Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 5

Бягайте, Марицата дохуда!

Жители на многострадалния квартал Гебран- се изселват заради наводненията

В Гебран – най-потърпевшия при наводнения градски квартал, при опасност местните жители се разтърчават и викат на висок глас: „Бягайте, Марицата дохуда (идва, приижда, б.р.)!“ Други бягат по улиците и крещят: „Голяма вода дохуда, вадете добитъка от дама! Жено, дай чифтето!“ На различни места пукат пушки: „бум, бум“, и още много пъти се чува „бум“. Така описва тревогата на гебранци Христо Полихронов – свидетел на последните няколко наводнения по Марица.

Бедстващи хора в кв. Гебран спасяват покъщнината си с лодка

Опустошителните разливи на реката, съпроводени с трагикомични случки, са нещо обичайно за Свиленград. Както в миналото, така и в по-нови времена. Наводнения стават толкова често, че макар и да причиняват значителни загуби, те не предизвикват кой знае колко силна уплаха сред местното население. Големите бедствия дори са издавани на пощенски картички и така намират отглас извън града.

Наводнението през ноември 1871г. вдъхновява местния поет Станко Разбойников за поема, която е отпечатана в цариградското списание „Читалище”. Обсипана с хвалебствия от различни страни, тя не прави особено впечатление на главния редактор П. Р. Славейков. Когато му казват, че авторът учи в Цариград и по всичко изглежда роден с дарбата на писател, дядо Славейков заявява следното: „Трябвало е Марица да завлече и него”.

Замръзването на р. Марица 16.2.1929 г.

Откакто Свиленград се появява на географската карта, той периодично е заливан, давен и влачен от Марица. Първото голямо бедствие е отбелязано в османски хроники от 17 век, когато буйна вода разрушава някои от гьозовете (сводовете) на моста на Мустафа паша, и се налага да търсят майстори за поправянето им. Сведения за наводнени площи покрай двата бряга на реката се дават почти всяка година през 18 и 19 век.
След наводнението през 1897г. многострадалните жители на Гебран не издържат – много от тях напускат къщите си и се изселват на няколко километра в западна посока, където създават Ново село (сега квартал на Свиленград). Гебранци са може би първите водни бежанци в новата история на България.

Голямото наводнение през март 1923г. излиза на пощенска картичка. Имам една – с клеймо от 30 септември 1927г., и на нея се вижда, че от другата страна на моста, откъм Гебран, всичко е под вода от придошлата Марица. Сградата на кметството на отсамния бряг не е засегната. Най-отгоре пише: „Поздрав от Свиленград“, а на гърба със синьо мастило подателят Пею, съобщава, че e пристигнал благополучно в града от хладните курорти на планината и на следващия ден смята да продължи пътя си към Ортакьой (дн. Ивайловград). От Свиленград и Марица поздравявам всички ви, пише Пею.

Наводнението , причинено от р. Марица след размразяването на ледовете й

През 1945г. Марица залива половината град, крайбрежните квартали остават под вода. Обявено е бедствено положение, на учениците е наредено да останат вкъщи и да не ходят на училище до пълното оттегляне на водата. Ситуацията се повтаря през пролетта на 1959г. Няколко години по-късно – през 1963г., населението става свидетел на невиждан ледоход по реката. Пред стария каменен мост се натрупват планини от лед, които заплашват да пометат всичко след себе си. Спешно са мобилизирани военни подразделения, които пред очите на стотици зяпачи започват да взривяват ледените блокове. В паузите между отделните експлозии се чува как в Гебран плачат за моста и се молят: „Дръж се, арап”, разказва за драматичните събития Христо Полихронов.

В голямата си част историята на Свиленград е история на покоряването на Марица, облагородяване на нейните земи и отчаяна борба с наводненията. Не само Марица причинява наводнения. Много пакости в миналото създава и река Канаклийка, колкото и невероятно да звучи това днес. Тази весела и наглед безобидна рекичка имала навика понякога да излиза от коритото си и да причинява щети в огромни размери.
До средата на миналия век Канаклийка минава кажи-речи през средата на града. Тя се спуска от Сакар и близо до шосето за село Димитровче прави десен завой, навлиза в първите градски махали, заобикаля от север сегашното основно училище „Иван Вазов” и след втори десен завой се устремява към църквата „Св. Троица”, за да се влее след около 500 метра в река Марица.

Наводнението на Свиленград , 1923 г .

„В началото на септември 1891г. след няколко часа проливен дъжд реката придойде, заля квартал Канакли, обширни части от Баяндър и нанесе тежки загуби”, пише Георги Василев. Той споменава за „отвлечени много къщи, добитък, храни и издавени доста хора“. „Бедствието, казва Василев, стана достояние на обществеността в България и по инициатива на добродетелни граждани там бяха събрани значителни суми, които след това се изпратиха в Одринската българска митрополия, за да бъдат раздадени на пострадалите“.

Канаклийската река залива Свиленград и на 24 август 1929г. В ексклузивен репортаж за „гибелното наводнение“ репортерът на местния „Свиленградски общински вестник” Петър Раковски пише следното: „ Към 7.20 часа водата удря с голяма сила към центъра. Започва се борба на живот и смърт. Негде малки деца се втурват да се спасят от прегръдките на стихията. Майки, обезумели от ужас, търсят своите рожби, писъци огласят и се сливат в смъртната песен на реката. Гърмежи ехтят, револверни визстрели будят тревога – ехти всичко и търси помощ, но няма. В падналия мрак между виковете на давещите се върви началник гарнизона на граничната стража подполковник Тъпанаров, възседнал кон, но водата закрива кръста на коня и той се мъчи да пробие пътя.” За да спаси населението от страшната Канаклийка, през 1941г. общинската управа взема решение да я изведе извън града. Корекцията е направена през следващата година от трудова рота евреи, мобилизирани от София и Пловдив, а старото корито започва да се нарича Сухата река.

Мост на р. Канаклийка

Наводненията в Свиленград – избрал да бъде на две реки в равна Тракия, стават толкова често през годините, че местното население ги приема като неотменима участ. Те са нещо като пустинните бури за Сахара – идват неочаквано, мощно, при пълно безсилие да бъдат предвидени, предотвратени или спрени, отбелязват наблюдатели през различни периоди на миналото столетие.

Свиленград и крайбрежните райони страдат при всеки по-силен приток на Марица, понеже са разположени ниско в заливната долина на реката. Надморското равнище на града е едва 53 метра, а при Одрин – 30 метра. Поради тази причина Марица е ленива, трудно влачи водите си, трупа пясъци непрекъснато и образува големи острови, които затлачват коритото. Задръстеният басейн и островите усложняват много обстановката при висок прилив, тъй като препречват пътя на течението и го отбиват към бреговете.

В миналото за защита от наводнения се използват така наречените сечи. Това са каменни диги по двата бряга, които във формата на трапец прихващат водите на реката и ги насочват към моста. Когато мостът е бил построен, пред него, по десния бряг на реката, е издигната дълга стена с основно предназначение „да сече” водите и да ги отправя стеснени в посока на сводовете. Такъв сеч е изграден и на левия бряг, но през годините той е бил обграден от горната страна от води на реката, изтикани от прииждащата някога река Канаклийка и натрупани пясъци.
Освен защитни функции сечите са предпазвали речните брегове от изриване. От тези примитивни, но много ефективни технологии срещу наводненията, днес е запазен частично само сечът на десния бряг при къщата на Латина.

Пропаднали къщи след наводнението от р. Марица

Честите наводнения принуждават в по-ново време свиленградчани да укрепят бреговете с диги, за да увардят ниските части на кварталите и заливната долина. За защита на Гебран по шосето са построени 17 моста – при голяма вълна водите да сe протичат по канали из пустеещи места в низината. По-късно властите сметнаха, че сa укротили Марица и вече няма никаква опасност за населението. Мостовете бяха обявени за ненужни. При голямото наводнение през февруари и март 1963г. обаче водите на Марица скъсаха дигите и, както се e случвало стотици пъти, заляха всичко. Мътни потоци покриха шосето и го скъсаха на няколко места. Гебран остана отново под вода, жителите на квартала тръгнаха да плават по улиците с дървени корита и лодки. Връзките с жп гарата бяха прекъснати за повече от три месеца.

Наводнението на Марица

Поема от Станко Разбойников

Но ти защо не спиш, о Марице любезна,
спокойно и без шум там, где ръка небесна
ти назначи легло?

Защо като змия ехидна негодуваш?
Изплела си език – отровна пяна блуваш,
предсказваш ти нам зло.

Вълните ти защо се бият тъй гневливо
и вън от брежища излизат те шумливо
да затриват народ?

………………

Но вече късно е: тя всичкото накваси,
къщята порути, сеитби на сиромаси
погълна твой търбух.

Ужасен изглед – там баща остая без челяд,
стреха му е покров – окайва дни си беден,
предава Богу дух.

А тук орач, смутен от волята решена,
предава се, без да ще, на таз съдба изменна
и дребни сълзи трий.

Девойка пък коси с ръце си скуби,
че няма да пожъне ни клас със свое либи,
с дружки, със сестри.

Река Марица Свиленград – вървя си по моста и гледам брега

Изготвено от :Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 3

Първа и втора класа имало в хамама

Дъщерята на султан Селим строи баня в Мустафапаша по класически план

Турска баня – 297.5 квадратни метра застроена площ. Част от ранно селище, възникнало след изграждането на каменния мост на река Марица в Мустафапаша през 1529г.  Автор – неизвестен. Унищожена автентичност на непосредствената среда.

     Старият хамам , преустроен в градска баня , 1936 г.

 Това е кратката характеристика на хамама в Свиленград, направена от специалисти на Националния институт за паметниците на културата при проучване на сградата преди няколко години. Под неавтентична среда трябва да се разбира наличието на кръстовище в близост и изградения буквално на метри от хамама 10-етажен жилищен блок.

Чистотата е половин вяра, казва пророкът Мохамед и обявява посещението на банята за задължително. На Мохамед приписват и откритието, че топлината на водата в големите къпални увеличава плодовитостта. Затова в Ориента съществувал специален ритуал за къпане на мома.

Хамамът в Свиленград е единствената част от османския архитектурно-строителен комплекс, освен моста, достигнала до нас от времето на великия строител Мустафа паша. Този ансамбъл от сгради, за когото разказахме в предишния брой, се е състоял от прилежащи към каменния мост кервансарай, баня, джамия с имарет (приют) и малка чаршия  – всичките с оловни покрития.

Предполага се, че те са построени през втората половина на 16 век от дъщерята на султан Селим. Султанът имал особена слабост към виното и хамамите. Той дори умрял в хамам – заиграл се с една млада хубавица, тръгнал подире й, но се подхлъзнал, паднал и повече не станал. Но това е друга история, за друг хамам.

Оригиналната турска баня в Свиленград във вида, завещан от султанската щерка, се запазва близо 300 години. През 19 век тя е съборена и на нейното място е изградена нова. Скоро след построяването й сградата е подложена на поправки, правят се пристройки към основното ядро, вероятно с оглед на увеличената численост на населението. Третият строителен период е от 1936г., когато хамамът с решение на тогавашната общинска управа става градска баня.

Сведения за преустройството на хамама в обществена баня ни дава Живко Грозев. Той пише следното: „Като дете съм играл около хамама. Той беше полуразрушен. Имаше хасърджии вътре – понеже беше влажно, топяха си там саза, за да правят хасър. След това общината направи баня за населението. За да докарат вода, изградиха кула. Кулата е допълнително правена, поставиха помпа в нея за водата. От старата турска баня остана само куполът, но в представите на свиленградчани сградата продължава да бъде хамам. Съблекалнята в стария хамам е била една, а в градската баня съблекалните бяха вече две – една за първа и една за втора класа. Учениците се къпехме в долната класа.“

Старата баня в Свиленград

 Турците по принцип не придават голямо значение на фасадата на обществените сгради.  Вътрешната архитектура обаче е винаги помпозна. Банята до стария мост на Марица е построена по класически опростен план. Състои се от три части. Първата е соуклък – хладна галерия, украсена с витражи, в средата с шадраван, където посетителите се събличат, разговарят, пият освежителни напитки. Оттам те се отправят към съджаклъка – гореща зала за миене и масаж, който се прави на специална каменна маса (ташгьобек). За загряване на водата се използва отделно помещение – кюлхан.

Вътрешното пространство е с внушително въздействие поради голямата височина и едрите пространствени елементи. Куполите са с фантастични форми. Те стъпват върху трампи, които оформят прехода на квадратното по план помещение към полусферичния купол. Светлината е малко – процежда се през тесни отвори в свода на купола. В полумрака на колоните миналото на Османската империя става настояще, а времето сякаш попада във вечен плен на тишината, покоя и съзерцанието.

Хамамът и намиращият се наблизо кервансарай са големите строежи в Свиленград през 16 век след построяването на моста. Тяхната основна функция е да обслужват преминаващите пътници. В хамама те намират истинска благодат и могат да се освежат след дългия изнурителен път. С течение на времето къпането с всичките му обичаи става достъпно и за махалата от предмостието. Но само за по-заможните. Бедните продължават да се топят във вирове на Марица.

Хамамът се ползва дълги години след неговото построяване както от мъже, така и от жени. Разбира се, къпането става в различни отделения. Турците смятат, че колкото и ревнив да е един мъж, той трябва да позволи на жена си поне веднъж седмично да иде на баня. Така хамамът се превръща за жените в своеобразен клуб. В него те прекарват понякога от сутрин до вечер, сърбат кафе, хапват сладкиши, разменят клюки, сватовничат, оглеждат телата на бъдещите булки, дрехите, бельото, накитите им. Докато мъжете отпиват шербет на сладка приказка край шадравана, жените се гримират, къносват, сплитат косите си, почернят веждите си. Банята помага за всичко: на бременните – да родят, на родилките – да се очистят, на болните – да оздравеят. Тя е панацея за много болести. Съчетанието между релаксиращото свойство на камъка и отпускащия масаж на ташгьобека дават изумителен ефект при лечение на бронхит, астма, холера, простуда и дори хроничен алкохолизъм.

С хамама в онези далечни години са свързани особени вярвания и традиции. Неговото предназначение не е само за освежаване на тялото. Сред влажните му пари се извършва духовно преображение – хамамът е храм, в който се измива душата.

Свиленградски строители 1925 г

Ангел Вълчев:

Градската баня – красива, боядисана и чиста, беше голямата гордост на свиленградчани. Вътре в просторното сводесто купе, около стените бяха наредени десетина широки корита, отстрани с по две чешми за топла и студена вода и с по две столчета. В средата на огромното по размери помещение имаше ташгьобек, висок 60-70 см, и винаги горещ. Влизащите се изтягаха върху нагретия камък, а след това сядаха до коритата да се мият и сапунисват.

Тук дядо Матей беше в стихията си. Дядо Матей беше теляк, единственият теляк в хамама. Той имаше определено само за него корито, където търкаше и масажираше посетителите. Особено интересно беше в неделя сутринта, когато при него сядаха д-р Тодоров и д-р Диков. По време на процедурите д-р Тодоров обичаше да разказва разни случки, но основна тема на разговор беше лов, риболов и кучета.

След баня изкъпаните отиваха да си починат в соуклъка, който беше с две отделения. В първа класа отсядаха по-заможните. Те лягаха на легла, застлани с бели и чисти чаршафи. Пиеха кафе, чай, похапваха си, приказваха, без да бързат за никъде. След това се разотиваха по домовете си.

Хамамът става туристически център

В туристически и информационен център ще бъде превърнат старият турски хамам, който се намира до моста на Марица, срещу районното управление на полицията. Това е решение на общинската управа отпреди няколко години, но изпълнението му все още не е започнало.

Хамамът е архитектурно-строителен паметник с категория „местно значение“. За последно е изследван от експерти от Националния институт за паметниците на културата (НИПК) през 2001г. В техния доклад за сградата е посочено „тежко физическо състояние като цяло, пукнатини в куполите и стените“. Според специалистите хамамът може да бъде адаптиран за различни обществени културни функции. За това обаче е необходимо да се изчистят пристройките от по-късните етапи на строителство, като остане само най-старото съществуващо ядро.

24 мраморни колони в кервансарая Свиленград

Изготвено от:Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 2

Английски дипломат: Той е най-добрият от ония, които сме виждали

Всяко селище в Турция, разположено на основен път, е имало поне една чаршия, хан или кервансарай. В миналото чаршията е била предназначена освен за търговия и за обслужване на големите кервани. Развитието на кервансараите и хановете, организацията по охрана на шосетата и планинските проходи увеличавали превозите и търговията в османската империя.

Джамията при турските казарми в местността „Якъка“ , 1903 г.

 Кервансараят е страноприемница, голям хан за нощуване на пътници. Ако трябва да използваме съвременен термин, може би най-близък до значението е мотел. В Турско да пътуваш сам, без спътници или охрана, не е било безопасно. Затова хората се събирали да вървят заедно в група (керван). Кервансараи са били построявани на важни и оживени пътища, какъвто е пътят от Цариград за София и Белград.

Пътниците с техните коне и впрягове са били приютявани в крайпътните сгради до 3 дни безплатно. Така е било в началото. По-късно всеки хан определял сам за себе си колко да се плаща за през нощта и деня, както и размера на наема за ползване на яхъра.

Империята се стремяла на всеки 33 километра по търговските артерии да има хан или кервансарай. Такъв бил еднодневният преход на керваните. Краят на разстоянието трябвало да се гарантира със сигурно място за пренощуване на пътниците и посрещане на техните потребности.

По пътя от Цариград кервансараи е имало в Одрин, Мустафапаша (Свиленград), Харманли, Узунджово и т.н. От някогашните османски страноприемници днес са останали само руини, но на времето те са били част от онази артериална мрежа, която е опасвала Турция нашир и надлъж.

Така организираната търговия постепенно довела до обособяване на отделни райони. Макар разстоянията да не били за подценяване, чрез търговските пътища населението успявало да разменя своето производство и не чувствало взаимна зависимост. Свиленград например е бил специализиран най-вече в производството на коприна. Свиленградските пашкули се продавали по пазарите в по-големите градове, през втората половина на 19 век  те стават определящи за цените на Одринската борса.

Скоро след построяването на моста на Марица османската власт го отбелязва в документите като Мустафа паша кьопрюсю (Моста на Мустафа паша). По името на моста наричат и селището около него,  което започва бързо да се уголемява, а по-късно така назовават и околията (каазата). Мустафапаша с обособените три махали – Канакли, Баяндър и Гебран, става околийско седалище вероятно в края на 16 век.

„Това място се разделя на две части от един дълъг каменен мост през река Марица. В частта към Одрин живеят само турци, там е построена джамия, кервансарай, болница, имарет, хамам и други здания, а също и много занаятчийски и търговски дюкяни – всички покрити с олово. Отвъд водата и дългия мост живеят все българи и гърци. Те имат ниски малки къщички и продават доста добро вино“. Така описва селището немският професор Стефан Герлах, който минал през Мустафапаша на връщане от Цариград през 1578г.

От описанието става ясно, че близо половин век след построяването на моста около него вече е оформена търговска чаршия с кубелии дюкяни.

Сражението при „Мустафапаша“

 „Кервансараят е голям и удобен, целият построен от дълги камъни и покрит с топено олово. И толкова обширен, че в него лесно могат да се поберат 700 коня, без да се говори за галериите за хора, които се намират наоколо. Освен това вън има и спални за през лятото“, пише друг пътешественик – френският дипломат Филип дьо Кане.

Издигнат непосредствено до моста от четвъртити дялани камъни, ограден със здрави стени, този хан правел много силно впечатление на пътниците. В близката река те можели да напоят конете си. А на двора, където течала изобилна вода от съградена каменна чешма, сами утолявали жаждата си след дългото и уморително пътуване. Зад яките му дебели зидове странниците намирали сигурно място за почивка.

Изглежда кервансараят в Мустафапаша е бил действително хубав и удобен, защото 100 години след построяването му той вече се ползва с особена популярност по дестинацията. Ето как изглежда ханът в очите на Джон Бърбъри, който пътувал с немска мисия от Виена до Цариград през 1664г.: „Това здание е царско и най-добро от ония, които сме виждали. Може да си представите един вместителен овален двор и срещу вратата, през която се влиза в него, един висок и величествен портик, от двете страни на който се издига пред очи една колкото обширна, толкова и великолепна сграда, покрита с олово. Тя се поддържа от 24 мраморни колони, толкова дебели, че не може да се обгърнат, и прилича на две огромни житници, съединени в едно. Вътре от двете страни зад главната стена, гдето светлината минава през няколко малки дупки, има каменен под, а на разстояние около 60 стъпки един от друг има издигнати няколко комина. Те служат на пътниците както да си варят гозби, тъй и да се топлят зиме. Тоя под служи и за място за спане, и за ядене, и за седене, и за други сгоди, които представят ханищата в християнските земи. В тях няма отделения и всичко е отворено и видно от другите, когато ядеш и спиш. Същият покрив е и за конете и камилите, които се вързват с халки, впити в стълбове“.

Пазарът около кервансарая е бил покрит и имал сарашки, мутафчийски, седларски, грънчарски, златарски и други дюкяни. Той расте в източна посока и в средата на 17 век достига до втората джамия, която се е намирала близо до сградата на сегашното кметство. Тази част от пазара векове наред, почти до Балканската война, се нарича Ескичаршия, т.е. Старата чаршия. От дюкяните й пазаруват местните жители, пътниците, както и селяните от околните села, за които Одрин идва далече.

Но постепенно султанският керванен път за Цариград губи значението си. Старият хан и дюкяните изживяват зенита на империята, западат и се рушат. Настъпва времето на железниците. Краят на кервансарая в Мустафапаша идва през 19 век. До средата на столетието, според запазени писмени документи, още се виждали четвъртитите му дъбови греди, дебели до 50-60 см.

Главна улица на Свиленград . Пощенска картичка

 В спомените си художникът Христо Полихронов пише, че през 80-те години на миналия век, когато се взима решение за изграждане на ново кметство и започват да копаят за основите му, строителите се натъкват на „части от басейн с размери 4 на 4 метра, с дъно и стени от фин бял мрамор“. „Затрупаха го, без дори да го видят археолози. До сградата на Популярна банка пък (днешната банка ДСК) се откриха стотици керамични изделия – чибуци, глинени лули, инкрустирани със злато, стомни, гърнета, кюпове и ибрици, което дава основание да се смята за наличие на голяма грънчарска работилница в миналото. В съседство на високия баир е имало турско гробище – при строежа на д-р Диковата къща бяха извадени десетки черепи и кости”, отбелязва старият живописец.

Заедно с кервансарая си отиват старата болница с приюта и много дюкяни. Близката джамия е разрушена по заповед на Енвер паша през 1913г., когато турците са принудени да отстъпят града. От великолепния османски комплекс оцеляват само мостът и банята.

Този мост построи най-великият от султаните

Изготвено от :Иван Чончев

Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 1

Единствен по направа, той свързва Изтока с Европа вече 500 години

 Свиленград. Мостът на р. Марица. Пощенска картичка, 1939г.

Запазени са най-малко стотина снимки и пощенски картички с изгледи от стария мост на Марица. Първите са от 20-те години на миналия век, последните са от по-ново време и са цветни. Мостът е любим обект за фотографиране като безспорно най-голямата историческа и архитектурна забележителност на Свиленград. Той е неговият символ.

Свиленград е нов град – възниква върху развалините на антично селище по двата бряга на Марица след свързването им с мост през 16 век. Според изследователи заселването на града започва от десния бряг на реката, където днес е квартал „Гебран”. На левия бряг към сегашния градски център имало чифлици, които постепенно се заселват с българи от Родопите и близките села. Така около моста се образува ядрото на бъдещия град.

Днес от двете му страни има други два моста – по единия минава околовръстното шосе, другият е на железопътната линия за Турция. Никой от тях обаче не може да се сравнява със стария мост. С годините той се е превърнал в легенда и напомня за времето, отдавна заличено в паметта на хората.

Милиони са минали по грубия му калдъръм. Царе, султани, дипломати, генерали, търговци, пътешественици и обикновени пътници са спирали, преди да продължат, поразени от неговата внушителност и от великолепието на сводовете му, всеки един от които равен само на небесния, както уточнява прочутият турски учен и пътешественик Евлия Челеби. Той го видял през 1653г. и записал в дневника си, че този мост е единствен по направа и дължина в цяла Турция.

Свиленград. Общ изглед с моста на река Марица. Пощенска картичка, 1933г.

Мостът е построен по времето на султан Сюлейман Великолепни от втория му везир Мустафа паша. Красивият надпис на арабски върху издигнатата в средата  колона с височина 6 метра гласи следното: „Този мост построи, когато беше халиф, най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на султан Селим хан – да бъде продължител на безопасността и сигурността му – техният везир Мустафа паша. Бог да го покровителства за това, което създаде. И то беше най-дълготрайното негово добро дело през годината, за дата на която стана едно вечно добро дело“. По числената стойност на буквите от последните две думи – „хасада абадие“, т. е. вечно добро дело, е установена точната дата на построяването на моста – 935г. по мохамеданския календар, което отговаря на 1529г. от рождението на Христа.

Строителят на този мост – Мустафа паша, бил женен за сестрата на султана. След войната срещу казълбашите в Персия той бил свален от длъжността везир заради вълнения в еничарския корпус и назначен за румелийски бейлербей (управител) със седалище в Одрин. През 1521г. Мустафа паша въртял ятаган пред стените на Белград. По-късно станал сераскер (главнокомандващ) и управител на Египет, но заболял от задух и починал през 1529г. Смята се, че е бил още жив при завършване на строителството на моста.

Мостът трябвало да улесни походите на турския аскер към Унгария и Австрия. В онова далечно време брод на Марица имало само в Пловдив, но през него трудно минавали войски и товари. Султан Сюлейман тръгвал на война с тежките си обози по левия бряг на реката, а на връщане войските му поемали из пътя отдясно, за да стигнат до Чермен (дн. Орменион). Там те прегазвали Марица, за да излязат отново на левия бряг и да продължат към Одрин. Свързването на двата бряга е било от значение за военните цели на империята и вътрешната й инфраструктура.

Дължината на моста е близо 300 метра, широчината – 6.30 метра. От край до край съоръжението е изградено от огромни каменни блокове, споени помежду им с олово. Оградните парапети от двете страни са от цели камъни, високи 1.10 метра и дълги 1.20 метра. С годините парапетите са снижени от положените многократни настилки върху платното. Броят на всички оградни блокове е 706, по 353 от двете страни.

До моста е бил разположен голям кервансарай, за който се предполага, че е построен при управлението на сина на Сюлейман – султан Селим. За разлика от баща си, Селим бил ленив и нерешителен, може би затова, че е бил отгледан в харем. Той влязъл в историята с две неща – със заповедта да бъде завладян остров Кипър (понеже там се произвеждало любимото му вино Командария) и с построената от него джамия в Одрин – най-красивия мюсюлмански храм от епохата на османските турци. Някои твърдят, че кервансараят при моста бил вдигнат не от султан Селим, а от дъщеря му. Наблизо построили джамия и просторна болница, имарет, хамам – всичко за удобство на пътниците. Много посланически мисии на път за Цариград и Ориента  пренощували или отдъхвали за няколко часа в хана, преди да продължат пътуването си. В грижливо водените си дневници те описват моста  при Мустафапаша като един от най-величествените в Турция, направен с голямо изкуство.

Мостът е изключително здрав – вече 500 години стои непоклатим на мястото си, невредим от земетресения, катаклизми и природни бедствия.  През 1912г. отстъпващите от Свиленград турци се опитват да го взривят, но не успяват. 50 години по-късно, през февруари 1963г., той издържа на невиждан ледоход, тръгнал по Марица. Огромни ледени блокове задръстват сводовете му и опират почти до парапетите. По спешност са вдигнати военни подразделения от сапьори, които се заемат да разбият ледената планина с бомби. Това грамадно натрупване на ледове предизвиква през пролетта на същата година едно от най-големите наводнения – Марица излиза от  коритото си и залива обширни части от града. Шосетата са потопени във вода, а връзките с жп гарата – прекъснати за повече от 3 месеца. По същото време градският комитет на БКП решава, че каменният мост трябва да бъде разрушен и на неговото място да се построи железен. Първият секретар на партията дори излиза с призив към младежите да си вземат по един камък от моста за спомен. Изпълнението на това безумно решение е спряно от международни организации за опазване на културно-историческите ценности.

Стопанин пои воловете си на рeка Марица

 На отделните пощенски картички той изглежда различен, но винаги импозантен. Днес част от красивите му очертания се губят в растителност, избуяла по пясъчните острови. Те застрашават моста, понеже устоите му лежат върху дъбови колове, набити в дъното на реката. Дървеното легло задържа прииждащия пясък на определено ниво с цел да не подкопае основите и същевременно не позволява натрупване на наноси. Но затова трябва да е постоянно под вода. Остане ли на сухо, има опасност съоръжението да пропадне под собствената си тежест. Подобна угроза възниква преди 25 години с построяването на пясъчна кариера малко по-надолу от моста, която дръпва водите на Марица. Движението временно е преустановено и автомобилите са насочени по понтонен мост, докато се изградят прагове на течението. Опасенията, че гръбнакът на каменния колос е пречупен, не се оправдават. Той издържа и това изпитание сякаш за дапотвърди правилото, че фантастичните мостове в Турция се поддържат от съдбата.

Легенда:  Не минавай по моста на подлеца

Тия думи според  Евлия Челеби изрекъл самият султан Сюлейман Великолепни. „Преди да замине да воюва в Унгария, за да завладее Будапеща, султанът заръчал на Мустафа паша да построи мост за войската. Обаче като тръгнал, мостът не бил окончателно завършен. Сюлейман заповядал на аскера да прегази реката и промълвил тия два стиха: „Преди да вземеш розата в ръце, не се възхищавай на нейното ухание. Недей минава през моста на подлеца – нека те завлече водата“. Мустафа паша изпаднал в немилост и забягнал в град Гейбус, където се занимавал със строителство на джамии и други благотворителни заведения“, пише Челеби в дневника си.

Според стара легенда строителят на моста имал друга съдба – той бил принуден да сложи край на живота си. Неговият господар – султанът, харесал белокаменното съоръжение и пожелал да го откупи и да наложи такса за преминаването му.

Желанието на падишаха напълно обезсмисляло идеята на Мустафа паша за градеж, който да е за хаир (добро) на народа. В невъзможност да запази делото на своя живот везирът взел съдбоносното решение да се самоубие. Вестта за неговата смърт разгневила Сюлейман. В яда си той изрекъл клетва: „Който пръв мине, да загуби най-свидното си”, гласи старинното предание.

Дълго време никой не смеел да приближи до моста, хората продължавали да пресичат реката с лодки. От зловещата прокоба ги избавил  бащата на Мустафа паша. Той вече нямало какво да губи: единственият му син лежал в хладната земя. В едно ранно утро старецът се облякъл в нови дрехи, сложил на главата си фес и като се простил с всички, тръгнал към прокълнатия мост. Тръгнал с бавни крачки към вечността.

Изготвено от: Иван Чончев