коли . От брега го делеше тесен 10 метров ръкав на Марица , с прехвърлен над него въжен мост . Площта на острова беше около 150 декара .

С какво е толкова прочут Островът на блажените и защо народната памет е запазила такъв скъп спомен за него . Той беше сборище за общуване както градската градина , но донякъде се различаваше в това отношение . Той беше нещо „По така” , не защото беше далечко от града , а защото , тръгнал натам , трябваше да имаш парички в джоба . Всяка вечер свиреше оркестър с певица , имаше дансинг и маси около него , на които сядаха на шишенце ракия с ресторантска салатка , или мезе на скара . С други думи , предлагаше повече възможности за „живот” . Което не значи , че хора с по-скромни възможности не го посещаваха . Правостоящите около дансинга и масите бяха предимно родители , които искаха да видят нещо по-ново – нови танци , нови песни , джаз. В оркестъра свиреха хора , които вече също са легенди чичо Пец , Галеца , Евлоги , Кочо Алкапоне , мандолиниста Драгов . Гъсто обраслата територия нагоре предлагаше и друго – из храстите шумоляха влюбени двойки , често с тайни връзки .Островът беше самата романтика , но най-романтичното беше въженото мостче , което го свързваше с оттатъчния , гебрански бряг . Тогавашното поколение , ние като малки , си спомняме как мостчето се претоварваше , люшкайки се , та имаше и лодки , обслужващи любителите на емоции . Срещу стотинки . Така беше , хората и тогава не бяха богати , но всеки си вадеше хляба по някакъв начин , та оставаше и за острова.

Макар и различни по „характер” , Островът на блажените и градската градина , бяха свързани с нещо . Това беше мостът – свързващия две махали , две държави , два свята . Към 9-9:30 ч. вечерта през лятото , той беше доста оживен – желаещите да поживеят още , от градината , се изнизваха по моста към острова . Към 11:30-12 ч. отново беше оживен – изнизваха се без гебранци към домовете си , къде доволни , къде недоволни от прекараната вечер , но повечето бяха доволни – кой от изпитата ракийца , кой от новото запознанство . Недоволните бяха обикновено семейните двойки – че мъжът похарчил пари не по джоба му , че жената танцувала с непознат мъж , или обратно .

След полунощ имаше така нареченото „отсяване” . Оркестъра с певицата са редовно отсяти , те са длъжни да задоволят прищевките на отсятите , а и тук им е работното място . Често и хотела им – в съдружие с Ботю , Танаш Топала , Тръндю и др. те осъмваха там . Често отсятите ги намираха на другия ден проснати , където ги е повалил алкохола .

Богато ли е било тогава градското общество , че от икиндия до късна нощ е пъплело по моста , запълвало до последната маса ресторанта на острова и на градските кръчми . Тогавашното поколение помни тия времена – не беше по-богато от сега . Ако можем да се изразим цветово , това „черно” минало беше по-светло от сега . Хората , изтрепани от работа , намираха време да отпуснат душите си . Не да забравят „мъки и теглила” , трудовото им ежедневие беше им начин на живот – да изкарат за днес , за утре , за децата и за старите , които я имат пенсия , я не . Ако сегашната пазарна икономика беше дошла тогава , тия хора , свикнали по някакъв начин да вадят по нещо и да отделят за черни дни , щяха да се стъписат – парите им за черни дни изчезват за броени дни от банката , имотите им се губят кой знае къде .

Да се върнат Островът на блажените и градската градина ли . Не е възможно . Да се върне това жизнерадостно оживление по улиците и заведенията ли . Върнаха се . Историята се повтаря , се казва , но кой е казал , че същия вид и в същите размери . Единственото място – сборище за общуване са дернеци с невъобразима скука . Механи , таверни , също са сборища , но не за общуване , а вакханалии за пилеене на пари , до които малцина имат достъп , там няма романтично висящо мостче , а без врати пазванти на вратата.

БАШ АВДЖИИ – Свиленградски истории

Написана от: Христо Полихронов